Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3017 от 25.06.2023, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Административно наказателно дело 6106/2023
Вид
Решение № 3017
Подписан
25.06.2023
В сила
16.10.2023
Състав
ДЕЛЯН ЛЮБОМИРОВ ДИЛКОВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 11 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 13 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 28 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 2, ал. 1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59-63 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59, ал. 2 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59-63 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59-63 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59-63 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59-63 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 63, ал. 1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 84 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 174, ал. 3 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 9, ал. 2 · Наказателен кодекс
  • чл. 107, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 13 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 313-314 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 314 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 314, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 3017 гр. София, 25.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Д Л Д при участието на секретаря А И. И. като разгледа докладваното от Д Л. Д Административно наказателно дело № 20231110206106 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на М. И. Б. против Наказателно постановление № г., издадено от началник на група при Пътна полиция – СДВР, с което, на основание чл. 174, ал. 3 ЗДП, й били наложени следните наказания: „глоба”, в размер на 2 000 лева и „лишаване от правоуправление”, за срок от 24 месеца. Били й отнети и 12 контролни точки.

Наказателното постановление е обжалвано от санкционираното лице, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си навежда доводи за липса на виновно поведение и за дадена впоследствие кръвна проба за медицинско изследване. Моли за отмяна на атакуваното НП.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява и се представлява.

Поддържа жалбата, поизложените в нея съображения. Претендира деловодни разноски.

Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не изпраща представител и не изразява становище.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа страна следното:

На 08.01.2023 г., около 01:00 ч., жалбоподателят Б. управлявала лек автомобил (собственост на , в гр. , по бул. „, с посока на движение от бул. към бул. „Братя До бл. била спряна за проверка от екип на ОПП-СДВР. Тъй като служителите усетили силна миризма на алкохол от автомобила, Б. била поканена да бъде тествана с техническо средство – дрегер. Същата неколкократно поставила мундщука на уреда в устата си, но без да издиша в него, въпреки нееднократните разяснения и изрични указания на проверяващия екип, в 1 резултат на което успешно тестване не било извършено.

В резултат на действията на жалбоподателя, в 01:40 ч. бил съставен талон за медицинско изследване и същият бил връчен на Б..

Въпреки относително краткия предоставен срок за явяване – 40 минути, същата първо се прибрала в дома си и се явила за даване на кръвна проба в МБАЛ „Св. Анна”, гр. София, едва в 03:00 ч.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетелите М. Д.,К., и; АУАН; НП; талон за медицинско изследване; протокол за медицинско изследване; протокол за химическо изследване‘ картон на водач; заповеди за компетентност.

В конкретния случай, спорът между страните касае релевантната фактология.

Касателно мястото, датата и приблизителния час на проверката, показанията на разпитаните свидетели и изготвената документация бележат пълно препокрИ.е, поради което и подробен доказателствен анализ не е наложителен.

Макар обстоятелството, касателно авторството, да не е сред оспорените с жалбата, именно Б. е посочена както от разпитаните полицейски служители, така и от св. като водач на процесното ППС, в който смисъл е налице и годен субект на отговорност. Отново от показанията на последния свидетел съдът черпи информация за поето количество алкохол от жалбоподателя, пред да предприеме управление на превозното средство, с което е бил спрян за проверка.

Именно хронологията на последната е в основата на спора между страните, като се оформят две групи гласни доказателства: от една страна са показанията на свидетелите Д. и К. – полицейски служители, установили нарушението, а от друга – казаното то доведените от жалбоподателя свидетели.

По отношение на първата група гласни доказателства, повереникът навежда доводи за заинтересованост от изхода на производството. Подобна теза, според съда, не би могла да бъде споделена. От една страна, касателно конкретното изявление на процесуалния представител:

„Стремят се да не им падне актът“, важно е да се отбележи, че АУАН не е процесуален документ, подлежащ на самостоятелно обжалване, поради което и доводите в тази насока не биха могли да бъдат споделени. От друга страна, липсват данни за лични отношения, професионални, йерархични, икономически или други зависимости между жалбоподателя и двамата служители, които да поставят в опасност разкрИ.ето на обективната истина. На трето, не по-малко сериозно основание, практиката на касационната инстанция (напр. Р 2530/2011 АССГ X кас с-в) вече е анализирала поставения въпрос, давайки принципен отговор, че длъжностното качество не изключва автоматично обективността.

С така направените уточнения, и двамата полицейски служители добросъвестно заявяват, че не е бил налице изричен вербален отказ, от страна на водача, да бъде тестван с техническо средство – дрегер (в тази насока са и гласните доказателства, ангажирани от самия жалбоподател).

Същевременно, обаче, и двамата декларират ясен спомен за случая, вкл. и за обстоятелството, че проверяваното лице на практика не е издишало въздух в уреда, въпреки надлежните разяснения и неколкократни указания и която пасивност е станала причина – проверката да не бъде завършена.

От друга страна, нито св. , нито св. са очевидци на самите опити за тестване, като първият само свидетелства за декларирана от водача принципна готовност за съдействие, а вторият се е намирал 2 на разстояние, достатъчно да възприема разговор, но не и конкретни действия по проверката.

Макар да не попада в предмета на доказване, налице е съществено обстоятелство, от значение за субективната съставомерност, което се установява от показанията на св. (доведен от самия жалбоподател и добросъвестно потвърждаващ близката си връзка с него), а именно – че след връчване на талона за медицинско изследване и въпреки срока заявяване в здравно заведение (който самият свидетел квалифицира, като твърде кратък), водачът не се е отправил незабавно за изпълнение на указанията, а първо се е прибрал в дома си, т. е. от една страна сам е станал единствена или съпътстваща причина за забавянето, а от друга – обезпечено е било достатъчно време, за да бъдат извършени евентуални последващи действия, след проверката на пътя и преди даването на кръвната проба, в резултат на които концентрацията на алкохол в организма да бъде редуцирана (по делото са налице достатъчно данни за наличие на такава, и то – два часа след шофирането, все още попадаща далеч над позволения максимум – с над 50%).

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата

Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

По приложението на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка.

Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият състав приема, че Б. не е изпълнила задължението си по чл. 174, ал. 3 ЗДП да оказва съдействие на компетентните държавни органи по установяване на релевантни за ситуацията обстоятелства, сред които, безспорно, попада и проверката за управление, под въздействие на алкохол.

Пред скоби следва да се отбележи, че отказите за тестване с техническо средство и за даване на кръвна проба за изследване съставляват самостоятелни санкционни основания, поради което и дадената впоследствие кръвна проба не води до извод за обективна несъставомерност на поведението на водача, в хода на полевата проверка.

3

В качеството си на водач, жалбоподателят е годен субект на цитираното законово задължение.

Съставът на нарушението включва изпълнително деяние, което го определя като нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно действие или бездействие.

Тук е мястото да се коментира основното възражение на повереника – за липса на изричен, манифестиран отказ от тестване. Действително, данни за такъв не се извличат от нито едно доказателство по делото и в този смисъл изявлението на процесуалния представител почива на материалите по преписката. Този прочит, обаче, почива и на специфичната процесуална позиция на страната, позволяваща й да бъде дискретно-тенденциозна в изводите си. Тук е мястото да се подчертае дебело, че един отказ може да бъде както изричен, вербален недвусмислен и външно манифестиран (в хипотезата, абсолютно коректно цитирана от повереника, в хода по същество), така и имплицитен (мимика, жест, бездействие или неизпълняване на изрични указания, без които проверката не би била успешно извършена), христоматиен пример за което е обсебване на вещ, чрез бездействие по връщането й, след връчване на покана или изтичане на срок на ползване.

Конкретният случай касае именно последната хипотеза – поставяне на мундщука в устата, но липса на действие по издишване на въздух в уреда. Съставомерността вероятно би могла да бъде обект на успешно оспорване (в зависимост от конкретиката), в случай, че в подкрепа на твърденията за наличие на белодробно заболяване бяха представени писмени доказателства, които да дадат основание за изготвяне на медицинска експертиза (такива липсват, а доводите на повереника почиват единствено на догадки на конкубината на жалбоподателя) или се касаеше за еднократен опит. Системността и последователността в неизпълнението на дадените от проверяващия екип указания, обаче, основателно предполагат отрицателен отговор на въпросите със съставомерността – както обективна, така и субективна.

От субективна страна, деянието е извършено виновно, тъй като нарушителят, в качеството си на правоспособен водач на МПС, няма как да не е съзнавал своите собствени задължение и тези на контролните органи, но извършил неправомерен имплицитен отказ да бъде тестван за алкохол, без да е налице уважителна причина за това (в какъвто евентуален случай, субективната страна би била предмет на по-детайлно обсъждане, в съответствие с изложената конкретика). В подкрепа на последния извод е и обстоятелството, че на Б. е бил надлежно връчен талон за медицинско изследване (в жалбата не се излагат твърдения за авторството на подписа в графа „Водач на МПС”, поради което и проверка в тази насока не е била предприемана), но въпреки срока за явяване, същата първо се е прибрала в дома си и кръвната проба е дадена, едва два часа, след шофирането (респективно – близо час и половина, след приключване на проверката), т. е. налице е трайно, персистиращо поведение, целящо да не бъде установено – с каква действителна концентрация жалбоподателят е шофирал, под влиянието на алкохол.

Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 4