Решение № 1061 от 02.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1061 гр. София, 02.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100509934 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6855/21.06.2022 г. по гр. д. № 66109/2021 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав, е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Д.К.“ ЕООД дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 1./ 932,93 лева – цена за доставена топлинна енергия в периода м. октомври 2018 г. – м. април 2020 г., в имот с абонатен № 343374; 2./ 34,94 лева – такса за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода м. юли 2018 г. – м. април 2020 г., заедно със законната лихва от 26.08.2021 г. до погасяване на задълженията; 3./ 171,73 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 31.12.2018 г. – 11.08.2021 г., и 4./ 4,42 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 15.05.2020 г. – 11.08.2021 г., като искът за установяване на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение е отхвърлен за разликата над уважения размер от 4,42 лева до пълния предявен размер от 7,29 лева, както и за периода 31.08.2018 г. – 14.05.2020 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Д.К.“ ЕООД е осъден да заплати в полза на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 348,72 лева – разноски в заповедното и в първоинстанционното исково производство.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Н.“ ЕАД.

Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която исковете са уважени, е депозирана въззивна жалба от ответника „Д.К.“ ЕООД, чрез пълномощника адвокат Р. Р..

Излагат се доводи за недопустимост на решението в частта, в която съдът е признал за установени вземанията за дялово разпределение и за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, обосновани с твърдения, че относно така посочените претенции ищецът е предявил чужди права – на фирмата за дялово разпределение, която реално е предоставила услугата, респ. че „Топлофикация София“ ЕАД не е процесуално легитимирана да претендира същите в настоящото исково производство. Навеждат се 1 оплаквания за неправилност на решението в атакуваните части. Твърди се, че претендираните суми за дялово разпределение са останали недоказани по основание и размер. Недоказано по делото било и обстоятелството, че ответникът е изпаднал в забава за плащане на процесните суми. При така изтъкнатите аргументи се моли за обезсилване на решението на Софийски районен съд в частта, в която са уважени претенциите за дялово разпределение, и за неговата отмяна в останалата обжалвана част. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, както и третото лице – помагач „Техем Сървисис“ ЕООД, не са изразили становище по въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е признато за установено, че „Д.К.“ ЕООД дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, сумата в размер на 932,93 лева – цена за доставена топлинна енергия в периода м. октомври 2018 г. – м. април 2020 г., в имот с абонатен № 343374, и в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за разликата над сумата от 4,42 лева до пълния предявен размер от 7,29 лева, както и за периода 31.08.2018 г. – 14.05.2020 г.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за установена от Софийски районен съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от Софийски районен съд фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.

Относно доводите за недопустимост на решението в частта, в която са разгледани претенции на ищеца за такса за предоставяне на услуга дялово разпределение и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение, обосновани с твърденията на ответника за липса на процесуална легитимация на „Топлофикация София“ ЕАД да претендира същите, въззивният съд намира следното:

Процесуалната легитимация на страните като абсолютна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на право на иск се извежда от изложените в исковата молба фактически твърдения за правопораждащия претенцията юридически факт.

Процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение на ищеца, обусловена е от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носителят на правото и кой е носителят на правното задължение. Съответствието между процесуалноправната и 2 материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на предявения иск.

В аспекта на така посоченото настоящият въззивен състав приема, че от изложените в исковата молба и уточнителна молба вх. № 97995/30.11.2021 г. безпротиворечиви твърдения се налага извод, че ищецът е надлежно процесуално легитимирана страна. Последният излага обстоятелства за възникнало в негова полза вземане за цена на предоставена услуга дялово разпределение, неизправна страна за плащането на което е потребителят на ТЕ в процесния имот и период, а именно ответникът по делото. Преценката дали ищецът има качеството на кредитор по спорното вземане, съответно – дали ответникът е задължено лице по твърдяната облигация, включително дали между страните е съществувала описаната в исковата молба правна връзка, източник на предявеното вземане, следва да се извърши с акта по същество на спора. В този смисъл доводите на въззивника за недопустимост на предявения иск, обосновани с твърдението за несъществуване на облигационна връзка със соченото в исковата молба съдържание на правата и задълженията на страните, са относими към преценка на материалната легитимация на страните. Същите не касаят процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

При горните мотиви, въззивният съд намира за допустимо обжалваното решение. Не се констатират допуснати от Софийски районен съд нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми при неговото постановяване.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.

По релевираните във въззивната жалба доводи относно правилността на решението съдът намира следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на ТЕ за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката.

Страните не спорят, че процесният топлоснабден имот е предназначен за задоволяване на стопански, съответно – небитови нужди, доколкото същият представлява магазин.

Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на ТЕ се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на ТЕ за стопански нужди. Нормата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (отм., бр. 54 на ДВ от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), действала до 17.07.2012 г., определя като потребител на енергия или природен газ за стопански нужди всяко физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет.

Нормата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), действала през исковия период, определя като "небитов" клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.

В конкретния случай със сила на пресъдено нещо /с оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е изцяло уважен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

149 ЗЕ, за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност на доставена ТЕ за стопански нужди за имот в сграда – етажна собственост/ е установено, че за процесния период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по писмен договор при общи условия, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответника ТЕ срещу задължение на последния да заплаща стойността й, както и че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество ТЕ /съответстващо на уважения от съда размер/, начислил е суми за същата съобразно с действащите към 3 съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр. Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм.), поради което за ответното дружество е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената ТЕ, респ. безспорно е, че са изпълнени изискванията на нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, поради което ответникът има качеството на потребител на ТЕ за стопански нужди за магазин, находящ се в гр. София, бул. „Дондуков“ № 31, вх. А.