Решение № 141 от 08.08.2022, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. Бургас, 08.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Христина З. Марева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско дело № 20222000500204 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивната жалба подадена от Д. Д. Д. и А.С. К., двамата действащ чрез процесуалния им пълномощник - адв. И.Т., от Н. Г. СТ. и Ж.Р. Т., действащи чрез процесуален пълномощника - адв. Г.С., както и от ХР. В. ХР., действащ чрез процесуалните му пълномощници - адв.

И.Т. и адв. Г.С., с която се обжалва решение № 260031 от 22 ри март 2022 г., постановено по т. д. № 669/2019 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което са отхвърлените предявените от въззивниците искове против „БАНКА ДСК“ ЕАД (банката), да се приеме за установено, че вземанията на банката спрямо въззивниците, за което е образувано изпълнително дело № 20138010400035 по описа на ЧСИ рег. №801 на КЧСИ, с район на действие Бургаския окръжен съд, прекратено в хода на настоящото производство, като е образувано впоследствие изпълнително дело №20208010400500 по описа на същия ЧСИ, в размер общо на 235 511.96 лева като равностойност на 134106.21 щатски долара, от които главница в размер на 159 765.21 лева като равностойност на 90 974.18 щатски долара, изтекли лихви върху главницата към дата 28.01.2015 г., както и законната лихва върху главницата за периода от 29.01.2015 г. до 12.12.2019 г. в размер на 75 746.75 лева като равностойност на 43 132.03 щатски долара, не съществуват поради погасяването им по давност. Със същото решение въззивниците са осъдени за заплатят на банката деловодни разноски в размер на 8 900 лв.

Решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, като са въведени следните възражения:

1

Поддържа се възражение, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, приемайки, че от въззивниците е налице признание на вземанията в рамките на производството по гр. д. № 14180/2015 г. по описа на СГС. Изложен иса доводи за необоснованост на този извод, тъй като не бил отчетен характера на задълженията, които въззивниците имат към банката; не е съобразено наличието на други задължения към същата банка. Подчертава се възражението на въззивниците в подадената от тях допълнителна искова молба, че цитираното производство, образувано по иск на основание чл. 439 ГПК се отнася за вземания по друго изпълнително дело - № 545/2015 г. на ЧСИ Г. Д.. Подчертава се, че предмет на производството по т. д. № 14180/2015 г. на СГС са вземания за присъдени деловодни разноски по арбитражни дела, като последните имат за предмет вземания на банката спрямо въззивниците като поръчители за банкови кредити, които са различни от процесните вземания, за които е образувано изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д.. Били представени доказателства в тази насока. Настоява се, че признанието има за предмет вземанията по изп. д. № 545/2015 г. на ЧСИ Г. Д., поради което не прекъсва давността за процесните вземания и неправилно е интерпретирано описанието на отношенията във връзка с отговорна на исковата молба.

Поддържа се довод, че признанието не било отправено до кредитора или негов представител, като същото следва да се отнася за самото вземане, а не до наличието на фактите, от които произхожда.

Твърди се, че при всички случаи признанието е ирелевантно, т. к. разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД се прилага само за вземания, които не са установени с влязло в сила решение. Като се излага анализ на хипотезите, регламентирани в чл. 116 ЗЗД, във въззивната жалба се поддържа довод, че при установяване на вземанията с влязло в сила решение давността може да бъде прекъсната само с предприемането на действия за принудително изпълнение. В този случай длъжникът е обвързан от влязлото в сила решение и следващата от него невъзможност длъжникът да повдига спор във връзка с правоотношението, по което е постановено. Предвид последното прекъсването на давността е обусловено от предприемането на действия на принудително изпълнение от кредитора в срока по ч. 433, т. 8 ГПК.

Поддържа се възражение, че давността не е била прекъсната с предявения иск по чл. 135 ЗЗД спрямо А. К., т. к. такъв иск не се приравнява на иск относно вземането и липсва основание за разширително прилагане на изчерпателно изброените основания в разпоредбите на ч. 115 и чл. 116 ЗЗ.

Цитира се съдебна практика в тази насока.

Като правилен се коментира изводът на съда в обжалваното решение, че по отношение на въззивницата Ж.Т. давността не е била прекъсната с наложения след изтичането на срока по чл. 433, т. 8 ГПК запор.

Оспорва се прекъсването на давността и с подадената на 2-ри септември 2015 г. молба от въззивниците по изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д., 2 с която съдебният изпълнител е бил уведомен за извършено извънсъдебно прихващане от страна на банката, по повод на което е поискано издаването на справка за дълга, с твърдение, че е намален неговия размер. Оспорва се изобщо характера на извънсъдебното прихващане като изпълнително действие.

Пространно са развити доводи относно липсата на възможност за прекъсване на давността по отношение на солидарно отговорните длъжници, чрез предприемането на действия само за някои от тях. Изложени са аргументи относно самостоятелния характер на правоотношението между отделния длъжник и кредитора, както и за установяване в закона на институтите на спирането и прекъсването на давността в интерес на длъжника. Цитира се съдебна практика.

В обобщение се поддържа възражението, че давността за процесните вземания не е била прекъсвана.

Поддържа се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение по чл. 235, ал. 5 ГПК, като съдът не е съобразил бездействието на въззиваемата банка - да поиска извършването на изпълнителни действия след образуването на исковото производство - на 12-ти декември 2019 г. до 15-ти декември 2020 г., когато се твърди, че е прекратено производството по изп. д.

№ 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д. и в последствие е образувано изп. д. № 500/2020 г. по описа на същия ЧСИ.

Развити са съображения, изведени от подробно цитирана във въззивната жалба съдебна практика по чл. 290 ГПК, според която, давността се прекъсва с предявяването на иск от кредитора за вземането, но не и в случаите на предявен (от длъжника) отрицателен иск относно същото вземане, като противното би означавало да се прекъсва давността в полза на кредитора с предприемането на действия за защита от страна на длъжника. В този смисъл се оспорва факта на прекъсването на давността с предявяването на исковата молба в настоящото производство. Давността е започнала да тече за всеки от ищците (въззивници), считано от посочените в исковата молба дати, като дори да не е изтекла до предявяването на исковата молба - 12-ти декември 2019 г., то към 15-ти декември 2020 г. давността е изтекла и съдът е следвало да зачете този период на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, което се отнася и за разноските по изпълнителния лист.

Оспорва се като необосновано решението на първоинстанционния съд по релевираното от въззивниците възражение за антидатиране на новото изп. д. № 500/2020 г. на ЧСИ Т.Д.. Направено е позоваване на 5 бр. справки, издадени от ЧСИ Д. Н., от които било видно, че към датата на издаването им в информационната и единна онлайн система на КЧСИ не е отразено образуването на новото изпълнително дело, ако е имало такова. Следователно или ЧСИ (Т.Д.) е допуснал нарушение за своевременно въвеждане на данните или към този момент действително липсва такова дело. Съдът не дал убедителен отговор относно дискредитирането на така представените 3 справки.

На следващо място се поддържа възражение за неправилно тълкуване на действието във времето на ППВС № 3/1980 г. и прилагането му във връзка с ТР № 2/2015 г. на ВКС. Цитирана е съдебна практика, според която действието на ППВС № 3/1980 г. следва да се счита мълчаливо отменено.

Изложени са доводи за това, че задължителната тълкувателна практика не представлява източник на позитивното право и следва да бъде съобразявана само във връзка с конкретен правен спор и доколкото се отнася за приложението на тълкуваните правни норми. Поддържа се, че липсва основание за прилагане на тълкуваната правна норма от органите на съдебната власт според смисъла на изрично отменения или обявения за загубил сила тълкувателен акт.

Направено е препращане към всички аргументи за основателност на отхвърлените с обжалваното решение искове, така както са изложени в исковата молба.

Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго от въззивната инстанция - за уважаване на предявените от въззивниците искове против въззиваемата банка. Претендират се сторените пред двете инстанции деловодни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор от въззиваемата „БАНКА ДСК“ ЕАД, чрез пълномощника - адв. М. Д., в който се поддържа становище за нейната неоснователност.

Във връзка с възражението за признание на процесните вземания, поради различие в предмета на делата се поддържа твърдение, че вземането по гр. д. № 14180/2015 г. на СГС е за разноски по посочените арбитражни дела и за сумата 292.11 лв. представляваща разноски за изпълнителен лист по г. д. № 422/2015 г. на СГС, с взискател В.М., които са му били прехвърлени с договор за цесия от 11-ти август 2015 г. Възражението на банката е било за погасяване на вземанията преди датата на договора за цесия чрез извършено извънсъдебно прихващане, с изявление на банката за вземането по изп. лист от 28-ми януари 2013 г., издаден по ч. гр. д. № 472/2013 г. на БРС- предмет на изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д.. В производството пред СГС спорът е бил свързан с датата, на която се счита извършено прихващането, но не е имало спор относно съществуването на процесното вземане. Изявленията на въззивниците в представената молба от 2-ри септември 2015 г., с която са поискали извършване на справка за размера на дълга се коментират като несъмнено признание за остатъка от вземането, за което ЧСИ изискал становище от взискателя.

На 17ти януари 2016 г. ищците, изготвили отговор по гр. д. № 14180/2015 г. на СГС, с който потвърдили пред правоприемника си цесионера, съществуването на задълженията към банката. С така извършеното признание се поддържа, че е бил прекъснат срока на погасителна давност за 4 процесните вземания на банката - предмет на изп.д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д..

Поддържа се, че цитираната поредност от действия на въззивниците се отнася за вземанията по изп. д. № 35/2013 г. на ЧСИ Т.Д., които съществували според заявеното в отговора на исковата молба. Оспорва се твърдението, че признанието в последния не е било отправено до кредитора.

Относно възражението, че нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД не намира приложение за вземания, установени с влязло в сила решение, се поддържа възражение, че не намира опра в съдебната практика и закона, като единственото разграничение спрямо останалите вземания е относно срока на погасителна давност, който всякога е 5 г. Като несъстоятелни се коментират доводите, че давността за вземания, установени с влязло в сила решение може да се прекъсна само с предприемането на действия за принудително изпълнение. Направено е позоваване на съдебна практика.

Възражението, че чрез предявения иск по чл. 135 ЗЗД не се прекъсва давността се оспорва като неотносимо.

В противовес на възражението, че съдът е следвало на основание чл.

235, ал. 3 ГПК да зачете периода от 12-ти декември 2019 г. до 15-ти декември 2020 г. са изложени съображения, че този период не е въведен от въззивниците като нововъзникнал факт, като е недопустимо същият да се въвежда с въззивната жалба. Изложени са аргументи и във връзка с приложението на чл. 115 „ж“ ЗЗД - за спиране на давностния срок докато трае съдебният процес относно вземането.

Настоява се, че ако срокът на погасителна давност не е бил прекъснат с предявения иск по чл. 439 във вр. с чл. 124 ГПК, то с подадения пред СГС на 7-ми януари 2016 г. съдържа признание на вземането, потвърдено на 22-ри февруари 2016 г., с което давността била прекъсната.