Решение № 217 от 08.08.2024, Окръжен съд - Кюстендил
- Съд
- Окръжен съд - Кюстендил
- Дело
- Въззивно гражданско дело 152/2024
- Вид
- Решение № 217
- Подписан
- 08.08.2024
- В сила
- 15.09.2025
- Състав
- Татяна Христова Костадинова, Веселина Димитрова Джонева, Мина Цветанова Павлова
Цитирани разпоредби
- чл.246 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.260 т.1 и т.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.260 т.1 и т.4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.261 т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47 ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.114 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.119 · Закон за задълженията и договорите
- чл.66 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.146 · Закон за защита на потребителите
РЕШЕНИЕ
№ 217 гр. Кюстендил, 08.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Татяна Хр. Костадинова
Членове:
Веселина Д. Джонева
Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20241500500152 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото има за предмет разглеждане на подадени от „*****“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ******, чрез пълномощника ст.ю.к.К.Л.С., както следва:
1/ въззивна жалба, насочена срещу решение №897/02.10.2023г. на Районен съд-Кюстендил, постановено по гр.д.№495/2023г. по описа на РС- Кюстендил и 2/ частна жалба, насочена против определение №1344/06.11.2023г., постановено по гр.д.№495/2023г. по описа на РСКюстендил.
С обжалваното решение Кюстендилският районен съд е отхвърлил като неоснователен предявения от *****“ АД против П. Й. Т., с ЕГН ********** от гр.***1, иск за признаване за установено по отношение на ответника, че в полза на ищеца съществуват вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №718/15.08.2022г. и изпълнителен лист на 15.08.2022г. по гр.д.
№1487/2022г. на Районен съд Кюстендил, произтичащи от отпуснат банков кредитовърдрафт по договор за издаване на револвираща международна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №***г. в общ размер към 11.08.2022г. включително, на 14 237.78 лева, в това числo: главница от 2 500.00 лева, ведно със законната лихва върху същата, считано от 12.08.2022г.; непогА.а договорна лихва в размер на 8 358.44 лева, начислена за периода от 19.12.2010г. до 03.08.2022г., включително, дължима на основание т.7 от договора за кредитна карта във вр. с т.8.1.1 от Общите условия; непогА.а наказателна лихва от 3 222.78 лева, начислена за периода от 19.01.2011г. до 19.07.2015г. вкл., дължима на основание т.8 от договора за кредитна карта във вр. с т.11.1 и т.11.2 от Общите условия; непогА.а такса за поддръжка от 117.00 лева, дължима за 2011г., 2012г. и 2013г., начислена съгласно т.10 от договора за кредитна карта и Раздел VII, б.Б, чл.4, т.4.1 от Тарифа за такси и комисионни на „**” АД, непогА.а законна лихва от 5.56 лева, начислена на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД върху просрочена главница за периода от 04.08.2022г. до 1
11.08.2022г., непогА.и разноски за връчване на покана до длъжника в размер на 34.00 лева.
Във въззивната жалба се навеждат съображения за необоснованост на съдебния акт, като същият се счита за постановен при нарушение на материалния закон. Жалбоподателят счита, че решението е постановено при нарушение на материалния закон, тъй като първоинстанционният съд приел, че погасителна давност започва да тече от датата на всяка една от погасителните вноски по кредита, съгласно подписания от страните погасителен план. Изразява становище, че в конкретния случай, вземането е станало изискуемо от обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считано от 04.08.2022г., съгласно чл.114 от ЗЗД, според който давността започвала да тече от деня, когато вземането е станало изискуемо. Подчертава, че съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, вземането ставало изискуемо само в два случая: с изтичане срока на договора или с обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като сочи и съдебна практика в тази насока, според която при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касаело за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.„в” от ЗЗД, а се приемало, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл.66 от ЗЗД. Дружеството сочи, че в практиката на ВКС е прието, че приложима по отношение на задължението за главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. Излага доводи в насока, че при договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Излага становище, че задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Твърди, че задължението става изискуемо не от падежа на всяка отделна вноска (в случая минимална погасителна вноска по договора за кредитна карта), а от момента на обявяване на предсрочната изискуемост. Падежът бил само един и това била датата, на която кредитът (овърдрафт) бил обявен за предсрочно изискуем. Жалбоподателят счита, че изводът на първоинстанционния съд е неправилен и противоречащ на закона, поради това, че процесният договор и ОУ предвиждат алгоритъм, при който на конкретни дати настъпва изискуемостта на конкретното задължение на ответника за погасяване на главница и лихви, и от тази дата тече погасителната давност за съответното вземане. Твърди още, че едно вземане може да има само един падеж. Вземането за главницата от дълга било едно вземане, което при овърдрафта дори не било разсрочено във времето (за разлика от погасителния план при кредита), а било изискуемо едва при настъпване на крайния срок на договора или при обявяване на предсрочната му изискуемост. Отделната минимална погасителна вноска, предвидена в ОУ по кредитни карти, нямала характер на отделно вземане, следователно нейният падеж бил ирелевантен за погасителната давност. Изтъква, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 04.08.2022г., като до подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 12.08.2022г. не бил изтекъл срокът на погасителната 5-годишна давност за главницата, нито срокът на 3- годишната погасителна давност за лихвите. Изводът на първоинстанционния съд, че вземането на „**“ АД за главница по процесния договор за кредитна карта, било погА.о по давност, се счита, че е в противоречие с материалния закон и е незаконосъобразен, респ. незаконосъобразен се счита и изводът за погасяване по давност на акцесорните вземания.
Въззивникът твърди, че решението не е съобразено със събраните по делото доказателства по отношение на извода на съда, че „**“ АД не била обявила надлежно на длъжника предсрочната изискуемост на цялото си вземане. Първоинстанционният съд неправилно приел, че нотариалната покана от „**“ АД до ответника била връчена по реда на чл.47 ал.1 от ГПК, като в протокола на нотариуса за залепването на уведомлението не било посочено на коя дата и къде е залепено уведомлението. Твърди, че от представените по делото и неоспорени от ответната страна доказателства се установявало, че „**“ АД е изпратила покана до длъжника с изх.№200-309/04.03.2022г., връчена чрез ЧСИ В.А., рег.
№**, по КЧСИ - с район на действие ОС-Кюстендил и същата била връчена на адреса на длъжника чрез залепване на уведомление, при условията на чл.47 от ГПК. В разписката било посочено, както и в констативния протокол, че длъжностното лице по призоваване при ЧСИ 2
В.А., е посетило адреса на длъжника на 11.03.2022г., на 26.03.2022г. /почивен ден/ и на 14.04.2022г. След като адресатът не бил открит и при трите посещения, нито било намерено лице, съгласно да получи поканата, при третото посещение на 20.04.2022г., е залепено уведомлението, на входната врата на къщата (видно от самото уведомление и от констативния протокол). В законоустановения срок нито кредитополучателят, нито упълномощено от него лице са се явили, за да получат поканата в кантората на частния съдебен изпълнител, поради което и на основание чл.47 ал.5 от ГПК, поканата се считала връчена на 05.05.2022г. - с изтичането на двуседмичен срок от датата на залепване на уведомлението. Връчването на поканата било редовно извършено, тъй като видно от разписката за връчването й и от констативния протокол от ЧСИ В.А., били спазени изискванията на чл.47 ал.1 от ГПК, за брой посещения и интервала между тях, за залепването на уведомление. Също така ЧСИ А. била удостоверила в констативния протокол, че адресатът - кредитополучател няма регистриран трудов договор.
Във въззивната жалба е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, както и за постановяване на решение, с което да се уважат изцяло предявените искове. Претендират се сторените по делото разноски пред двете инстанции.
В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна П. Й. Т., чрез пълномощника му адв.А. И.. Излага се становище в посока, че депозираната въззивна жалба е недопустима, поради това, че не отговаря на изискванията на чл.260 т.1 и т.4 и чл.261 т.2 от ГПК. Твърди се, че същата е абсолютно неоснователна и че не било посочено в какво се състои порочността на решението. Счита се, че решението, постановено от първоинстанционния съд, е правилно и законосъобразно. Иска се потвърждаването му. Претендира се присъждане на сторените деловодни разноски.
С определение №1344/06.11.2023г. районният съд е допълнил решение №897/02.10.2023г. в частта за разноските, като е осъдил, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, *****“ АД, да заплати на П. Й. Т., сумата в размер на 600.00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
В подадената частна жалба се прави оплакване за неправилност на определението поради необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа се наличие на противоречие между мотивите на обжалваното определение и диспозитива на постановеното решение, тъй като първоинстанционният съд в мотивите на решението си по делото бил приел, че не се дължат разноски на ответника, тъй като нямало доказателства такива да са направени и че не бил представен списък на разноските по чл.80 от ГПК от процесуалния представител на ответника, а след това твърдял, че има доказателства за направени разноски /договор за правна защита и съдействие/ и, че не се бил произнесъл по разноските. Това били взаимоизключващи се твърдения и обжалваното определение било необосновано. Наред с посоченото, частният жалбоподател поддържа, че липсвал представен списък на разноските по чл.80 от ГПК от процесуалния представител на ответника, както и че съдът се е произнесъл по въпроса за разноските по делото в решението като е приел, че такива не се дължат на ответника въпреки отхвърлянето на исковете, тъй като нямало доказателства такива да е сторил. Излага становище, че била налице хипотезата за изменение на решението в частта за разноските, а не за допълването му, но тъй като не бил представен списък по чл.80 от ГПК, искането за изменение на решението в частта му за разноските било недопустимо съгласно чл.80, предложение второ от ГПК съгласно тълкувателна практика.
Моли за отмяна на атакуваното определение, като неправилно и незаконосъобразно, съответно – за оставяне искането на ответника за допълване на решението без уважение.
В срока за отговор е депозиран писмен отговор от насрещната страна П. Й. Т., чрез пълномощника адв.А. И., с който се излага становище в насока, че депозираната въззивна частна жалба е недопустима, поради това, че не отговаря на изискванията на чл.260 т.1 и т.4, чл.261 т.2 от ГПК. Твърди още, че същата е абсолютно неоснователна. Счита определението, постановено от първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно. Иска се да бъде оставено в сила. Претендират се сторените деловодни разноски в производството.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с доводите и възраженията на страните и след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна: