Определение № 4569 от 29.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4569 гр. София, 29.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20258002102638 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 44 513/09.04.2025 година, подадена от „В. България“ ЕАД [населено място], в качеството му на правоприемник на „Б.“ ЕАД [населено място], против решение № 1064/21.02.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-В състав, постановено по гр. д. № 1354/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 11 462/20.10.2022 година на Софийския районен съд, 75ти състав, постановено по гр. д. № 27 855/2022 година с което „Б.“ ЕАД [населено място] е осъдено да заплати на Д. Б. С. сумата 19 325.70 лева–обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № .../01.04.2017 година към трудов договор № .../01.12.2004 година, заедно със законната лихва върху сумата от 27.05.2022 година до окончателното й плащане.

В касационната жалба на „В. България“ ЕАД [населено място] е посочено, че въззивното решение на Софийски градски е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново такова, с предявените против дружеството от Д. Б. С. иск да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „В.

България“ ЕАД [населено място] е посочило, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр.

3 от ГПК.

Ответникът по касационна жалба Д. Б. С. е подал отговор на същата с вх. № 81 033/02.04.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1064/21.02.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-В състав, постановено по гр. д. № 1354/2023 година и такова не 1 трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея решение.

„В. България“ ЕАД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 10.03.2025 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 44 513/09.04.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадени от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е посочил, че анализът на събраните по делото доказателства–трудов договор № .../01.12.2004 година, допълнителни споразумения към него-№ .../01.04.2017 година и № .../30.03.2020 година, копие от трудова книжка, както и заповед № .../30.04.2020 година установявал, че ищецът Д. Б. С. и праводателят на ответника „В. България“ ЕАД [населено място], а именно „Б.“ ЕАД [населено място] са били във валидно трудово правоотношение, по силата на което С. първоначално бил изпълнявал първоначално длъжността „технически консултант“, а впоследствие бил престирал работната си сила като „координатор, монтажи“. На 31.03.2020 година ищецът Д.

Б. С. бил отправил до работодателя си предизвестие-вх.№ 110, за прекратяване на трудовия му договор на основание чл. 326 от КТ с едномесечно предизвестие, считано от 01.05.2020 година. Във връзка с отправеното от служителя предизвестие № .../31.04.2020 година на 30.04.2020 година била издадена заповед № .../30.04.2020 година на изпълнителния директор на „Б.“ ЕАД [населено място] за прекратяване на трудовото правоотношение между тези страни на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 01.05.2020 година. От съдържанието на допълнително споразумение № .../01.04.2017 година. се констатирало, че в т. 9–„Други условия“ на същото било предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение без значение на основанието на работникът/служителят се дължало обезщетение в размер на по едно брутно трудово възнаграждение за всяка пълна прослужена година, като лоялен работник/служител без дисциплинарни наказания. Броя на обезщетенията (броя на Б.) бил равен на броя прослужени години, без значение промяна на длъжността, но за не повече от десет години (десет брутни трудови възнаграждения). Обезщетението се дължало, независимо от останалите законови обезщетения по КТ. С допълнителното споразумение № .../30.03.2020 година страните по трудовия договор били уговорили промяна на основното месечно трудово възнаграждение на служителя на 1773.00 лева при 9 % допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит-159.57 лева, с периодичност на изплащане–еднократно. Предвидено било и че размерът на основния платен годишен отпуск по чл. 155, ал. 1 КТ бил 20 дни. В клаузата на т. 9 „Други условия“ било отразено, че допълнителното споразумение било неразделна част от трудов договор № .../01.12.2004 година. С определение от 26.09.2022 година било прието за безспорно между страните, че последното брутно трудово възнаграждение на Д. Б. С. за пълен отработен месец в ответното дружество било в размер на 1932.57 лева, включваща основно и допълнително 2 възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит. При приетото от фактическа страна въззивният съдебен състав споделял изводите на първоинстанционния съд, с които била обоснована основателността на заявения иск с правно основание чл. 66, ал.

2 КТ за заплащане на обезщетение в размер на десет брутни трудови възнаграждения на стойност от 19 325.70 лева съгласно клаузата на т. 9 от допълнително споразумение № .../01.04.2017 година към трудово договор № .../01.12.2004 година, заедно със законното лихва от 27.05.2022 година до окончателното й заплащане–с изключение на частта, че трудовото правоотношение било прекратено от работодателя, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл. 272 от ГПК препращал към тях.

В допълнение към същите въззивният съд във връзка с релевираните във въззивната жалба доводи намирал, че следва да бъдат добавени и съображения за това, че неоснователни били доводите на „Б.“ ЕАД [населено място], че клаузата на т. 9 от допълнително споразумение № .../01.04.2017 година към трудов договор № .../01.12.2004 година не била част от съдържанието на трудовото правоотношение между страните към момента на прекратяването му, предвид това че впоследствие между същите било подписано допълнително споразумение № .../30.03.2020 година, в което клаузата не била възпроизведена. Неправилно било разбирането на работодателя, че след като с допълнително споразумение страните били изменили съдържанието на правоотношението си, при всяко следващо изменение с допълнително споразумение те трябвало да преутвърждават съгласието си от предходното. След като веднъж договорът бил изменен от страните, поемайки нови права и задължения, последните били обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон–чл.20а от ЗЗД. За да се погасели допълнително поетите права и задължения било необходимо ново изрично съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ, каквито доказателства по делото не били ангажирани.

Мълчалива отмяна на вече постигнато изменение на трудово правоотношение с оглед разпоредбата на чл.119 от КТ била недопустима. Правилно и в съответствие с константната съдебна практика първоинстанционният съд бил приел, че процесният договор е валиден с изключение на частта, в която възникването на задължението за заплащане на разглежданото обезщетение от работодателя по т. 9 от допълнително споразумение № .../ 01.04.2017 година не било ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор от страна на служителя, а именно: в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника. Неоснователни били твърденията на работодателя за недействителност на цялата клауза на чл. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година поради липса на основание и противоречие с добрите нрави. Договорната свобода като принцип на гражданското право била ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, а при трудовите правоотношения с нормата на чл. 66, ал. 2 от КТ законодателят допълнително е установил и забраната страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не отричала възможността страните по трудовото правоотношение да уговорят 3 други условия, които са по-благоприятни за работника от изрично установените със закон или с колективен трудов договор, с оглед на което не било налице първото от твърдените от „Б.“ ЕАД [населено място] основания за недействителност на цялата клауза на чл. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година. Добрите нрави били морални норми, на които законът бил придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). Добрите нрави били неписани морални норми, които съществували като общи принципи или произтичат от тях.

Те били свързани с основните човешки права и свободи, основополагащите принципи на гражданското общество, общочовешките ценности и се приемали за правилни и етични от преобладаващото мнозинство правни субекти, независимо от възрастови, образователни, религиозни, имуществени и други различия. Добрите нрави били динамична категория. С развитието на обществото съответно се развивало и се изменяло съдържанието на добрите нрави. Един от най-съществените и основополагащи принципи включени в понятието добри нрави бил принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисквал да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес. Въззивният съдебен състав споделял критериите за преценка и процеса на логическо установяване на наличието на основанието за нищожност на сделките поради противоречие с добрите нрави, обективирани в решение № .../03.02.2009 година, постановено по гр. д. № 5477/2007 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о., а именно: „Когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.“. При тази преценка от съществено значение било, че субективното отношение на сключилите дадена сделка лица към правилата на добрите нрави и тяхното нарушаване нямало правно значение за основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и не било материалноправна предпоставка, за да се приемело, че било налице противоречие с добрите нрави. Достатъчно било извършената сделка обективно да била в противоречие с общоприетите правила на добрите нрави, за да бъдела прогласена същата за нищожна на това основание.

От събраните в производството доказателства не се установявало наличието на обстоятелство, което да изпълнявало състава на противоречие с добрите нрави по отношение на договореното обезщетение по чл. 9 от обсъжданото допълнително споразумение, извън частта приета за нищожна от първоинстанционния съд. Работодателят бил този, който бил предпочел да сключи допълнителното споразумение от 01.04.2017 година с клауза за гратификация и стимулиране на неговите работници и служители да работят попродължително и качествено при него, с оглед бъдещата възможност да получат по-голямо обезщетение при прекратяване на трудовия им договор извън случаите на прекратяване на 4 трудовото правоотношение поради виновно поведение на работника/служителя. Това било допустимо от закона основание на тази уговорка и не противоречало на добрите нрави, а съответствало на същите. Частичната нищожност предполагала наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него можела да породи правно действие. Безспорно било, че в посочената по-горе част от клаузата на чл. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2017 година била частично недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на преустановяване на трудовоправната връзка поради вина на работника, но поетото задължение за заплащане на предвиденото обезщетение от работодателя можело да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение договорното задължение за работодателя го обвързвало в случаите, когато работникът бил добросъвестен, като добросъвестността била факт, преценяван във всеки конкретен случай. Както било застъпено в практиката на ВКС работникът бил недобросъвестен например в хипотезите, когато поради виновно негово поведение било предприето дисциплинарното му уволнение или когато работникът бил подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като бил постигнал благоприятна за него договореност се възползвал от това и в къс срок едностранно прекратил правоотношението. Такива обстоятелства в конкретния случай не се констатирали. При липсата на последните важала презумпцията за добросъвестното упражняване на права по трудовото правоотношение по чл. 8, ал .2 от КТ, включително относно прекратяване на трудовото правоотношение на посочено в закона основание. В подкрепа на този извод на въззивния съд бил и фактът, че към момента на сключване на допълнителното споразумение от 01.04.2017 година Д. Б. С. не знаел дали и кога ще бъде прекратено правоотношението му, а още по-малко, че това ще стане през 2020 година на основание чл. 326от КТ по негова молба. От друга страна, размерът на обезщетението съпоставен с размера на получаваното от нето трудово възнаграждение не установявал, че обезщетението излизало извън целта на обезщетенията, предвидени в КТ. Във връзка с това следвало да се посочи и че с оглед основните принципа на правото не можело да се приеме, че работникът бил недобросъвестен, само защото бил прекратил трудовия си договор с едностранно волеизявление без наличие на виновно поведение от страна на работодателя, тъй като такова действие било в съответствие с гарантираните в Конституцията на страната право на труд и забрана за принудителен труд. Никой работник или служител не можел да бъде задължен да престира работната си сила на определен работодател, ако не желаел това.