Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6463 от 14.12.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5317/2023
Вид
Решение № 6463
Подписан
14.12.2023
В сила
14.12.2023
Състав
Албена Александрова, Биляна Симчева, Нели Савчева Маринова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 6463 гр. София, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена А.

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20231100505317 по описа за 2023 година

Образувано е по подадени въззивни жалби на ответниците в първоинстанционното производство – К. К. и А. А., срещу решение № 20017477/28.02.2022 г. по гр.д. № 34787/2020 г. на Софийски районен съд, 172-ми състав, поправено с решение № 20074312/13.01.2023 г., в частта му, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД осъдителни искове срещу К. А. К. за сумите от: 230.775 лева – цена на топлинна енергия за периода м.06.2017 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от 31.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането; 64.56 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2017 г. до 17.06.2020 г.; 29.44 лева – такса за дялово разпределение за периода м.05.2017 г. – м. 04.2019 г., както и осъдителни искове срещу А. К. А. за сумите от 76.925 лева – цена на топлинна енергия за периода м.06.2017 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от 31.07.2020 г. до окончателното изплащане на вземането; 21.52 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2017 г. до 17.06.2020 г.;

9.81 лева – такса за дялово разпределение за периода м.05.2017 г. – м. 04.2019 г.

В частта, с която претенциите на ищеца са отхвърлени частично, решението не е обжалвано от заинтересованата страна и е влязло в сила.

Въззивниците считат, че първоинстанционният съд, при липса на доказателства по делото, неправилно е счел за доказано в производството, че ответниците притежават качеството „собственици“ на процесния топлоснабден имот, поради което е достигнал до погрешния правен извод за 1 дължимост на претендираните суми за топлинна енергия и услуга за дялово разпределение. По отношение на последното, считат, че не са събрани доказателства за договорения му размер, както и за реда и начина на заплащането му. Намират, че не се дължат лихви за забава върху главниците за топлинна енергия, поради липса на ангажирани доказателства за момента на публикуване на фактурите за потребена енергия на сайта на дружеството.

Молят за отмяна на съдебното решение в съответните части – съобразно интереса на всеки въззивник, и за присъждане на сторените от тях разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника – „Топлофикация София“ ЕАД с искане обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Отправя искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на въззивната страна.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД не взема становище по подадените въззивни жалби.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес в обжалваната част и е насочена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 79, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД отправя към съда претенция за осъждане на ответниците, при условията на разделна отговорност при квоти ¾ за К. К. и ¼ за А. А., да заплатят суми за главници за потребена топлинна енергия и стойност на услуга за дялово разпределение за имот с абонатен номер № 260514, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, 2 както и мораторни обезщетения върху претендираните главници.

По така заявените искове, в доказателствена тежест на ищеца по делото е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Според приложимата през процесния период норма на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.

Цитираната разпоредба императивно установява кой е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

Като потребител на топлинна енергия по силата на закона следователно е легитимиран собственикът на топлоснабдения имот, освен ако същият е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл. 57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.

Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения.

В случая исковата молба не съдържа изложение на никакви конкретни твърдения, които да обосновават насочването на претенциите на ищеца към двамата ответници, нито се навеждат фактически твърдения относно основанието, на което претенцията е заявена в посочените квоти.

Ответниците от своя страна, своевременно – още при подаване на отговора на исковата молба, а и в хода на цялото производство пред районния съд, както и в това пред въззивната инстанция, са оспорвали процесния недвижим имот да се притежава в тяхна собственост.

По делото, на следващо място, не са представени и доказателства, които надлежно да доказват възникването на правото на собственост /или вещно право на ползване/ в правната сфера на ответниците. Единственият приложен към исковата молба документ в тази насока представлява удостоверение от Столична община, р-н „Младост“, съгласно което процесният апартамент „е закупен от Е.И. К. и К. А. К. на 19.05.1988г.“ Горното удостоверение няма характеристиките на титул за собственост, а дори да се приеме за доказателство във връзка с възникването на вещното право в сферата на лицата, посочени в него, последните са описани само с имена, без други индивидуализиращи белези. С оглед на това 3 не може да се приеме, че е налице безспорна идентичност на посоченото в удостоверението лице „К. А. К.“ с ответника по настоящото дело /доколкото е налице съвпадение с имената му/, а другото лице – Е.И. К. се явява трето за спора по настоящото дело.

Следва да бъде отбелязано, че името на лицето Е.И. К. фигурира като титуляр на партидата на топлоснабдения имот и в списъците с етажни собственици в процесната сграда. Липсват обаче изложени фактически твърдения, които да обосновават наличието на конкретна правна връзка между ответниците и титуляря на партидата, като по делото не са представени никакви доказателства в тази насока, нито са правени доказателствени искания от страната.

Във връзка с горното следва да бъде посочено, че приложеното към исковата молба решение по гр.д. № 61215/2017 г. по описа на СРС /представено без печат, от който да е видно дали същото влязло в сила/, воденото между страните в настоящото производство, и съдържащите се в неговата мотивна част фактически констатации, не може да бъде прието за годно доказателство по настоящото дело. От изложеното в цитираното решение на СРС действително може да се направи извод за наличието на семейни и наследствени отношение между ответниците по настоящия спор и титулярят на партидата Е. К.. За настоящия състав обаче съществува процесуална забрана да извежда правните си изводи въз основа на доказателства, събрани и приобщени по друго дело, като следва да бъде посочено, че представеното съдебно решение, макар между същите страни и за същия имот, касае различен исков период, поради което съдът не е обвързан от силата на пресъдено нещо за установените по другото делото правопораждащи факти.

При преценка съществуването на вещно право върху процесния топлоснабден имот в полза на ответниците по делото, могат да бъдат обсъждани единствено наведените от страните конкретни фактически обстоятелства във връзка с настоящия правен спор, като съдът може да формира правните си изводи единствено въз основа на представените в това производството доказателства, събрани с участието на двете страни.

В конкретния случай, такива надлежни доказателства не са ангажирани по делото, а правото на собственост върху имота се оспорва от ответниците.

С оглед на това съдът намира, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е успял пълно и главно да установи наличието на облигационна връзка с ответниците по договор при общи условия за доставка на топлинна енергия, възникваща по силата на закона, въз основа на притежаваното от последните право на собственост.

Изводът за недоказаност на наличието на правно основание, въз основа на което за ответниците да е възникнало задължение да заплащат потребената в процесния недвижим имот топлинна енергия, прави безпредметно изследването на въпроса за количеството и цената на последната.

Предвид изложеното, с оглед достигането до противоположен правен извод за неоснователност на осъдителните претенции на ищеца, 4 първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно в обжалваната част, както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на ищеца по делото, а предявените искове – отхвърлени като неоснователни.

По отговорността за разноски:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски имат въззивниците в производството, като съдът дължи преразпределяне отговорността за разноски и пред първоинстанционния съд.

В производството пред Софийски градски съд всеки от въззивниците е доказал извършването на разноски за заплатена държавна такса в размер на 75 лева, която, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да се понесе от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД. Не са представени договори за правна защита и съдействие за представителство пред въззивния съд.

Пред Софийски районен съд адвокат Ч. – представител на ответниците, е претендирала разноски за оказана безплатна правна помощ на основание чл.

38 ЗАдв на ответника К. К.. На база размера на исковата претенция, съдът определя възнаграждението на сумата от 300 лева, изчислена на основание чл.

7, ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004 г. в приложимата й редакция към 2021 г.

От така посочената сума в размер на 300 лева, СРС е присъдил в полза на адв. Ч. 103.46 лева, поради което, с настоящото решение следва да бъдат присъдени в полза на процесуалния представител още 196.54 лева.

Ответницата А. А. е доказала заплащането на разноски за адвокатска защита в размер на 300 лева, от които съдът е присъдил 102.43 лева, поради което, с настоящото решение в нейна полза следва да бъдат присъдени допълнителни разноски в размер на 197.57 лева.

Така мотивиран, съдът