Определение № 2268 от 16.05.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2268 гр. Варна, 16.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно частно гражданско дело № 20253100500880 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по частна жалба с вх. № 19995/05.03.2025 год. на Д. Д., действащ лично и със съгласието на законните си представители М. М. и М. М., чрез адвокат Ст. К., срещу частта от Определение № 2417/21.02.2025 год. по ч. гр. д. № 14063/2024 год. по описа на ВРС, 8-ми състав, с която е прието възражение по чл. 414а, ал. 1 ГПК на „България Еър” АД срещу Заповед № 6569/21.11.2024 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по същото дело относно сумата от 480 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят счита, че заповедният съд неправилно е приел възражението в обжалваната част, доколкото за разлика от рекламационното производство, предвидено в Закона за гражданското въздухоплаване (ЗГВ), специалният спрямо последния нормативен акт, Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския Парламент и на Съвета от 11.02.2004 година относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (Регламент № 261/2004 год.) не изисква провеждането на извънсъдебно предявяване на вземането като предпоставка за реализиране на правата на пътника по съдебен ред. Твърди и че дори да е разполагал с алтернативни възможности за отправяне на искането си, това не може да освободи превозвача от задължението за заплащане на деловодни разноски. На следващо място жалбоподателят излага, че съдът неправилно е приел, че липсват твърдения за сезиране на въздушния превозвач преди депозиране на заявлението, като сочи, че още на летището е поискал информация от негов представител относно упражняване на правата му, но такава не му е била предоставена в нарушение на чл. 14 от Регламент № 261/2004 год. Заявява, че длъжникът е в забава от момента на изтичане на 1 съответния срок с който е отложен полетът. Поддържа и че неправилно са приложени разпоредбите на чл. 78, ал. 2 ГПК и чл. 123 б. „а” ЗГВ.

В срока по чл 276, ал. 1 ГПК от другата страна е постъпил отговор, с който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на атакуваното определение с аргументи, свеждащи се до задължителност на рекламационното производство, предпоставяща допустимостта на упражняването на правото на обезщетение по съдебен ред; липса на негово извънпроцесуално поведение, което да бъде разглеждано като повод за предявяване на вземането по съдебен ред; както и за злоупотреба с процесуални права осъществявана от заявителя чрез образуването на множество заповедни производства с предмет, идентичен на този на процесното. Длъжникът счита и че обезщетението не е станало изискуемо от деня на изпълнението на забавения полет, с оглед отсъствието на конкретно определен размер на обезщетението. Оспорва и твърдението, че заплащането на главницата и съдебните разноски за държавна такса се приравнява на признание на дължимостта и на адвокатското възнаграждение.

Съдът намира, че жалбата е допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна срещу акт, подлежащ на обжалване и като такава следва да бъде разгледана по същество.

За да се произнесе, съдът съобразява, че вследствие на депозирано от Д.

Д., действащ лично и със съгласието на законните си представители, чрез адвокат Ст. К., заявление с вх. № 88872/05.11.2024 год. е издадена Заповед № 6569/21.11.2024 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която „България Еър“ АД е осъдено да заплати на заявителя сумата от 250 евро – обезщетение по чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламент № 261/2004 год. за закъснение на полет FB6746, планиран за 20.10.2024 год. по направление Анталия-Варна,, ведно със законната лихва от 05.11.2024 год. до окончателното заплащане на задължението, сумата от 21,25 лв. – заплатена държавна такса и 480 лв. – адвокатско възнаграждение.

След получаване на заповедта на 11.12.2024 год., длъжникът заплаща на кредитора по банков път обезщетението от 250 евро, ведно със съответната законна лихва, и държавната такса от 21,25 лв. По тази причина депозира възражение по чл. 414а ГПК с вх. № 3578/14.01.2025 год. срещу издадената заповед, с което представя доказателства за извършените плащания и оспорва дължимостта на адвокатското възнаграждение. С Определение № 2417/21.02.2025 год., заповедният съд приема възражението по отношение на сумите за обезщетението, законната лихва и държавната такса поради погасяването им в срока по чл. 412, т. 8 ГПК. Счита възражението за основателно и касателно адвокатското възнаграждение, доколкото приема, че с поведението си длъжникът не е станал причина за депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК пред съда.

Съдът взима предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 414а, ал. 3 ГПК, длъжникът може да възрази, че не дължи разноски за производството ако с 2 поведението си не е дал повод за предявяване на вземането. Именно в тази връзка спорен се явява въпросът дали „България Еър“ АД е станало причина за търсене на защита по съдебен ред на правото на обезщетение на кредитора.

Според разпоредбата на чл. 7, пар. 3 от Регламент № 261/2004 год, обезщетението, посочено в параграф 1, се изплаща в брой, чрез електронен банков превод, банкови ордери или банкови чекове или, с подписано съгласие на пътника, в пътнически ваучери и/или други услуги. В този смисъл, дори задължението на длъжника превозвач за заплащане на обезщетението да настъпва още от момента на съответната забава на полета, то не може да се приеме, че превозвачът дължи заплащане на обезщетението веднага след кацане на самолета, тъй като кредиторът следва да му окаже необходимото съдействие по посочване на най-удобния за него начин на реимбурсиране. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 95, пр. 2 ЗЗД. Данни за подобни действия обаче липсват по делото.

На следващо място, от значение, макар и с необвързващ характер, но бидейки важен пояснителен ориентир, са и Тълкувателните насоки за Регламент (ЕО) № 261/2004 и за Регламент (ЕО) № 2027/97 относно отговорността на въздушните превозвачи в случай на произшествия (C/2024/5687), и по-конкретно т. 8.1 от тях, според която: "[п]ътниците следва първо да подадат жалба до въздушния превозвач. Пътниците следва да подадат жалба до национален правоприлагащ орган единствено, ако не са съгласни с отговора на въздушния превозвач или при отсъствие на задоволителен отговор от превозвача.“

Извод за необходимост от предварително отправяне на покана от пътника до превозвача за заплащане на обезщетението се извлича и от нормите на ЗГВ. Разпоредбата на чл. 123 ЗГВ предвижда съставяне на констативен протокол в случаите, когато са налице обстоятелства, пораждащи отговорност за превозвача, сред които попада и настоящия случай на осъществено закъснение при изпълнение на полет по вина на въздушния превозвач и при отсъствие на извънредни обстоятелства по смисъла на т. 15 от Преамбюла на Регламент (ЕО) № 261/2004. Макар в следващите разпоредби детайлно да е уредена процедурата по провеждане на рекламационно производство при загуба и повреда на багаж, то видно от чл. 123 б. „а“ ЗГВ приложното поле на закона включва и всички случаи, при които се поражда отговорност за превозвача. Това става ясно и от разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗГВ, която предвижда правото на предявяване на претенция за получаване на обезщетение от пълномощници на лицата, притежаващи права, произтичащи от Регламент (ЕО) № 261/2004, което се доказва пред превозвача и/или пред Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация" с оригинал на пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя.

Оплакването на жалбоподателя за липса на предоставена му от „България Еър“ АД информация за правото му на обезщетение и начина по който то може да бъде упражнено в нарушение на чл. 14 Регламент (ЕО) № 3

261/2004 съдът намира за ирелевантно доколкото дори действително да не му е била предоставена въпросната информация, то той отново е узнал за правото си и е решил да го реализира по съдебен ред вместо да отправи извънсъдебна покана до длъжника на посочените в уебсайта му контакти и/или до адреса му на управление, посочен в ТРРЮЛНЦ. Освен това непредоставянето на информация е относимо за ангажиране на административно-наказателната отговорност на дружеството, съобразно чл. 143, ал. 6, т. 9 ЗГВ.

Съдът не споделя становището на жалбоподателя, че поради плащането на обезщетението, законната лихва и държавната такса, длъжникът следва да понесе и разноските в производството. Този извод се налага от разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК изискваща кумулативното наличие на две предпоставки – признание на вземането от длъжника и липса на негово поведение, което би могло да бъде определено като такова станало повод за търсене на съдебна защита. В настоящия случай, макар „България Еър“ АД да е заплатило задължението си, то с оглед всичко гореизложено не се достига до заключение, че е станало повод за образуване на заповедното производство.

Това е било сторено по решение на кредитора.

Дори да бъде прието, че последния няма задължение за отправяне на искането си първо към въздушния превозвач извънсъдебно, а това може да бъде сторено по съдебен ред, то и в този случай длъжникът не би следвало да понася съдебно-деловодните разноски, именно по същата причина решението за сезирането на превозвача чрез съда е на кредитора. В този случай необходимото съдействие по посочване на желания от кредитора начин на обезщетяване би било изпълнено едва с депозиране на заявлението и не би имало основание за задължаване на кредитора за покриване на разходите, произтичащи от избора на длъжника да го заяви чрез съда, което се явява поскъпият вариант за това. Рискът е бил поет и следва да бъде понесен от кредитора.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2417/21.02.2025 год. по ч. гр. д. № 14063/2024 год. по описа на ВРС, 8-ми състав, в частта, с която е прието възражение по чл. 414а, ал. 1 ГПК на „България Еър” АД, ЕИК 000633828, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Слатина“, Аерогара София срещу Заповед № 6569/21.11.2024 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по същото дело по заявление с вх. № 88872/05.11.2024 год. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, депозирано от Д. Д., действащ лично и със съгласието на законните си представители – М. М. и М. М., чрез адвокат С. К. за сумата от 480 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно по аргумент от т. 8 от ТР №4/18.06.2014 4 год. по тълк. дело № 2014 г. по тълк. дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5