Определение № 520 от 03.07.2025, Окръжен съд - Добрич

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 520 гр. гр. Добрич, 03.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Д. Жечева

Членове:

Жечка Н. Маргенова Томова

Станимир Т. Ангелов като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно частно гражданско дело № 20253200500420 по описа за 2025 година за да се произнесе,съобрази следното:

Производството е по реда на чл.248 ал.3 изр.2 от ГПК във връзка с чл.274 и сл. от ГПК.Подадена е частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД,ЕИК

175074752,със седалище и адрес на управление гр.София,бул.“България“

№49,бл.53Е,вх.В срещу определение

№181/08.04.2025 г. по гр.д.№404/2024 г. на Балчишкия районен съд,с което е оставена без уважение молба на частния жалбоподател на основание чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на решение №41/21.02.2025 г. по гр.д.№404/2024 г. на БРС в частта на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.Изложени са доводи за неправилно определяне от първоинстанционния съд на дължимото в полза на пълномощника на насрещната страна адвокатско възнаграждение поради неправилна преценка на правната и фактическа сложност на спора,характера на предявените искове и обема на осъществената адвокатска защита.Не било взето предвид,че горното дружество като ответник по делото не било дало повод за завеждането му,поради което и изобщо не дължало разноски.Присъденото адвокатско възнаграждение било прекомерно.Разделянето на исковата претенция на множество искове не преследвало легитимен интерес,а представлявало злоупотреба с право и имало за цел единствено недобросъвестно възлагане на разноски във вреда на дружеството.По тази причина се стигнало до присъждане на разноски за адвокатско 1 възнаграждение в двоен размер,което било необосновано.Настоява се за отмяна на атакуваното определение и за уважаване на молбата по чл.248 ал.1 от ГПК.

В писмен отговор насрещната страна адв.Д. М. М. /процесуален представител на ищцата по делото Г. К. С. от гр.Б./ изразява становище за неоснователност на частната жалба и настоява за потвърждаване на обжалваното определение.Присъденото адвокатско възнаграждение било правилно определено дори под минимума по специалната Наредба и не подлежало на редуциране.

Като постави на разглеждане частната жалба,Добричкият окръжен съд установи следното:

При данни,че частният жалбоподател е уведомен за обжалваното определение на 16.04.2025 г.,частна жалба с вх.№1981/22.04.2025 г. е подадена в рамките на указания от районния съд двуседмичен срок за обжалване,изтекъл за страната на 30.04.2025 г.Предвид горното и като изхождаща от активно легитимирано лице /страна по делото/ с правен интерес от атакуване на неизгодното за него определение,респ. като насочена срещу акт от категорията по чл.274 ал.1 т.2 от ГПК във връзка с чл.248 ал.3 от ГПК,подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност,частната жалба е процесуално допустима.Разгледана по същество,същата е основателна.

Гр.д.№404/2024 г. на БРС е образувано по повод искова молба с вх.

№3120/04.07.2024 г.,уточнена с молби вх.№3594/02.08.2024 г. и вх.

№3837/21.08.2024 г. по описа на БРС,с която са предявени от Г. К. С. с ЕГН ********** от гр.Б.,ул.“***“ №3А срещу „Профи кредит България“ ЕООД,ЕИК 175074752,със седалище и адрес на управление гр.София,р-н „Средец“,жк „Мотописта“,бул.“България“ №49,бл.53Е,вх.В,ет.7 обективно кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността на две клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит №40006323140 от 22.10.2021 г. относно закупени пакети за допълнителни услуги „Фаст“ на стойност 750 лв и „Флекси“ на стойност 1 875 лв,обективирани в т.V и т.VІ от договора.Наведени са няколко основания за нищожност на клаузите при визирана поредност и при условията на евентуалност.

В отговора на исковата молба ответното дружество е признало исковете и 2 е настояло за постановяване на решение при условията на чл.237 от ГПК.Отправило е и искане да не се възлагат разноски в негова тежест,тъй като с поведението си не било дало повод за завеждане на делото.Сочи,че ищцата не била подавала до дружеството искания,молби,претенции за неоснователно заплатени от нея суми по договора.С молба вх.№5467/20.11.2024 г. на „Профи кредит България“ ЕООД по повод насроченото по делото открито съдебно заседание на 22.01.2025 г. дружеството заявява становище за неоснователност на исковете и за действителност на процесните клаузи и на договора за кредит като цяло,но въпреки това отправя отново искане за постановяване на решение при условията на признание на исковете по реда на чл.237 от ГПК.

По повод на насроченото за 22.01.2025 г. открито съдебно заседание ищцата е подала чрез пълномощника си адв.Д. М. от САК молба с вх.

№323/21.01.2025 г.,в която заявява желание за даване ход на делото в отсъствие на пълномощника на страната и при налична воля на ответника за постановяване на решение по реда на чл.237 от ГПК също настоява за постановяване на решението по този ред-при условията на признание на исковете.С молбата е отправено и искане за присъждане в полза на упълномощения от ищцата адвокат на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА поради осъществена от него безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.

С решение №41/21.02.2025 г. по гр.д.№404/2024 г. на БРС исковете са уважени при условие на признание на същите от ответника,като ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата Г. К.С. разноски в размер на 100 лв държавна такса за водене на делото и в полза на адв.Д. М. възнаграждение в размер на 800 лв с вкл.ДДС /по 400 лв с вкл.ДДС по всеки от двата иска/.

За решението „Профи кредит България“ ЕООД е уведомено на 05.03.2025 г. /съобщение на лист 124 от делото на БРС/ и в двуседмичния срок за въззивното му обжалване,изтекъл на 19.03.2025 г.,е подадена от дружеството в рамките на срока по чл.248 ал.1 от ГПК молба с вх.№1404/17.03.2025 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.На първо място се настоява,че дружеството не дължи никакви разноски нито на ищцата,нито на пълномощника й,тъй като са налице предпоставките на чл.78 ал.2 от ГПК,а именно ответникът признал исковете и не бил дал повод с поведението си за завеждане на делото.На следващо място се навежда,че 3 присъденото от съда възнаграждение в полза на адв.Д. М. е твърде завишено по размер и са развити доводи за неговото намаляване.

С атакуваното определение №181/08.04.2025 г. районният съд е оставил молбата на „Профи кредит България“ ЕООД по чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта на присъденото адвокатско възнаграждение без уважение.

Молбата по чл.248 ал.1 от ГПК е депозирана в рамките на срока по чл.248 ал.1 от ГПК,изхожда от активно легитимирано лице /страна по делото/ и е процесуално допустима.За допустимостта й е без значение дали дружествотомолител е представило списък на разноските си по чл.80 от ГПК,тъй като исканото изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските касае разноски,присъдени на насрещната страна.Като постановено по допустима молба атакуваното определение на БРС е допустимо.Същото обаче е неправилно поради следните съображения:

Не могат да бъдат споделени доводите на „Профи кредит България“ ЕООД за прилагане на разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК,при което решението на БРС да се измени в смисъл,че дружеството изобщо не дължи разноски нито на ищцата Г. С.,нито на пълномощника й адв.Д. М..Направеното признание на исковете е доста колебливо,като в отговора на исковата молба признанието е заявено категорично,а в молбата по повод насроченото открито съдебно заседание на 22.01.2025 г. е заявено становище за неоснователност на исковете.Дори и да се приеме,че е налице такова признание,не е налице другата кумулативна предпоставка за освобождаване на ответника от отговорност за разноски по чл.78 ал.2 от ГПК,а именно да не е дал повод с поведението си за завеждане на делото.Самият факт на предлагане от дружеството на ищцата по делото като потребител сключването на процесния договор за потребителски кредит,съдържащ нищожни клаузи за допълнителни услуги,оскъпяващи неимоверно кредита,и то от позицията на по-силната икономически страна в правоотношението е достатъчен да обоснове неправомерно поведение на дружеството,обусловило възникването на правен интерес за ищцата да търси съдебно установяване на нищожността на процесните клаузи,които са потенциален източник на претенции на дружеството за вземания от ищцата по договора.Дружеството не е обосновало до приключване на устните състезания в първата инстанция твърдението си,че 4 не е станало повод за завеждане на делото.Едва след приключване на устните състезания в съдебно заседание на 22.01.2025 г. е подало молба с вх.

№690/07.02.2025 г.,с която е навело водено заповедно производство по повод на същия кредит,като представя изпълнителен лист,издаден въз основа на заповед за изпълнение,в който процесните задължения за допълнителни услуги не се съдържат.От тези факти в настоящата частна жалба се извличат доводи в подкрепа на прилагането на чл.78 ал.2 от ГПК.Тези факти и доводи въз основа на тях са заявени несвоевременно след приключване на първоинстанционното производство,поради което не могат да бъдат обсъждани и съобразени от въззивния съд при настоящото му произнасяне.Именно поради изнасяне на фактите след приключване на съдебното дирене в първата инстанция,същите са останали неизяснени,няма процесуална възможност за събиране на допълнителни доказателства в тази насока и в частност за прилагане на ч.гр.д.№776/2023 г. на БРС,по което е издадена заповедта за изпълнение.Възможността за събиране на доказателства в подкрепа на тезата на дружеството-ответник по делото за недължимост на разноски от същото на насрещната страна е преклудирана.

Дружеството носи отговорност за сторените от другата страна разноски на общото основание по чл.78 ал.1 от ГПК поради уважаване на предявените срещу него искове.Същото дължи на ищцата Г. С. сторените от нея разноски в размер на 100 лв държавна такса за водене на делото.Дължи и на пълномощника на ищцата адв.Д. М. адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА,каквото е изрично претендирано.

Определеният от районния съд размер на адвокатското възнаграждение е обаче несъответен на положения от адвоката труд,на правната и фактическа сложност на спора.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36 ал.1 от ЗА,а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги на лица от категорията по чл.38 ал.1 т.1-3 от ЗА.Договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презюмира и следва да бъде установено от данните по делото,но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38 ал.1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.В този случай 5 нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда.Преценката при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото,като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38 ал.1 т.1-3 от ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ,респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален представител,ако такъв договор не е представен.В случая такъв договор е налице /на лист 97 от делото на БРС/,сключен между Г. С. и Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.“,представлявано от адв.Д. М.,като със същия е уговорено,че услугите по него се предоставят безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.Предвид горното предпоставките за присъждане на основание чл.38 ал.2 от ЗА в полза на адв.М. на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното исково производство са налице.Адв.М. е надлежно упълномощен от ищцата С. за процесуално представителство пред първата инстанция,видно от пълномощното на лист 4 от делото на БРС.