Определение № 2757 от 29.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2757 гр. София, 29.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО 26 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Иванова като разгледа докладваното от Аделина Иванова Частно наказателно дело № 20251100205519 по описа за 2025 година

Постъпила е жалба от адв.Л.Т., защитник на обв.М.Л. с искане за отмяна на наложената му с Постановление от 22.03.25г. на СГП санкционна мярка „забрана за напускане пределите на РБ”.В така депозираната жалба се навеждат подробни доводи в подкрепа на горното искане в насока липса на обективни данни касателно реална възможност на обвиняемият да се укрие.

Производството е по реда на чл.68 ал.6 вр.ал.5 НПК.

С оглед изложените в процесната жалба доводи и с оглед данните по делото,съдът приема за установено следното:

Обвиняемият М.Л. е привлечен в това процесуално качество по ДП № 513 ЗМК 11/25г. по описа на СДВР, пр.пр.201/25г. на СГП – с нарочно Постановление от 20.03.25г. му е вменено престъпление по чл.142 ал.2 т.2 и т.5 вр.ал.1 НК.

Качеството на обвиняем на Л. предопределя правото му на атакуване на издадено Постановление от СГП за налагане на мярка по чл.68 ал.1 НПК и тъй като упражняването на това право не е обвързано от конкретно визиран законов срок, то съдът приема депозираната жалба за процесуално допустима.Разгледана по същество, същата се явява основателна.

Видно от приложените по настоящото дело материали, на обв.Л. е взета първоначална М. „П.“ – с определение на СГС от 22.03.25г., постановено по ЧНД № 2038/25г., и по процесуалния ред на чл.64 НПК е оставено без уважение искането на СГП за вземане на М. З. под стража и съответно е взета М. П. с основен довод за липса на обосновано предположение за авторство на инкриминираното деяние.

В последствие и с Постановление на СГП от 22.03.25г. на обвиняемия е наложена и мярка за процесуална принуда по чл.68 НПК „Забрана за напускане пределите на РБ“, като е отчетена формалната предпоставка по чл.68 ал.1 НПК тежест на престъплението, предмет на обвинението, и схематично е отбелязана необходимостта от присъствие на обвиняемия с цел осигуряване на възможност за извършване на ПСД, за срочното приключване на воденото 1 разследване и за преграждане на възможността за напускане пределите на страната.

От фактическа страна съдът приема за нужно да подчертае факти относно личността на обвиняемия, а именно същият е безработен и разведен, но в същото време притежава постоянна адресна регистрация на територията на страната и има две деца, с които поддържа чести контакти и за които полага грижи (видно от доказателствата по делото, в частност телефонни разпечатки от мобилни оператори).Следва също така да се изтъкне и обремененото съдебно минало на настоящия молител – съобразно приложената справка за съдимост, по отношение на лицето са постановени два осъдителни съдебни акта, като съответно първият от тях влиза в законна сила на 01.07.14г. и му е наложено наказание ЛСВ с отложено изтърпяване на осн.чл.66 ал.1 НК за срок от 4 години и касателно това първо осъждане е настъпила реабилитация по право съгл.чл.86 ал.1 т.1 НК; а вторият осъдителен съдебен акт е влязъл в законна сила на 22.12.20г., като е нужно изрично да се подчертае, че производството е разгледано по реда на гл.29 НПК.

От фактическа страна съдът изтъква и факта на предходно налагани на обв.Л. ограничения по чл.68 НПК в периода 2020г. – 2021г., като обаче липсват доказателствени данни за обективирано поведение, нарушаващо така наложената забраната.

В приобщения доказателствен материал липсват и категорични данни за извършвани от обвиняемия задгранични пътувания.

При гореизложеното от фактическа страна, съдът намира, че се налагат следните правни изводи: По принцип приложението на санкционната мярка по чл.68 НПК е обвързано от формалната законова предпоставка „повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено престъпление“, като дори и при наличието на същата налагането на тази мярка е предоставено на преценката на съответния орган – съдът в съдебната фаза на наказателното производство и прокурорът в досъдебната фаза, като именно тази оперативна самостоятелност предопределя и необходимостта от мотивираност на съответния акт.По аргумент от чл.68 ал.6 НПК се извежда, като законово изискване, и наличието на реална опасност обвиняемият да се укрие извън страната, а опасността от извършване на престъпление не е въздигната в условие за приложението на обсъжданата санкционна мярка.Т.е. налагането на мярката за процесуална принуда по чл.68 ал.1 НПК не е автоматично, а се съблюдават и конкретните условия по делото.

В случая мотивите на разследващия орган касателно приложението на чл.68 НПК се заключават само и единствено относно отпочнато наказателно преследване против обв. Л. за тежко по см. на чл.93 т.7 НК престъпление и относно осигуряване присъствието на лицето при извършване на следващите се действия по разследването, с оглед спазване общия принцип по чл.22 НПК.

Формалната предпоставка по чл.68 ал.1 НПК обаче, както се изложи по-горе не е единственото условие, респ. в тази вр. атакуваното Постановление на СГП от 22.03.25г. се явява немотивирано – в него фигурира само правното основание за налагане на законовата забрана, а не и фактическото такова, обуславящо реалност на опасността от укриване и то в 2 чужбина (респ. начина на формиране волята на държавното обвинение е непроверима, но съдът притежава право на собствена доказателствена преценка).При преценка на необходимостта от приложение на посочената мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на страната“ към настоящия момент следва да се вземе предвид тежестта на престъплението, опасността от укриване, фазата на развитие на наказателното производство и императивната разп. на чл.234 ал.8 НПК.

Както се изложи по-горе, против обв.Л. действително е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление.Предвиденото наказание за процесното престъпление предопределя и завишената степен на обществена опасност на самото престъпление, което формално обуславя приложението на мярката по чл.68 НПК за процесуална принуда.

На второ място съдът подчертава отново датата на налагане на забраната за напускане пределите на РБ, а именно 22.03.25г., респ. изтичането на сроковете по чл.234 ал.8 НПК е значително отдалечено във времето.

Необходимо е да се изтъкне и обстоятелството, че наказателното производство към момента се намира във фазата на ДП и евентуалното укриване на обвиняемия действително би затруднило работата на разследващия орган по разкриване на обективната истина и би попречило приключването на предвидените и необходими ПСД по делото в разумен срок.Обективни данни обаче за такова формирано у обвиняемия намерение и предприемане на действия по укриване по делото липсват.Касателно това фактическо основание, обуславящо приложението на чл.68 ал.1 НПК следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които са налични по делото и които характеризират личността на обвиненото лице, семейните му връзки, трайна уседналост, сфера на професионална дейност, наличие на имоти в чужбина, връзки с лица, пребиваващи в чужбина и т.н.Именно тези обстоятелства обосновават оценката на риска от укриване в чужбина. В тази вр. съдът отчита факта на отпочване на ДП на 10.01.25г., като до този момент са извършени редица действия по разследването и липсват данни за проявено недобросъвестно процесуално поведение на обвиняемия в насока укриване и избягване от наказателно преследване и дори в насока създаване на пречки в процеса по събиране на доказателства, като разбира се, тук съдът отчита и факта на търпяна от обвиняемия М. П., позволяваща му свободно и безпрепятствено придвижване.Нещо повече – в производството по чл.64 НПК съдът изрично сочи липсата на доказателства за обосновано предположение, който извод сам по себе си значително занижава в обективен план създаване на намерение за укриване и то в чужбина.Т.е. поведението на обвиняемия в хода на наказателното производство не е за пренебрегване при преценката на неговата личностнова обществена опасност.В контекстта на горното се отчита наличието на постоянна адресна регистрация на територията на РБ и семейната обвързаност на лицето, като в същото време липсват приложени данни за неправомерно поведение в хода на друго образувано и неприключило ДП. Нещо повече – както се посочи по-горе, последното осъждане досежно обв. Л. е постановено в производство по реда на гл.29 НПК, т.е. с признаване на вина и сключване на споразумение с държавното обвинение, което е показател за неговото поведение в насока липса на 3 реализирани действия по укриване.Решаващият съдебен състав отбелязва, че действително мярката по чл.68 НПК цели да обезпечи участието на обвиняемия, респ. подсъдимия в наказателното производство до неговото приключване, но с оглед изложените в атакуваното Постановление доводи, се подчертава дебело и обстоятелството на липса на извършени каквито и да било ПСД с участието на настоящия молител.

Нещо повече – доказателствената тежест и в това производство принадлежи на държавното обвинение; въпреки това и в контекста на преценяваната опасност от укриване в чужбина не са събрани и приложени никакви доказателства (дори липсва справка за чести задгранични пътувания на обвиняемия).

При горната конкретика за наличие на данни за добросъвестно процесуално поведение на обвиняемия при условията на неприключило наказателно производство и в аспект на презумпцията по чл.16 НПК за невиновност не следва да се създават повече ограничения на личното му право за свободно придвижване.Подчертава се също така, че доколкото, според съдът, мярката по чл.68 НПК се припокрива частично с М., то не може да се накърнява и то в ненужна степен нормалния живот на лицето, по отношение на което е наложена, засягайки конституционно регламентираните му права.Правото на българските граждани за свободно напускане пределите на страната намира своето конституционно отражение в чл.35 ал.1 от Конституцията на РБ и поради това то е неотменимо, без обаче да е абсолютно – законът допуска неговото ограничаване при определени условия и съответна законова регламентация, което е в съответствие с възприетия принцип в европейското право за баланс между правата на обвиняемия и обществения интерес, респ.допустимо е ограничение свободата на придвижване на гражданите само в изключителни случаи и при съображения за запазване на обществения ред и сигурност, изхождайки от личното поведение на обвиняемия.В конкретния случай българското законодателство предвижда правна регламентация в горната насока – чл.68 ал.1 НПК, но нито поведението, нито личността на обв.Л. се ползват със завишена степен на обществена опасност, поради което наложеното ограничение по чл.68 ал.1 НПК се явява несъразмерно и необосновано правно средство за постигане целите на наказателното преследване.

В заключение се подчертава, че целта на мярката по чл.68 ал.1 НПК в наказателното производство се изразява в обезпечаване явяването на обвиняемия и продължаване на нейното изпълнение се явява обосновано само в случай на съществуваща реална опасност от укриване зад граница на дееца, каквато опасност съдът приема за несъществуваща, с оглед гореизложените факти.

При горните мотиви и на осн.чл.68 ал.6 НПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ наложената с Постановление от 22.03.2025г. на СГП на обв.М. П. Л. с ЕГН:

********** мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на РБ” по ДП № 513 ЗМК 11/2025г. по описа на СДВР, пр.пр.№ 201/2025г. по описа на СГП.

4

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване или протестиране.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________

5