Определение № 14865 от 06.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14865 гр. София, 06.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Б, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Венета Цветкова

Членове:

Валерия Братоева

Атанас Маджев като разгледа докладваното от Атанас Маджев Въззивно частно гражданско дело № 20251100506972 по описа за 2025 година

Производството се води по реда на чл. 248, във връзка с чл. 415, ал. 5 ГПК.

Образувано е по повод на подадена частна жалба вх. № 162196/09.05.2025 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК

207172780, срещу определение от 28.04.2025 г., което е постановено по гр. д. № 59413/2024 г. водено по описа на СРС, 66 състав, с което е допълнено Определение № 16988 от 11.04.2025 г. постановено по същото дело в частта му относно разноските, като „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК 207172780 е осъдена да заплати в полза на Н.М.Б., с ЕГН ********** сумата в размер на 264,00 лв. – представляваща съдебни разноски в заповедното производство.

Частната жалба се основава на съображения за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, което следвало да се определи при отчитане на фактическата и правна сложност на делото. Развито е виждането, че обемът на заповедното производство няма как да покрие критерия за фактическа или правна сложност, а още по-малко може да покрие критерия за полагане на действителен труд, за чието полагане да се следва адвокатско възнаграждение. Подчертано е, че единственото процесуално действие, което е реално извършено от процесуалния представител на Н.Б. в развилото се заповедно производство се свежда до подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение, което не е необходимо от процесуална гледна точка за да произведе своя ефект да бъде мотивирано. Понеже заповедното производство е уредено като едностранно такова, то същото е поставено в чл. 7, ал. 7 от НМРАВ наред с други едностранни производства. Правното действие по попълване и подаване на възражение по реда на чл. 414 ГПК, като мярка за защита на длъжника не може да се разглежда, като такава, която да покрива критериите за процесуално представителство в производството, защото по упражненото възражение заповедния съд не дължи изрично произнасяне, а единствено дава указания на заявителя да предяви иск за установяване на оспореното си вземане. Всичко това според жалбоподателя прави неприложима в заповедното производство нормата на чл.

7, ал. 7 във връзка с ал. 2 НМРАВ тогава, когато се касае до процесуално представителство на длъжника. Това, че последния е подал чрез своя процесуален представител мотивирано възражение не променя извода за неприложимост на 1 цитираното правило на Наредбата за възмездяване на адвокатския труд. На самостоятелно основание е изтъкнато, че НМРАВ е нищожна, защото противоречи на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и не намира приложение, когато съдът трябва да осъществи преценка за репарацията на адвокатската услуга предоставена на клиента. В обобщение се иска отмяна на обжалваното определение в частта му, с която в полза на Н.М.Б. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство в заповедното производство за сумата над 50 лв. до 264 лв.

В срока за отговор по ЧЖ – ответникът по нея и заявител в заповедното производство – Н.М.Б., чрез пълномощника си – адвокат И. е оспорил същата с аргументи за неоснователност. Невярно било позоваването на жалбоподателя, че при упражняване на процесуално действие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК възнаграждение за осъщественото по този повод процесуално представителство не се следвало на длъжника. Пак в този контекст се опонира и по развития довод в жалбата, че възнаграждението не трябвало да се влияе от обстоятелството, дали възражението по чл. 414 ГПК е мотивирано или не. Посочва се, че точно заради мотивираността на възражението с посочване на конкретни основания за несъществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение заявителя е преустановил предприетата защита, като не е инициирал разрастването й в искова такава. Отбелязано е и това, че мотивирането на възражението не е безпредметно, а напротив подобно действие ползва длъжника и в исковото производство, тогава когато същия не е подал отговор на исковата молба, защото възраженията му в заповедното производство упражнени по чл. 414 ГПК следва да се преценяват от исковия съд. Несъгласие е изразено и с позицията на жалбоподателя, че заповедното производство инициирано срещу Н.М.Б. няма характеристиката на такова отличаващо се с правна и фактическа сложност. Посочено е, че основанието на вземането е повлияно от множество факти и обстоятелства, договори за кредит с приложими дълги общи условия, договор за цесия, редица плащания и преизчисления, които са настъпили в срока на действие на правоотношението и следва да бъдат адекватно анализирани и съобразени като правни последици от ангажирания от потребителя Б. процесуален представител преди упражняване на възражението по чл. 414 ГПК. Всичко това е съпътствано от положен от адвоката труд, като резултата от него е отказа на жалбоподателя да продължи да поддържа претенцията си в исков процес. При това положение няма никаква правна и житейска логика длъжника в заповедното производство да понася вреди, като поеме сторените от него разноски за защитата му, доколкото заявителя е този който го е поставил в това положение с твърденията си за наличие на вземане, което впоследствие се е отказал да доказва в исков процес. Предвид това напълно законосъобразно СРС е постановил определението си от 28.04.2025 г., с което е допълнил предходно свое определение за обезсилване на заповедта за изпълнение, като е присъдил на Н.М.Б. сумата в размер на 264 лева, като заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото му процесуално представителство в пределите на заповедното производство.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди доводите на страните и прецени представените доказателства, намира следното:

Софийският районен съд е сезиран на 07.10.2024 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Н.М.Б., ЕГН **********, като след депозирано възражение от последния, на заявителя било указано предявяването на установителни искове, но „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД не представило доказателства да е предявило такива, поради което заповедта за изпълнение била обезсилена с определение № 16988/11.04.2025 г. Длъжникът Н.М.Б., с 2

ЕГН ********** поискал изменение на определението в частта за разноските като му бъдат присъдени разноски за процесуално представителство в заповедното производство, за което с възражението бил представен договор за правна помощ от 06.12.2024 г., в който било уговорено възнаграждение от 264 лева, с отразяване за извършеното му плащане в брой.

С обжалвания в настоящото производство акт /определение от 28.04.2025 г./ съдът уважил искането на Н.М.Б., с ЕГН ********** почиващо на чл.

248, ал. 1 ГПК, като е допълнил определение № 16988/11.04.2025 г. присъждайки му съдебни разноски в размер на сумата от 264 лв. дължими за провелото се заповедно производство.

Предмет на частната жалба е съдебен акт, обжалването на който е изрично предвидено в разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК, като правото на обжалване е упражнено от легитимирана страна в седмичен срок от връчване на разпореждането (30.04.2025 г.), което обуславя процесуалната й допустимост.

Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.

В т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС, е разяснено, че законодателят е предвидил изрично обезсилване на заповедта за изпълнение само в хипотезата по чл. 415, ал. 2 ГПК, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и при прието възражение по чл. 423 ГПК, когато не са били налице предпоставките по чл.

411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК. Разрешението за обезсилване на заповедта по чл. 415, ал. 2 ГПК е свързано с недопустимостта същата да влезе в сила, съгласно чл. 416 ГПК и да подлежи на изпълнение.

Няма съмнение, че с обезсилването на заповедта за изпълнение заповедното производство приключва и за претендирания длъжник Н.М.Б., с ЕГН **********, неоснователно въвлечен в правен спор, се поражда право на разноските, сторени с оглед защита срещу неоснователната (неподдържана в исков процес) претенция на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД. Тези разноски са реално извършени, тъй като в представения договор за правна защита и съдействие е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 264,00 лева и е изрично отразено заплащането му в брой. В този смисъл договорът представлява разписка за извършеното плащане и доказва изпълнение на задължението за престиране на адвокатското възнаграждение, като го превръща в релевантни за производството разноски. В този смисъл, Н.М.Б., с ЕГН **********, има право на присъждане на сторените в производството разноски и е доказал реалното им извършване. Искането е своевременно направено и по същество основателно, както е преценил и заповедния съд в обжалвания акт.

Същественият спор между страните е концентриран над това какъв е справедливия размер на разноските, за които Н.М.Б., с ЕГН ********** следва да бъде възмезден, съответно дали присъдените с обжалваното определение такива в размер на 264 лв. са прекомерни и следва да бъдат намелени по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК съответно до какъв предел.

Намаляването на заплатеното адвокатско възнаграждение е допустимо до минимално определения размер, съгласно чл. 36 ЗА. В чл. 36 ЗА се препраща към НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, обн. ДВ, бр. 64 от 23 юли 2004 г., като в чл. 7, ал. 2, т. 1 от същата, действаща към сключване на договора за правна помощ и съдействие редакция, е предвидено адвокатското възнаграждение за процесуално представителство по дела с определен материален интерес до 1000 лева, да е 400 лева, като ал. 7 на същата разпоредба предвижда за защита в производства за 3 обезпечаване на бъдещ иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по чл.

405, ал. 3 и 4 ГПК и в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. Това означава, че случаят не налага прилагане по аналогия на чл. 6 НМРАВ, както твърди заявителят, а е изрично уреден и при определяне на възнаграждението претендираното вземане се отчита в обем от 50 %, което обуславя приложението на т. 1 и съответно заплатеното възнаграждение съответства на минималния размер.

По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, в която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., в редакцията й преди изменението с ДВ, бр.

14/18 февруари 2025 г., има постановена практика на ВКС - Определение № 350 от 15.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 75/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 4888 от 29.10.2024 г., постановено по ч.гр. д. № 3551/2024 г. по описа на ВКС, I гр. о., Определение № 1059 от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. № 982/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр. о., Определение № 638 от 18.03.2024 г., постановено по ч.т.д. № 757/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. и Определение № 474 от 28.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 961/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. В тези актове е направено позоваване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, и предвид задължителния характер на направеното с него тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС, е прието, че е налице несъответствие на Наредба № 1/2004 г., установяваща минимални размери на адвокатските възнаграждения, както и на въведения в чл. 78, ал. 5 ГПК праг, до който съдът може да намали разноските за адвокатско възнаграждение, препращащ към нормите на тази наредба, с правото на ЕС, тъй като нарушава конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, което е основание те да не се прилагат от съда. С оглед на това е счетено, че при извършване на преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от установените с тази наредба минимални размери на адвокатските възнаграждения, като те могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да се възложи в тежест на страната, загубила спора, като това трябва да се направи не само с оглед цената на иска, но и с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и вида и обема на извършената от адвоката дейност.