Определение № 720 от 29.11.2023, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 720 гр. Шумен, 29.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Въззивно частно гражданско дело № 20233600500443 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана от "Профи кредит ......" ЕООД, ЕИК ......., действащо чрез пълномощника си юриск. С.С.-К. срещу Разпореждане №775/04.10.2023 г. по ч.гр.д. №485/2023 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, с ко eто е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу солидарните длъжници Я. Д. Я. и И. Г. Г. само в частта за главница в размер на 971,73 лв. (горницата над 2 765,79 лв., за която е издадена заповед за изпълнение, до претендирания размер от 3 737,52 лв.) и за законна лихва в размер на 3 125,86 лв.

(горницата над 1 259,76 лв. до пълния претендиран размер от 4 385,62 лв.) за периода 22.06.2019 г. (датата на изтичане на погасителния план) до 28.09.2023 г. (датата на подаване на заявлението), както и сумата от 173,07 лв.- разноски по заповедното производство, от които платена държавна такса в размер на 123,07 лв. и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение

Жалбоподателят твърди, че извън формалната проверка на твърденията на кредитора, от които пряко би могло да се изведе незаконност или неморалност на самото искане, съдът не разполага с компетентност да преценява валидност на сделката като пречка по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК (цитирани са съдебни актове, постановени преди изменението на чл. 411, ал. 2 ГПК с ДВ бр.100/2019 г.). Преценката на заповедния съд дали искането се основава на неравноправно договаряне с потребител в първата хипотеза на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изисквала обявяването на конкретната клауза от договора за необвързваща потребителя по съответен процесуален ред или във втората хипотеза мотивиране на сигурност и увереност, че съответната клауза противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143 ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента, 1 според изисквания на чл. 145, ал.2 ЗЗП. Счита, че съдът е надхвърлил правомощията си, като е направил именно такава необоснована преценка. Жалбоподателят обоснова валидно договаряне на цената на кредитната услуга в рамките на предложени от самия клиент параметри, след разясняване на преддоговорната информация и приложимите общи условия, като именно предложението на потребителя е било прието от кредитора с отпускане на исканата главница и допълнително потвърдено от клиента, неупражнил право на отказ от сключения договор, каквато възможност му давала чл. 7.1 от ОУ. Счита, че длъжникът е изявил свободната си воля за получаване на кредит при цена от 41.17% годишна лихва и предварително оповестен ГПР от 48.89%, по отношение на който била спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като този размер е съответен на пазарната цена на услуга, предоставяна от небанкова институция, която е ограничена нормативно до петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания. Към момента, предвиден за плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва бил 10%, следователно ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва, поради което не било налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави.

Позовава се на принципа на свободно договаряне в отношенията между правните субекти, гарантиращ свободата при определяне на цена на възмездно кредитиране, който не поставя. допълнителни ограничения от нравствени категории. По отношение на законната лихва до датата на подаване на заявлението твърди, че присъждането й е последица от уважаването на главния иск и неоснователно съдът е отхвърлил присъждането й в пълен размер. С доводи, че заповедният съд неправилно и незаконосъобразно в противоречие с чл. 26 ЗЗД е прихванал от остатъчната главница всички платени суми по счетените за нищожни клаузи в договора и незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане в обжалваните части и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу солидарните длъжници относно обжалваните вземания. Претендира и разноските за настоящото производство.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:

Ч.гр.д. №485/2023 г. на ВПРС е образувано по депозирано от "Профи кредит ......" ЕООД, ЕИК ....... заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжниците при условие на солидарност Я. Д. Я. и И. Г. Г. за заплащане на следните суми: 3 737,52 лв. – главница; 2 128,22 лв. – договорна лихва за периода от 22.03.2017 г. до 22.06.2019 г.; 2 915,19 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни 4 385,62 лв. – законна лихва, дължима от 22.06.20219 г. (дата на изтичане на погасителния план) до 28.09.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и за направените по делото разноски в общ размер на 443,33 лв., от които 263,33 лв. – заплатена държавна такса и 180 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

2

Посочено е, че вземането произтича от договор за потребителски кредит №3009355360/21.05.2016 г. Заявителят е представил договора, сключен между страните и приложимите общи условия, изискуеми като приложения към заявление по чл. 410, ал. 3 ГПК.

С разпореждане №775/04.10.2023 г. по ч.гр.д. №485/2023 г. ВПРС е отхвърлил частично заявлението за сумите: за горницата над 2765,79 лв. до пълния претендиран размер от 3737,52 лв. (т.е. за сумата 971,73 лв.) – главница по договор за потребителски кредит №3009355360 от 30.05.2016 г.; 2915,19 лв. – неплатено възнаграждение за закупени допълнителни услуги; за горницата над 1259,76 лв. до пълния претендиран размер от 4385,62 лв. (т.е. за сумата 3125,86 лв.) – законна лихва, дължима от 22.06.2019 г. (датата на изтичане на погасителния план) до 28.09.2023 г., както и за сумите в размер на: 140,26 лв., представляваща разликата на претендираната и присъдената държавна такса и сумата в размер на 130,00 лв., представляваща разликата между претендираното и присъденото юрисконсултско възнаграждение.

В останалата част заявлението е уважено, като е издадена Заповед №227 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.10.2023 г. по ч.гр.д. №485/2023 г. на ВПРС за сумите: 2765,79 лв. - главница по договор за потребителски кредит №3009355360 от 30.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението - 28.09.2023 г. до изплащане на вземането; 2128,22 лева – договорна лихва за периода от 22.03.2017 г. до 22.06.2019 г., 1259,76 лева – законна лихва, дължима от 22.06.2019 г. (датата на изтичане на погасителния план) до 28.09.2023 г., както и сумата от 173,07 лв.- разноски по заповедното производство, от които платена държавна такса в размер на 123,07 лв. и 50 лв. – юриск. възнаграждение.

За да отхвърли заявлението в посочените части, първоинстанционният съд е приел, че е налице неравноправна клауза по см. на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, съответно нищожна по отношение на уговореното заплащане на посочените в договора „допълнителни услуги", включващи приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, възможност за отлагане на определен брой допълнителни вноски, за намаляване или отлагане на определен брой погасителни вноски и за промяна датата на падежа по писмено заявление на кредитополучателя (чл. 15.2.1, 15.2.2., 15.2.3 от ОУ). Посочил е, че нито една от посочените услуги не предоставя на потребителя преференции, които да обосновават исканото възнаграждение във висок размер (3886,92 лв.) при отпуснат кредит в размер на 4300 лв.

Отделно от това е приел, че посочените допълнителни услуги всъщност изобщо не са "допълнителни" по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и имат характер на действия, свързани с управлението на кредита, за които разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащане на такси. Освен това, така договореното възнаграждение за този пакет да бъде разсрочено за срока на ДПК на равни месечни вноски (с размер на вноската 107,97 лв.) и добавено към месечните вноски за погасяване на главницата е в нарушение на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Приел е, че съдържанието на клаузите на ОУ налагат извода, че ползването на всяка от допълнителните услуги е обусловено от насрещната воля на кредитора, което потвърждава 3 извода, че не се касае за допълнителни услуги или преференции за кредитополучателя, а за неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 4 от ЗПК. Намерил е, че не са спазени изискванията на чл. 11, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК да бъде посочена ясна, разбираема и недвусмислена информация как е формиран ГПР, който в конкретния случай е посочен единствено като абсолютна стойност – 49,89% и не се установява дали е формиран от усвоената от потребителя главница или и от сумите, уговорени като допълнителни услуги.

Приел, че претендираната сума в размер на 2915,19 лв. - неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги е недължима и не следва да се присъжда. С оглед приетата нищожност на клаузите за допълнителни услуги е приел, че платеното по тях от длъжниците до подаване на заявлението в размер на 971,73 лв., като недължимо следва да бъде отнесено за погасяване на главницата, като е приел, че длъжникът остава да дължи главница в размер на 2765,79 лв. Касателно претендирания остатък договорна лихва в размер на 2128,22 лв. за периода 22.03.2017 г. до 22.06.2019 г. (посочено от заявителя, че начислена само върху главницата и видно от погасителния план е коректно изчислена) е приел за дължима. По съображения, че законната лихва в размер на 4385,62 лв. по данни на заявителя за периода 22.06.2019 г. (датата на изтичане на погасителния план) до 28.09.2023 г. е начислена върху: 2452,71 лв. – главница, 19,84 лв. – договорно възнаграждение и 1913,07 лв. – възнаграждението за допълнителни услуги и тъй като клаузите за допълнителни услуги са неравноправни върху тях не следва да се изчислява лихва за забава, съдът е приел, че се дължи законна лихва върху договорното възнаграждение и лихва за забава върху главница в размер на 2 765,79 лв., която изчислена посредством математическа таблица възлиза на 1 239,92 лв.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.

3, на чл. 411, ал. 2 /нова - ДВ бр.100/2019 г./ заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143, ал. 2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза.

На първо място, въззивният съд отчита, че правилото на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК отделно от обща преценка на законосъобразност на заявеното основание на дълга по т. 2 на същия текст, представлява израз на специално процесуално правило, като изрично 4 проявление на по-общ принцип (чл. 7, ал. 3 ГПК) и отразява спецификата на едностранния характер на заповедното производство. Доводите, посочени от жалбоподателя относно ограничените правомощия на съда, са в нетърпимо противоречие със самата същност на заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. И двете основания за отказ по този облекчен процесуален ред изискват от съда служебно да издири и приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен характер на задълженията. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на някои длъжници, ползващи се с особена закрила поради специфични техни субективни качества, налага проверката в обществен интерес дори и когато лицата пропускат или дори съзнателно се въздържат да се защитават.