Решение № 3195 от 11.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3195 гр. София, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100513910 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 17007 от 19.09.2024г., постановено по гр.д. № 20241110124024 по описа на СРС, 46-ти състав, е признато за установено спрямо В. С. Х., ЕГН: ********** и Е. Г. П. с ЕГН:**********, и двамата с адрес: гр. София, п.к. 1379, обл. София град, общ. Възраждане, ж.к. ****, че дължат разделно на ищеца „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД във връзка с чл.

422 ГПК сумата 3074.39 - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 05.2021г. до 04.2023г. за топлоснабден имот с адрес: гр. София, п.к. 1379, обл. София град, общ.

Възраждане, ж.к. ****, Аб. №: 93364/ инст.№4000103432, ИД номер: 192428, ведно със законната лихва от 27.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва за забава в размер на 298.14 лв. за периода 15.09.2022г., до 08.02.2024г., както и суми за дялово разпределение: 58,33 лв. главница за периода 05.2021г. до 04.2023г., ведно със законната лихва от 27.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11687/2024г.на СРС, 46 състав, като са отхвърлени иска за главница за ТЕ над уважения размер от 3074.39 лева до пълния предявен размер от 3075.06 лева, претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата, 1 иска за мораторна лихва над уважения размер от 298.14 лева до пълния предявен размер от 300.91 лева и иска за мораторна лихва върху сумите за дялово разпределение в размер на 10.95 лева за периода от 16.07.2021 г. до 08.02.2024 г.

С решението В. С. Х., ЕГН: ********** и Е. Г. П. с ЕГН:**********, и двамата с адрес: гр. София, п.к. 1379, обл. София град, общ. Възраждане, ж.к. ****, са осъдени да заплатят на „Топлофикация - София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдебно-деловодни разноски за производството по ч.гр.д. № 11687/2024 г. на СРС в размер на 118.41 лева, както и за исковото производство, в размер на 168.20 лева.

Срещу така постановеното решение в частта, с която е признато за установено, че Е. Г. П. с ЕГН:**********, дължи на ищеца „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.

149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД във връзка с чл. 422 ГПК ½ от сумата 3074.39 - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 05.2021г. до 04.2023г., ведно със законната лихва от 27.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва за забава в размер на 298.14 лв. за периода 15.09.2022г., до 08.02.2024г., както и суми за дялово разпределение: 58,33 лв. - главница за периода 05.2021г. до 04.2023г., ведно със законната лихва от 27.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11687/2024г.на СРС, 46 състав, е подадена в срок въззивна жалба от ответницата Е. П., в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателката поддържа, че ищецът не бил доказал ответницата да има качеството потребител на топлинна енергия за процесния период. По делото не били ангажирани доказателства за това, че тя е собственик или носител на вещо право на ползване по отношение на топлонабдения имот. Ангажирана била само декларация по чл.14 от ЗМДТ, като неправилно СРС е приел същата като доказателство за притежаването на вещно право върху имота. Такъв извод не се подкрепял и от останалите събрани по делото доказателства. Позовава се на практика на ВКС, съгласно която данъчната декларация не е предвиден от закона способ за придобиване и доказване на правото на собственост.

Извън горното, ищецът не бил доказал пълно и главно възникването на вземането за цена на услугата дялово разпределение, както и датата, на която то следвало да бъде платено. Ищецът не бил представил и доказателства относно уговорен и съобщен на клиентите ред и начин за заплащане на тази услуга съгласно изискването на чл. 36, ал. 3 от общите му условия, поради което искът бил неоснователен. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

2

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който са развити съображения за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемата страна сочи, че съдът бил изследвал събраните по делото доказателства, както и съдебната практика по такива договори, и бил достигнал до правилни фактически и правни изводи.

Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач „Директ“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба.

Срещу решението в частта, с която е признато за установено, че В. С. Х., ЕГН: ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД ½ от сумата за дялото разпределение: 58,33 лв. - главница за периода 05.2021г. до 04.2023г., ведно със законната лихва от 27.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11687/2024г.на СРС, 46 състав, е подадена в срок въззивна жалба от ответника В. С. Х., в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че ищецът не бил доказал пълно и главно възникването на вземането за цена на услугата дялово разпределение, както и датата, на която то следвало да бъде платено. Ищецът не бил представил и доказателства относно уговорен и съобщен на клиентите ред и начин за заплащане на тази услуга съгласно изискването на чл. 36, ал. 3 от общите му условия, поради което искът бил неоснователен. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, в който са развити съображения за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемата страна сочи, че съдът бил изследвал събраните по делото доказателства, както и съдебната практика по такива договори, и бил достигнал до правилни фактически и правни изводи.

Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач „Директ“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.

2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно 3 и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите във въззивните жалби, съдът намира следното.

По въззивната жалба на Е. П.:

За уважаването на предявения иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: наличието на правоотношение между страните по неформален договор за продажба на топлинна енергия през процесния период, наличието на правоотношение по възлагане на услугата дялово разпределение и твърдяното основание за възникване на вземането за ищеца, изпълнението на услугата за процесния период и имот, както и нейната стойност. В доказателствена тежест на ответника е да докаже изпълнение на задължението за плащане.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по неформалното правоотношение са законово уредени – собственикът или титулярът на вещното право на ползване. Извън този кръг от лица, свободата на договаряне позволява страни по облигационното правоотношение да бъдат и трети за собствеността лица по съглашение с доставчика на топлинна енергия.

Във въззивното производство е налице спор относно това има ли ответницата качеството потребител на топлинна енергия – тоест ангажирани ли са доказателства по делото за това, че тя е собственик или вещен ползвател, или е налице сключено с доставчика на топлинна енергия съглашение.

Първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот и Декларация по чл. 14 и чл. 27 и пар. 2 от ПЗР на ЗМДТ, се установява, че поне от 1998 г. ответниците са съсобственици на топлоснабдения имот.

Въззивният съд намира доводите, изложени във въззивната жалба, за небоснованост на така направения извод, за основателни.

Представен е по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №119, том XXVII от 30.05.1995 г., с който С.В. Х. дарява на сина си В. С. Х.

1/2 ид.ч. от апартамент №73, находящ се в гр. София, ж.к ****.

4

От СО Дирекция „Общински приходи“ е постъпила Декларация по чл.

14 и чл. 27 и пар. 2 от ПЗР на ЗМДТ от 20.05.1998 г., с която Е. Г. П. декларира, че имот с адрес: гр. София, ж.к Сердика бл. 22, вх Г, ет. 1, ап. 73 е съсобствен между нея и В. С. Х..

Извън посочената декларация, по делото не са ангажирани никакви доказателства за правото на собственост на ответницата върху другата ½ ид. част от имота. Съгласно посоченото в нотариалния акт, дарителят се е легитимирал като собственик по силата на договор за продажба на държавен имот от 1978г., който от своя страна не е представен по делото и не може да се установи дали ответницата е била страна по този договор. Същата не е посочена, респ. няма данни да е подписвала списъка на етажните собственици, приложен по делото, не е посочена като титуляр на партидата при ищцовото дружество, която се води на името на С.В. Х., няма данни да е подписвала документите за отчет, съставяни за имота за процесния период, поради което и същите не могат да подкрепят извод за направено извънсъдебно признание на задълженията към доставчика на топлинна енергия.

При липса на други доказателства, които да подкрепят извода за наличие на право на собственост, декларацията по ЗМДТ сама по себе си се явява недостатъчна за неговото установяване. Същата представлява само едно изявление на ответницата пред данъчните органи, което самостоятелно не може да установи правото й на собственост. Извън това, същото е направено повече от 20 години преди преди процесния период. Направените от страните извънсъдебни признания на факти се ценят от съда по реда на чл.175 от ГПК, с оглед на всички обстоятелства по делото, а в конкретния случай по делото не са ангажирани никакви други доказателства, които да подкрепят извод за принадлежност на правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния апартамент в патримониума на ответницата.

При горната доказателствена непълнота и указана доказателствена тежест за ищеца, съдът намира предявените спрямо ответницата П. искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.

86 ЗЗД, за недоказани и неоснователни, поради което същите следва да се отхвърлят, а решението на СРС в обжалваната част, с която същите са уважени - да се отмени.

По въззивната жалба на В. Х.:

Не с спорно във въззивното производство, а и се установява от ангажираните по делото доказателства, че ответникът е потребител на топлинна енергия. Решението на СРС се обжалва само по отношение на присъдените суми за дялово разпределение.