Решение № 210 от 29.08.2025, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Кюстендил, 29.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пенка Н. Братанова

Членове:

Ваня Др. Богоева

Евгения Хр. Стамова при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20251500500092 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Г. М. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: област К., гр. Д., ул. „*****“ № **, подадена чрез пълномощника му адв. Н. Н. със съдебен адрес: гр. Д., ул. „*********“ № *, ет. *, насочена против Решение № 665/17.12.2024 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 1282/2024 г. по описа на същия съд.

С обжалвания съдебен акт Дупнишкият районен съд е отхвърлил предявения от Г. М.

А., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул. „*****“ № ** против Община Дупница, Булстат:

*********, седалище и адрес на управление: гр. Д., пл. „******“ № * иск за признаване за установено в отношенията между страните, че Г. М. А. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** съгласно скица № 15-1216002-16.11.2023г., издадена по КККР, одобрени със заповед 300-5-56/30.07.2004 г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от 16.11.2023 г., адрес на поземления имот: гр. Д., ул. „*****“ № **, площ: 1719 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м/; предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, при съседи по скица: ***, ***, ***, ***. Осъдил е Г. М. А., ЕГН: **********, с адрес: гр.

Д., ул. „*****“ № ** да заплати на Община Дупница, Булстат: *********, седалище и адрес на управление: гр. Д., пл. „*******“ № * сторените по делото разноски в размер на 850 лева 1

– разноски за експертиза.

Въззивникът обжалва решението на районния съд изцяло, като навежда доводи за неговата неправилност, произтичаща от незаконосъобразността и необосноваността му.

Твърди, че в първоинстанционното производство било доказано, че въззивникът ползвал необезспокоявано процесния имот повече от 50 години. Същият не заплащал наем, не бил сключил договор за наем с въззиваемата страна и сам бил изградил инфраструктурата в самия имот. Изложеното било подкрепено със свидетелски показания по делото пред първата инстанция. Счита, че от представените писмени доказателства по делото било доказано наличие на отстъпено право на строеж върху процесния имот от страна на Община Дупница. Посочва се, че са били сключвани договори за наем между страните, но през последните 10 години нямало такива, поради което законоустановената в ЗЗД /следва да се има предвид, че се касае до ЗС/ давност била изтекла и въззиваемата страна била абдикирала от задълженията си. Счита, че предявеният иск бил доказан. Иска се отмяна на обжалваното решение като неправилно и постановяване на ново, с което да бъде признат въззивника за собственик на процесния имот. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещнaтa странa – ответник в първоинстанционното производство – Община Дупница чрез процесуалния представител адв. И. К., в който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Обжалваното решение се приема за правилно. Твърди се, че чрез представените доказателства по делото било установено, че към 2013 г. фактическата власт върху процесния имот била упражнявана от въззивника като наемател по сключен договор за наем между двете страни. Посочва, че наследодателката на въззивника била имала сключен договор за същия имот от 01.04.1998 г. Впоследствие имало сключено допълнително споразумение от 26.10.2015 г. към договора за наем, като се посочва, че на 01.02.2023 г. въззивникът бил подал молба до кмета на Община Дупница, в която поискал същата да му продаде процесния имот. Твърди се, че и в заявление от 08.01.2024 г. се признавало, че имотът бил собственост на въззиваемата страна. Посочва се, че въззивникът в нито един момент не бил имал намерение да свои имота, никога не бил упражнявал фактическата власт върху него със съзнанието, че е собственик на поземления имот, а със съзнанието, че бил негов ползвател, въз основа на сключения между него и кмета на Община Дупница договор и следователно имал качеството на държател, а не на владелец на имота. Подчертава се, че от представените писмени доказателства в първоинстанционното производство било видно, че въззивникът признавал, че Община Дупница била собственик на процесния имот, докато същият имал качеството на държател.

Поради което се счита, че придобивна давност по чл. 69 ЗС не е текла. По изложените съображения въззиваемата страна заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение. Разноски не се претендират.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, 2 намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред Районен съд – Дупница е образувано по искова молба от Г. М.

А. срещу Община Дупница. Ищецът твърди, че в периода от 2013г. до 2024г. е упражнявал фактическа власт върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор *** съгласно скица № 15-1216002-16.11.2023г., издадена по КККР, одобрени със заповед 300-5- 56/30.07.2004 г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от 16.11.2023 г., адрес на поземления имот: гр. Д., ул.

„*****“ № **, площ: 1719 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 m/; предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, при съседи по скица: ***, ***, ***, ***. Счита, че владението върху имота е продължило повече от 10 години, като е осъществявано от него спокойно и необезпокоявано. Заявява, че за имота имало сключен договор за наем и допълнително споразумение към него от 26.10.2015 г., който наем ищецът не е заплащал от 2015 г. По изложените съображения моли за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на описания по-горе поземлен имот с идентификатор ***.

Ответникът Община Дупница оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че имотът бил частна общинска собственост и по отношение на него действал мораториум върху придобиването на имоти частна общинска собственост. Отрича ищецът да упражнявал фактическа власт върху имота като го свои, като се позовава на сключения между ответника и наследодателката на ищеца, а впоследствие и със самия ищец, договор за наем, както и сочи изразяваното от ищеца желание за закупуване на имота. Моли за отхвърляне на предявения иск.

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел допустимост на предявения иск, произтичаща от съществуващия между страните спор относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот. Относно основателността на исковата претенция е изложил, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установявало по безспорен начин, че за периода от 2013 г. до 2024 г ищецът Г. М. А. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот. Последната обаче била упражнявана от ищеца като наемател на имота, което обстоятелство се установявало от представите по делото писмени доказателства. Посочил е, че когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, тази фактическа власт се квалифицира като държане, тъй като липсва субективния елемент на владението, като фактически състав, т.е. държателят не владее вещта като своя. Изложил е, че в настоящия случай не са ангажирани доказателства за извършени каквито и да било действия на ищеца, с които през исковия период от 2013 г. до 2024 г. да е отрекъл правата на ответника. Обсъждайки приложените по делото писмени доказателства първостепенният съд е достигнал до извод, че ищецът неколкократно е признавал пред ответника, че последният е собственик на имота, докато ищецът упражнява фактическа власт като наемател /т.е. като държател/. Позовавайки се в 3 тази хипотеза на отсъствието на субективния елемент на владението, районният съд е заключил, че в полза на ищеца не е текла придобивна давност. По изложените съображения е приел за недоказано придобиването от ищеца по давност на процесния недвижим имот и е отхвърлил като неоснователен предявеният иск.

За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел фактическа обстановка, досежно която липсват повдигнати възражения, заради което въззивният съд е обвързан от така приетите факти и не може да приеме за установена различна такава /именно поради липсата на нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна/.

За пълнота на мотивите ще се акцентира само на това, че с Акт за частна държавна собственост № 440 от 25.10.1951 г. е актувана нива в местност „***** ******“ от 15 дка. С Молба с вх. № 94-Н-102/25.03.1998 г. Н. И. А. - наследодател на ищеца е поискала да й бъде подновен сключен договор за наем на общинско място с площ от 1 000 кв. м. С оглед на подадената молба на 01.04.1998 г. на Н. И. А. е отдадено под наем за жилищни нужди общинско място с площ от 1000 кв. м., находящо се в гр. Д., ул. „*****“ № ** при годишен наем 29 лева. Договорът е сключен със срок от три години. Във връзка с подадено заявление от Н. И. А. е сключен последващ Договор № H3-000034/01.02.2001 г., с който на заявителката е отдадено под наем за жилищни нужди общинско място с площ от 1000 кв. м., находящо се в гр. Д., ул. „*****“ № **. Със заявление вх. № 94-Г-474/2015 г. подадено от Г.

М. А., като наследник на Н. И. А., е заявено искане да бъде продължен сключения договор, като той продължи да използва имота и да заплаща наемните вноски. С Допълнително споразумение № X- 47/26.10.2015 г. съгласно постъпило заявление от Г. М. А., като наследник на Н. И. А., и на основание чл. 20а от ЗЗД във вр. с чл. 10 от Договор № НЗ000034/01.02.2001 г., е продължено действието на същия. С молба от 01.02.2023 г. ищецът е поискал от ответника да му продаде имота. Със заявление на ищеца от 08.01.2024 г. е поискано издаване на удостоверение за търпимост на сграда, находяща се в имот с идентификатор ***, за който ищецът е отбелязал, че е общинска собственост. От заключението на вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза е установено наличието на частична идентичност между отдадения под наем общински имот от 1000 кв.м. и ПИ *** по КККР на гр. Д..

Пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:

След обстоен анализ на материалите по делото настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от надлежна страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В резултат на проверката по чл.269 от ГПК се установява, че решението, което се атакува, е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

То е и допустимо. Постановено е по редовна искова молба, като съдът е бил сезиран с допустима искова претенция.

По правилността на решението:

Предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК - положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот.

Той е допустим, тъй като за ищеца съществува правен интерес да установи спрямо 4 ответника правото си на собственост по отношение на процесния имот, което право е оспорено с оглед снабдяването на ответната Община Дупница с Акт за частна държавна собственост № 440 от 25.10.1951 год. Разгледан по същество обаче, искът се възприема за неоснователен. Съображенията за това са следните: