Решение № 14925 от 24.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14925 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря МАРТИНА П. СТАНЧЕВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20241110105754 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.

Производството е образувано с искова молба, подадена от ДРУЖЕСТВО с ЕИК:

*********, срещу В. Д. А. с ЕГН: **********, в качеството му на солидарен длъжник, с която е предявен осъдителен иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД вр т.14.4 от Общите условия по Договор за лизинг №14737/18.11.2016 вр. чл. 79 вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 347 вр. чл. 342 ТЗ, за сумата от 17 098,83 лева, представляваща 21 месечни вноски по 814,23 лева обезщетение за неизпълнение на задължението за връщане на лек автомобил Audi А7 с шаси WAUZZZ4G0CN013215 за периода от 18.11.2020г. (датата на изтичане на срока на договора) до 17.08.2022г (датата на връщане на автомобила).

В условие на евентуалност, в случай, че договорът е прекратен с настъпването на развалянето му чрез изпратена нот. покана на 12.04.2022 г., претендира сумата от 17 098,83 лева, формирана като сбор от следните две суми: 1) за периода от края на срока на договора (18.11.2020 г.) до неговото разваляне (12.04.2022 г.) и 2) за периода от развалянето (12.04.2022 г.) до връщането на автомобила (17.08.2022 г.); В условие на евентуалност, в случай, че договора е прекратен при връщане на автомобила на 17.08.2022 г., претендира сумата от 17 098,83 лева, формирана за периода от края на срока на договора (18.11.2020 г.) до връщането на автомобила (17.08.2022 г.).

Ищецът твърди, че на 18.11.2016 г. сключил договор за лизинг с номер 14737 с лизингополучател З. Ц. за лек автомобил Audi А7 с шаси WAUZZZ4G0CN013215 срок от 48 месеца, заедно с общите условия. Твърди, че ответникът поел заедно и солидарно с лизингополучателя отговорност за всички настоящи и бъдещи задължения, произтичащи от 1 договора. Излага твърдения, че в изпълнение на свое задължение по договора закупил посочения лек автомобил, който предал на лизингополучателя за ползване на 18.11.2016г., за което бил съставен и приемо-предавателен протокол. Счита, че съгласно Общите условия, лизингополучателят и ответникът се задължили да изплащат месечни вноски за ползването на автомобила съгласно погасителния план. Твърди, че съгласно т. 5.1 от ОУ месечната лизингова вноска в размер на 977,07 лева (с включено ДДС) се изплаща до 15 число на месеца, за който се дължи, а случай на забава се дължи лихва в размер на 10% плюс основния лихвен процент на годишна база, съгласно т.5.5 ОУ. Излага доводи, че договорът е прекратен на 18.11.2020г. с изтичане на срока от 48 месеца, като лизингополучателят не е придобил правото на волеизявление за придобиване правото на собственост поради неизплатена значителна част от месечните вноски. Твърди, че вследствие на неизпълнение на задължението за връщане на автомобила, се наложило да възложи на специализирано дружество да издири и локализира автомобила, както и да организира връщането на фактическата власт, за което заплатил възнаграждение в размер на 1 237,20 лева с ДДС, а автомобилът бил върнат на 17.02.2022г. Твърди, че съгласно т. 14.4 от ОУ за времето на прекратяване на договора, през което лизингополучателят е задържал автомобила се дължи обезщетение в размер на една месечна вноска за всеки започнал месец и счита, че ответникът, солидарно с лизингополучателя, дължи обезщетение в размер на 21 месечни вноски за периода 18.11.2020г. – 17.08.2022г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба. Ответникът възразява по основателността на предявения иск. Възразява, че ищецът е бездействал и не е потърсил процесното МПС, поради което не е налице забава на лизингополучателя. Навежда доводи, че договорът за лизинг може да е само срочен и не може да се продължи мълчаливо, въз основа на което не дължи процесната сума за период след изтичане на договора. Прави възражение за нищожност на клаузата по т. 19 от ОУ, предвиждаща че изтичането на срока не прекратява договора, когато е налице неизпълнение, като противоречаща на добрите нрави. Прави възражение за нищожност на клаузата по т. 14.4 от ОУ, предвиждаща че след изтичането на срока на договора при задържане на вещта от лизингополучателя се дължи месечно обезщетение в размер на месечната вноска, като противоречаща на добрите нрави.

Излага доводи за липса на противопоставяне от страна на лизингодателя по смисъла на чл.

236, ал. 2 ЗЗД, както и че не е установено ползване през процесния период. Твърди, че между страните е воден и друг процес за други задължения, произтичащи от договора за лизинг.

Моли за решение, с което да бъде отхвърлен изцяло така предявеният иск като неоснователен и недоказан, а при евентуалното му уважаване, размерът на същия да бъде намален. Претендира разноски.

Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 92 ЗЗД вр. т.14.4 от Общите условия по Договор за лизинг №14737/18.11.2016 вр. чл. 342 вр. чл. 347 ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 вр. чл. 79 ЗЗД, за 2 сумата от 17 098,83 лева, представляваща обезщетение от 21 месечни вноски по 814,23 лева за неизпълнение на задължението за връщане на лек автомобил Audi А7 с шаси WAUZZZ4G0CN013215 за периода от 18.11.2020г. до 17.08.2022г.

Правопораждащият притезанието на ищеца, фактически състав включва следните елементи: : 1 ) Валидно облигационно правоотношение, породено от договор за лизинг 2) Прекратяване на договора 3) неизпълнение на задължението за връщане и 4) неизпълнение на задължението за заплащане на обезщетение.

В тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване; 1) наличието на валидно облигационно правоотношение с ответника по Договор за лизинг №14737/18.11.2016; 2 ) Настъпването на прекратително основание, т.е. изтичането на уговорения срок.

В тежест на ответника е да установи пълно и главно наличието на 1 ) правно основание, обуславящо задържането лекия автомобил или навременното му предаване, съобразно уговорения в договора падеж, или 2) заплащане на претендираното обезщетение.

По отношение възражението за нищожност следва да установи пълно и главно противоречието на клаузите с добрите нрави, разглеждани като морално-етични възгледи и правила за поведение.

С доклада по делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че е сключен Договор за лизинг №14737/18.11.2016 с обект лек автомобил Audi А7 с шаси WAUZZZ4G0CN013215 с приетите към него общи условия, по силата на който ответникът е солидарно задължен за задълженията на лизингополучателя.

Съгласно чл. 7 от Общите условия на Договора солидарният длъжник отговаря заедно с клиента и при същите условия за всички задължения, произтичащи от лизинговия договор, като отговорността му се простира и върху всички последици от неизпълнението на договора, в това число и разноски, лихви за забава, неустойки и др. Страните са постигнали съгласие, че действието на договора ще бъде прекратено с изтичането на срок от 48 месеца, т.е. на 18.11.2020 г.) От анализа на приложения по делото договор № 107 за продажба на МПС и Анекс към него се установява, че на 10.11.2016 г ищцовото дружество е придобило лекия автомобил, обект на договора за лизинг, от трето за спора лице, като е предало същия на лизингополучателя на 18.11.2016 г. съгласно Приемо-предавателен протокол към Договор за лизинг № 14737.

Съгласно приложеното полицейско удостоверение, издадено от Република Сърбия, на 17.08.2022 г. процесният автомобил е бил предаден на лицето Д. Е. С., което го е предало доброволно на разследващ полицай при 07 РУ-СДВР гр. София във връзка с образувано досъдебно производство № 15193/22 г. От приложената по делото разписка се установява, че лекият автомобил е бил предаден на Т. З., пълномощник на ищцовото дружество на 16.09.2022 г.

Договорът за финансови лизинг представлява абсолютна търговска сделка, по силата на която лизингополучателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, 3 определени от лизингополучателя, както и да му я предостави за ползване. От своя страна, лизингополучателят се задължава да заплати уговореното възнаграждение. Като вид правоотношение лизингът има общи белези с договора за наем, доколкото една от престациите е предоставянето на вещ за временно ползване, но разкрива и множество специфики. Следователно неприложими към договора за лизинг са общите правила на ЗЗД във връзка със сроковете на договора и неговото мълчаливото продължаване (чл. 229 и чл.

236 ЗЗД). От гореизложеното следва, че договорът за лизинг е винаги срочен и неговото действие се преустановява с изтичането на уговорения срок.

От тази гледна точка разпоредбата на т. 19 от Общите условия на договора за финансови лизинг се явява правно ирелевантна, доколкото нейното приложение би влязло в противоречие с една от характеристиките на същността на договора за лизинг.

Въз основа на гореизложеното и на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е прекратен с изтичането на уговорения срок, а именно 18.11.2020 г. От ищцовото дружество не са наведени твърдения, че е налице разваляне на облигационна връзка преди горепосочената дата. Приложената по делото Нотариална покана е била връчена на лизингополучателя З. Ц. на 08.04.2022 г., т.е. след срока на договора, поради което няма как да бъде развален договор, който е преустановил своето действие.

След прекратяване на договора отпада правното основание за ползване на процесната вещ, съответно за лизингополучателя е възникнало задължение за нейното връщане. Във връзка с неизпълнението на това задължение страните в т. 14.4 от Общите условия са уговорили неустойка за забава за времето, в което лизингополучателят е задържал лекия автомобил, равна на една месечна лизингова вноска за всеки започнат месец. От анализа на разпоредбата става ясно, че неустойката цели да определи предварителен размер на обезщетението, което лизингодателят има право да получи, доколкото е лишен от ползването на собствената си вещ, тъй като лизингополучателя отказва да върне автомобила.

Задължението за връщане на лизинговата вещ може да бъде изпълнено единствено от лизингополучателя, т.е. лицето установило фактическата власт. Това задължение фактически е невъзможно да бъде изпълнено от солидарния длъжник, т.е. настоящият ответник не е имал възможността да изпълни доброволно и извънсъдебно непаричното задължението на лизингополучателя за връщане на лизинговата вещ.

Съгласно нормата на чл. 126, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение, поради вина на един от солидарните длъжници, кредиторът има право да иска от останалите единствеността стойността на първоначалната дължима престация. В процесния случай това означава, че солидарният длъжник е материално легитимиран да отговаря за заплащането на лизинговите вноски и всички акцесорни вземания, възникнали във връзка с това задължение. Но за вредите, настъпили по вина на един от солидарните длъжници, не може да се търси отговорност друг солидарен длъжник. Следователно материално легитимиран за заплащане на претендираната неустойка е единствено лизингополучателя, който е имал правото и е осъществявал фактическа власт върху лизинговия обект. Именно неговото противоправно 4 поведение, изразяващо се в неизпълнение на личното му непарично задължение за връщане на вещта, след изтичането на срока на договора, е обусловило възникването на отговорността за заплащане на процесните суми. Стойността на първоначално дължимата престация по смисъла на чл. 126, ал. 1 ЗЗД не включва в своето съдържание възникналото вземане за неустойка, поради невръщане на лизинговата вещ.

Солидарните задължения се характеризират с това, че кредиторът може да се обърне към всеки един длъжник за изпълнение на една и съща престация, като същевременно всяко задължено лице притежава възможността да изпълни изцяло поетото с договора задължение.