Решение № 178 от 12.05.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 178 гр. Пловдив, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радка Д. Чолакова

Членове:

Антония К. Роглева

Александър Стойчев при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20255001000490 по описа за 2025 година

С решение № 72/17.02.25 г., постановено по т.д. № 300/22 г. на О С Пловдив са ОТХВЪРЛЕНИ исковете, предявени от “ДИЛА”ЕООД ЕИК 123722607 за признаване за установено по отношение И. Б. К. ЕГН ********** , че същата дължи на “ДИЛА”ЕООД сумите:

31 759 лв., ведно със законна лихва от 15.02.2019 г. до окончателното плащане, от която:

14 959,60 лв. - по споразумение

№003/15.03.2017 г. и ф-ра №0300000654/05.02.2011 г. и 16 799,40 лв. - по споразумение №006/15.03.2017 г. и ф-ра №0100000202/28.02.2011 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №4518/2019 г. по описа на РС Пловдив;

35 261,20 лв., ведно със законна лихва от 05.04.2019 г. до окончателното плащане, от която 9 012 лв. - по споразумение №001/15.03.2017 г. и ф-ра №0300000650/15.01.2011 г.; 14 429,20 лв. - по споразумение №002/15.03.2017 г. и ф-ра №0300000651/20.01.2011 г.; 6 120 лв. - по споразумение №003/15.03.2017 г. и ф-ра №0300000652/25.01.2011 г.; 5 700 лв.

- по споразумение №005/15.03.2017 г. и ф-ра №0300000656/13.02.2011 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по 1 чл.417 ГПК по ч.гр.д.№5436/2019 г. по описа на РС Пловдив.

“ДИЛА”ЕООД е осъдено да заплати на И. Б. К. 6 472 лв. деловодни разноски в производството по т.д.№300/2022 г. на ПОС.

Въззивна жалба против горното решение е подадена от

“ДИЛА”ЕООД. Оспорва се като необоснован извода на първоинстанционния съд за недействителност на споразуменията, от които произтичат процесните вземания, на основание чл. 31, ал.1 от ЗЗД, тъй като И. К. към момента на сключването им не е могла да разбира и ръководи действията си, като се излагат подробни съображения в подкрепа на противната теза, поддържана от жалбоподателя. Оспорват се и изводите за изтекла погасителна давност за вземанията по издадените от ответницата фактури, като се излагат доводи, че в случая не е приложима разпоредбата на чл. 303а, ал.3 от ТЗ, между страните са текли преговори относно датата на падежа на задълженията, като такъв бил определен едва със сключването на процесните споразумения – 30.12.17 г., от която дата започнала да тече погасителна давност, която била прекъсната със започнатите от дружеството действия по принудително събиране на вземанията; евентуално, ако се приеме по-ранна дата като начало на погасителната давност, тя била прекъсната със сключването на процесните споразумения, с които вземанията били признати. Освен това са наведени и доводи, че н е е направено надлежно възражение за изтекла погасителна давност, а този институт не може да бъде приложен служебно от съда. Иска се решението да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което предявените искове бъдат уважени, с произтичащите от това последици относно разноските. Претендира разноски за втора инстанция по представен списък.

Въззиваемата страна оспорва изцяло жалбата като неоснователна по съображения, изложени в отговора. Иска обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано.

Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивна инстанция.

Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните доказателства по делото, във връзка с изложените оплаквания и възражения 2 на страните, приема за установено следното:

Съдът е сезиран с кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на чл.422 ГПК, с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД.

Исковете са разгледани като допустими – предявени във връзка с направени в законоустановения едномесечен срок възражения против издадени в полза на ищеца заповеди за изпълнение, съответно по ч.гр.д.

№4518/2019 г. и ч.гр.д.№5436/2019 г. на РС Пловдив за исковите суми.

Безспорно е установено, че между страните са съществували търговски отношения по продажба на стоки, по които ищецът е продавач, а ответницата – купувач в качеството й на ЕТ „ И. Х.- Ф.“ /последен обявен в ТР годишен финансов отчет на търговеца е за 2009 г. /.

Установено е, че ищецът е издал следните фактури с предмет продажба на въглища и брикети с включен транспорт с получател ЕТ „Ф. - И.

Х.“ : ф-ра №0300000650/15.01.2011 г. на стойност 9 012 лв.; ф-ра №0300000651/20.01.2011 г. на стойност 14

429,20 лв.; ф-ра №0300000652/25.01.2011 г. на стойност 6 120 лв.; ф-ра №0300000654/05.02.2011 г. на стойност 14 959,60 лв.; ф-ра №0300000656/13.02.2011 г. на стойност 5 700 лв.; ф-ра №0100000202/28.02.2011 г. на стойност 16 799,40 лв. , като в ъ в всяка от фактурите е посочена дата на плащане, съвпадаща с деня на нейното издаване.

Установено е, че всички фактури са включени в дневниците за покупки по ЗДДС на търговеца за съответния месечен период и в справкитедекларации, като е ползван данъчен кредит по тях. В счетоводството на ищеца са отразени вземанията по фактурите по сметка 411 „Клиенти“, а след сключване на споразуменията от м.март 2017 г. същите вземания са прехвърлени по сметка 498 „Други дебитори“.

Във връзка със задълженията, произтичащи от горните

3 договори за продажба, на 15.03.2017 г. между ищеца от една страна и ответницата (по това време с фамилия Х.-Т.), от друга, са сключени шест на брой споразумения с нотариална заверка на подписи с идентично съдържание – съответно на правооотношението по всяка от изброените фактури. Със споразуменията ответницата е признала, че дължи на ищеца сумата по съответната фактура, както и, че същата е издадена във връзка с „осъществена търговска доставка“. Заявила е в качеството си на длъжник , че няма да се ползва и позовава на института на погасителната давност, в т.ч. в евентуално съдебно производство с предмет вземане за съответната сума. Уговорено е, че длъжникът ще дължи възнаграждение на кредитора под форма на годишна лихва, считано от датата на споразумението до плащането, за което е уговорен срок до 30.12.2017 г., а ако длъжникът не „върне“ сумата в този срок, ще дължи неустойка в размер 0,5% от „заемната сума“ за всеки просрочен ден.

Няма спор между страните, че ответницата не е заплатила на ищеца посочените в споразуменията суми.

По отношение издадените фактури през 2011 г. първоинстанционният съд е приел, че същите обективират породени правоотношения по продажба на въглища и брикети с транспорт, осигурен от продавача, като съдържащи съществените елементи от договора за продажба (продажбените вещи и уговорената цена) и отразени в счетоводството на ответницата, в СД и дневници за покупки по ЗДДС с ползван данъчен кредит по тях, които действия са преценени като извънсъдебно признание относно възникване на правоотношението и относно това, че договорът е бил изпълнен с предаване на стоката на купувача, при което е възникнало и задължението за плащане на нейната цена. Изложени са съображения, че получател по процесните фактури е лицето в качеството на едноличен търговец, което качество е допълнително такова на физическото лице, въз основа на което същото участва в търговския оборот; ЕТ не е самостоятелен правен субект, съответно физическото лице отговаря за задълженията, поети от него в качеството му на едноличен търговец, с цялото си имущество, вкл. с това, което не е включено в търговското предприятие. Прието е в този ред на мисли, че за ответницата е възникнало задължение за заплащане на посочената във фактурите цена.

4

Прието е по отношение на подписаните споразумения от 15.03.2017 г., че същите имат характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.

По отношение на горните фактически и правни изводи не се правят оплаквания от страните във въззивното производство.

С първоинстанционното решение е уважено възражение по чл.

31, ал.1 от ЗЗД за унищожаемост поради това, че при подписване на споразуменията ответницата не е могла да разбира и ръководи действията си.

Съдът се е позовал на заключенията на приетите по делото съдебнопсихиатрични експертизи, от които е приел за установено, че ответницата страда от психично заболяване с дългогодишна давност, проявило се близо 18 години преди процесните събития, което е неизлечимо и трайно и което, с оглед конкретните стечения на обстоятелства при нея, протича с тежки пристъпи, налагащи болнично лечение, и което е довело до тР. емоционално-волева промяна на личността й; тази промяна е била налице към месец март 2017 г. и много преди това и пряко засяга способността на лицето разумно да предвижда последиците от своите действия. Съдът е кредитирал и двете приети по делото експертизи, които потвърждават горния извод, тъй като същите почиват на знанията и опита на експертите, безпристрастни са и се основават на събрания доказателствен материал и на извършени лични изследвания от вещите лица. Прието е за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че в момента на сключване на споразуменията състоянието на ответницата е било спокойно, същата не е била в открит външно изявен пристъп на болестта си; не е категорично установено дали в този момент тя се е придържала към предписаното й лечение или не, но това обстоятелство е преценено като такова без голямо значение предвид категоричния извод и на двете вещи лица относно това, че лечението при ответницата не е насочено да изолира или повлияе на емоционално-волевата промяна на личността й, която промяна е необратима, а по-скоро към това да се изключат хилюцинаторните изяви и острите симптоми на болестта - със или без лечение ответницата не е в състояние да разбира действията си, да ги ръководи и да оценява последствията от тях и 5 това се дължи на промяната на личността по едногенен тип и настъпилия емоционално-волеви дефицит, които не могат да бъдат повлияни от приеманото лечение. При така изложените мотиви е прието, че е налице медицинският критерий от фактическия състав на хипотезата по чл.31 ЗЗД психично състояние на лицето, което се отразява на възможността му да формира правно валидна воля.

Прието е, че е налице и юридическият критерий – това психично състояние е възпрепятствало лицето да разбира и да ръководи действията си, към момента на сключването на договора. Изложени са мотиви, че и от двете експертизи става ясно, че ответницата не може да се справя с по-сложни административни дейности и не разбира последствията им; същевременно, текстът на споразуменията е сравнително сложен за разбиране - с тях тя признава дълга по конкретните фактури, съгласява се, че споразумението съставлява извънсъдебно признание във връзка с бъдещ иск с предмет вземане по същите фактури; заявява, че няма да се ползва и позовава на института на погасителната давност по фактурите, които са издадени във връзка с осъществена търговска доставка; задължава се в определен срок да „върне“ сумата (термин, използван в практиката при договори за заем, когато някаква сума е била предадена на лицето, което се задължава да я върне); задължава се да заплати на ищеца и годишна лихва като възнаграждение на кредитора (каквато обичайно се дължи при заем); задължава се да заплати неустойка в процент от „заемната сума“ за всеки просрочен ден и пр., при което е отхвърлено е възражението на ищеца, че процесните споразумения съставляват само и единствено признание на дълг. Прието е, че със споразуменията се уреждат взаимоотношения между страните по повод погасени по давност вземания по договори за продажба, като са направени изявления, сочащи на това, че договорите се новират в такива за заем със заплащане на възнаградителна и наказателна лихва при просрочие; установеният при ответницата болестен процес с изявена емоционално-волева деградация на личността й е съставлявала пречка за разбиране на така изложените сложни в своята взаимовръзка изявления и последиците от тях за ответницата. Прието е, че този извод не може да бъде разколебан от обстоятелството, че подписите върху споразуменията са положени пред нотариус, тъй като няма събрани доказателства относно това разяснил ли е и какво точно е разяснил на страните нотариусът при полагането на подписите и 6 тъй като в случая става въпрос не за изготвяне на нотариален акт, при който нотариусът е длъжен да прочете и разясни на страните направените от тях изявления, а до нотариално удостоверяване на подписи, при което задълженията на нотариуса се свеждат до тези, визирани в нормата на чл.589, ал.2 ГПК - да провери самоличността на явилите се пред него лица и да удостовери подписването на представения от тях документ. Позовал се е на обстоятелството, че ответницата е „развивала бизнес“ с горива, но това е ставало изцяло с помощта на родителите й; същевременно няма категорични доказателства родителите й са били с нея при сключване на споразуменията, а предвид обстоятелството, че се касае за формално дееспособно лице (непоставено под запрещение), логично е да се разсъди, че трети лица не са били допуснати от удостоверяващия орган.