Решение № 570 от 12.01.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 570 гр. София, 12.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20211110151733 по описа за 2021 година

Производството е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК от Е. С. Д., ЕГН: **********, адрес: ***, срещу ***, ЕИК:

***, седалище и адрес на управление: ***, с искане да се признае за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи сумите, както следва: 3 040,25 лева, представляваща неплатени вноски от предсрочно изискуем кредит по договор за потребителски кредит от 05.05.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.07.2013г. до окончателното изплащане, 288,12 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2012г. до 17.04.2013г., 73,08 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 22.10.2012г. до 22.07.2013г., 68,03 лева разноски за държавна такса и 172 лева за юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.07.2013г. по ч. гр. д. № 31424/2013г. по описа на СРС, 124-ти състав.

Ищецът твърди, че на 30.07.2013г. била издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 31424/2013г. по описа на СРС, 124-ти състав, по силата на която ищецът бил осъден да заплати на *** сумите, както следва: 3 040,25 лева, представляваща задължение за главница по договор за потребителски кредит от 05.05.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.07.2013г. до окончателното изплащане, 288,12 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2012г. до 17.04.2013г., 73,08 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 22.10.2012г. до 22.07.2013г., 68,03 лева разноски за държавна такса и 172 лева за юрисконсултско възнаграждение. На същата дата бил издаден изпълнителен лист за посочените суми. На 19.02.2014г. въз основа на изпълнителния лист от 30.07.2013г. било образувано изпълнително дело № 172/2014г. по описа на ЧСИ ***, рег № 858 в КЧСИ с район на действие Софийски градски съд.

На 29.04.2014г. държавата била присъединена като взискател по делото. На 14.10.2014г. бил наложен запор върху банковите сметки на ищеца в *** и ***. На 05.12.2014г. ищецът получил покана за доброволно изпълнение, като в законоустановения срок за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, такова не било подадена, поради което заповедта била влязла в законна сила на 19.12.2014г. Твърди, че на 28.12.2017г. било изпратено запорно съобщение с изх. № 1

65038/28.12.2017г. до „Електротерм Варна“ ООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Запорното съобщение било върнато като непотърсено на 08.02.2018г. в кантората на съдебния изпълнител. На 29.12.2020г. *** сключила договор за прехвърляне на вземания с ***, по силата на който последното станало титуляр на процесните вземания. На 03.09.2021г. ищецът бил уведомен за извършеното прехвърляне на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Излага твърдения, че на 31.08.2021г. въз основа на посочения изпълнителен лист ответникът е образувал ново изпълнително дело № 2328/2021г. по описа на ЧСИ ***, рег. № 851 в КЧСИ, с район на действие СГС. Сочи, че в продължение на повече от три години, считано от 19.12.2014г. до 28.12.2017г. по изпълнително дело № 172/2014г. по описа на ЧСИ *** не били предприети изпълнителни действия, поради което същото се прекратило по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поддържа, че новата погасителна давност за вземанията, предмет на изпълнителното производство започва да тече от датата, на която е предприето последното валидно изпълнително действие, в настоящия случай това било от 19.12.2014г. и била изтекла на 19.12.2019г., от който момент твърди, че задълженията на ищеца са се превърнали в естествени такива, които не подлежат за принудително изпълнение. Твърди, че давността за процесните вземания е изтекла на 19.12.2019г., т. е. преди образуване на изпълнително дело № 2328/2021г. по описа на ЧСИ ***, като към датата на образуването му същите не подлежали на принудително изпълнение. Правният си интерес от предявения иск срещу *** ищецът извежда от факта, че дружеството е титуляр на вземането и взискател по изпълнителното дело.

Искането към съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорва предявения иск. Изложени са твърдения, че на 19.02.2014г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на 30.07.2013г. по ч.гр.д. № 31424/2013г. по описа на СРС в полза на ***, срещу ищеца е било образувано изпълнително дело № 172/2014г. по описа на ЧСИ ***. На 14.10.2014г. бил наложен запор върху банковите сметки на ищеца в ***, *** и ***. На 05.12.2014г. на ищеца била връчена заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 31424/2013г. по описа на СРС, като същата била влязла в законна сила. Излага твърдения, че с молбата за образуване на изпълнителното дело на ЧСИ *** били възложени правата по чл. 18 КЧСИ, като на 27.01.2016г. съдебният изпълнител изпратил запитване до всички банки за открити на името на ищеца банкови сметки. Твърди, че на 20.10.2017г. в електронната поща на съдебния изпълнител било получено съобщение от ищеца, с което ищецът уведомявал съдебния изпълнител, че по банковата си сметка с IBAN: BG57CECB97901078146300 получава трудовото си възнаграждение, като към съобщението било прикрепено искане за вдигане на наложения върху посочената банковата сметка запор, за да може ищецът да се възползва от полагащите му се средства, с които да живее. На 04.12.2017г. ЧСИ *** вдигнала наложения запор, като на 28.12.2017г. изпратила запорно съобщение до „Електротерм Варна“ за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Твърди, че на 29.12.2020г. *** сключила договор за прехвърляне на вземания с ***, по силата на който последното станало титуляр на процесните вземания. Поддържа, че преди изтичането на общата петгодишна погасителна давност въз основа на същото изпълнително основание било образувано ново изпълнително дело № 2328/2021г. по описа на ЧСИ ***, с рег. № 851 в КЧСИ, с район на действие СГС. Твърди, че с оглед настъпилите факти в изпълнителното производство, а именно извършените изпълнителни действия, които са годни да прекъснат давността съгласно т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, стабилизирана заповед за изпълнение и признание на вземането от 2 страна на ищеца, исковата молба е неоснователна. Искането към съда е да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск по чл. 439 ГПК.

За да е допустим отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който се оспорва изпълняемото право, същият следва да е основан само на новонастъпили факти, а именно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в случая на заповедното производство - факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за изпълнение (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от 5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.; Решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д.

№ 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831 от 17.12.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7393/2013 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о.).

В исковата молба ищецът твърди, че давността за вземанията е започнала да тече от 19.12.2014 г., когато според него е влязла в сила процесната заповед за изпълнение от 30.07.2013 г. Поради това предявеният иск е допустим, тъй като ищецът се позовава на факта на изтекла погасителна давност за вземанията, тоест на факт, новонастъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

По делото е отделено за безспорно, че срещу ищеца на 30.07.2013 г. е издаден изпълнителен лист за процесните суми в полза на ***, въз основа на който било образувано изп. дело № 172/2014г. по описа на ЧСИ ***, рег № 858 в КЧСИ с район на действие Софийски градски съд, че на 29.12.2020 г. *** е прехвърлила вземанията по процесния изпълнителен лист на ***, както и че по молба на ответника е образувано ново изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист- изп. дело № 2328/2021г. по описа на ЧСИ ***, рег. № 851 КЧСИ с район на действие СГС. Сам ищецът признава, че на 03.09.2021 г. е узнал за цесията на процесните задължения въз основа на неоспорения от страните договор за цесия от 19.12.2020 г., поради което с оглед и на представено от ищеца писмо от 04.02.2021 г. на първоначалния кредитор и взискател по изп.д. № 172/2014 г. на ЧСИ *** с обективирано съобщение по чл. 99, ал.

3 ЗЗД до длъжника за цесия на процесните вземания, се приема, че ответникът *** е пасивно легитимиран да отговаря по иска.

Предмет на иска по чл. 439 ГПК не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността (Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г. о.; Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.).

Съгласно ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае производството, давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е възприето противоположното разрешение, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително изпълнение, от който момент започва да тече нова давност, която не спира да тече.

3

По въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. във връзка с теченето на давността, извършена с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение.

Принципна постановка е, че тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция имат обратно действие считано от влизане в сила на нормата, която тълкуват, по силата на общото правило, че тълкувателният акт представлява правнологическо цяло с тълкуваната норма. Въпреки че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните актове са задължителни за съответните държавни органи, а не и за други правни субекти извън посочените в същата норма, последните не могат да изискват от тези органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито самите органи могат да прилагат тези актове преди тяхното постановяване.

Когато с последващ тълкувателен акт е разтълкувана дадена правна норма по различен начин в сравнение с предходен тълкувателен акт, последващият тълкувателен акт няма обратно действие и започва да се прилага от момента, в който е обявен по съответния ред, поради правилото, че правните последици, породени от даден юридически факт, се уреждат от нормата, която е в сила към момента на осъществяване на същия факт. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предходното тълкувателно решение. Придаването на същинско обратно действие на новото тълкувателно решение става само по изключение и въз основа на изрична норма за това. В противен случай би се стигнало до нарушаване на принципа на правна предвидимост, който стои в основата на разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКПЧ относно правото на справедлив съдебен процес в неговия гражданскоправен аспект, тъй като предвидимостта на законовите разпоредби и съдебната практика по тяхното приложение, по-специално по отношение на правилата за формата, сроковете и давността, гарантират ефективността на правото на достъп до съд (т. 21 от Решение от 10.01.2019 г. на ЕСПЧ по дело Вълкова срещу България; т. 32 от Решение от 19.02.2013 г. на ЕСПЧ по дело Петко Петков срещу България). Така т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС се прилага само за изпълнителни производства, висящи към момента на неговото обявяване на 26.06.2015 г. или образувани от тази дата нататък (арг. чл. 14 ЗНА и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2917/2018 г., IV г. о.; Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о.; Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о.;

Разпечатката съдържа 25 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/fa3e5194-7356-4248-b381-35e3767c557d