Решение № 51 от 18.03.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Кюстендил, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Диана Д. Лесичка като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20251500500423 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№6363/03.06.2025г. (именована „писмена защита“), от В. А. В., с ЕГН **********, подадена чрез пълномощника й адв.М. С. от АК-София, със служебен адрес: гр.С., ул.„********“ №**, вх.*, ет.*, срещу решение №232/29.04.2025г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.

№20241510100834 по описа за 2024г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС-Дупница е отхвърлил като неоснователни предявените от В. А. В. с ЕГН ********** срещу В. М. В. с ЕГН ********** с адрес в гр.Д., ул.„********“ №***, искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.36 от ЗА и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответната страна дължи следните суми: 4 000 лева – възнаграждение по сключен на 22.04.2019г. устен договор за предоставяне на правна помощ и съдействие по в.гр.д.№1077/2019г. по описа на Софийски апелативен съд, 1 св, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 22.01.2024г. до изплащане на вземането и 378.55 лева - лихва от 28.04.2023г. до 19.01.2024г., за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.

№120/2024г. по описа на РС-Дупница. Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответника сторените по делото разноски в размер на 750 лева за заплатено адвокатско възнаграждение за исковото производство.

1

Въззивницата оспорва правилността на обжалваното решение, като моли за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Възприема за необоснован извода на първостепенния съд, че представеният по делото договор за правна защита и съдействие, обективирал волята на страните и свидетелствал за заплатено по него адвокатско възнаграждение. Сочи, че доказателства за опровержението на така формирания извод се съдържали в приложения по делото протокол от открито съдебно заседание по дисц.д.№1/2024г. по описа на Дисциплинарния съд към Софийска адвокатска колегия, където било отразено изявление на ответника В. В., че не е заплатил адвокатските възнаграждения за инциираното дело срещу застрахователя за нито една от съдебните инстанции, пред които се е разглеждало същото. Акцентирано е и на обстоятелството, че в развилото се пред първоистнационния съд производство, липсвало твърдение на ответника, че е заплатил претендираното адвокатско възнаграждение. Решаващият съд не обсъдил и показанията на свидетелката И. Т., установяващи, че страните били постигнали договорка, че поради липса на финансова възможност от страна на В., адвокатското възнаграждение за неговата защита и представителство щяло да бъде платено при влизане в сила на съдебното решение. В заключение е изложено, че събраните в производството доказателства безспорно обосновавали извод, че договорът за правна защита и съдействие бил изготвен само, за да може страната да претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за реализираната защита при обявяване на производството за решаване, без реално към момента на прилагането му в съответното производство, разноските, посочени в него, да са платени. Пояснено е, че действителните уговорки между страните били постигнати по силата на устен договор на 22.04.2019г. Пренебрегвайки така установените факти въз основа на ангажираните в производството доказателства, първоинстанционния съд постановил неправилно решение, чиято отмяна се претендира от въззивницата. Претендира се и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – В. М. В., чрез пълномощника адв.А. М. Оспорва се основателността на въззивната жалба и се моли за потвърждаване на обжалваното решение. Оспорва се твърдението на въззвницата, че подписаният от страните договор за правна защита и съдействие не доказвал реалното заплащане на процесната сума.

Сочи се, че последният има силата на разписка, удостоверяваща извършеното плащане. Оспорва се и достоверността на твърдението на въззивницата, че ответника В., в провелото се дисциплинарно производство, е направил изявление, че не е заплатил адвокатските възнаграждения за инциираното дело срещу застрахователя за нито една от съдебните инстанции, пред които се е разглеждало същото. Сочи се и злоупотреба с право от страна на въззивницата, доколкото претендирала сумата в четири отделни заповедни производства, с цел да се заобиколи забраната за доказване на договори на стойност над 5 000 лева със свидетелски показания. Изложени са и пространни съображения по съществото на спора, въз основа на които въззиваемата страна обосновава извод за правилност на обжалваното решение и моли за неговото потвърждаване. Претендира разноски за въззивното производство.

В хода на устните състезания пълномощникът на жалбоподателката изтъква извънсъдебното признание на В., направено в хода на дисциплинарното производство, като основание по смисъла на чл.165 ал.2 от ГПК за допустимост на свидетелските показания, а на базата на същите аргументира теза за симулативност на сключения между страните писмен договор за правна защита и съдействие, който бил сключен, за 2 да създаде привидност, че адвокатското възнаграждение е било заплатено, за да бъде присъдена сумата в полза на страната – обстоятелство, което не е било обсъдено от районния съд. Претендират се разноски.

ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и съобрази доводите и възраженията на страните, в рамките на своите правомощия, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации.

Настоящият съд, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по делото, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт приема следното:

Първоинстанционното решение представлява валиден и допустим съдебен акт.

Атакуваният съдебен акт, с оглед събраните доказателства, преценени в контекста на оплакванията във въззивната жалба, се явява правилен и следва да бъде потвърден. Фактическите и правните изводи, до които е достигнал районния съд кореспондират на събраните по делото доказателства и са формирани при правилно приложение на материалния закон, при което постановеният от РС-Дупница резултат, а именно – отхвърляне на предявените искове, се явява съответен на доказателствата, събрани в хода на развилия се правен спор. Съображенията на въззивния съд за така формирания извод са следните:

Производството пред ДнРС по гр.д.№20241510100834 по описа за 2024г. е започнало като такова по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, инициирано след издаване на заповед за изпълнение и подаване на възражение срещу нея по ч.гр.д.№ 20241510100120 по описа за 2024г.

Ищцата е твърдяла, че по силата на устен договор от 22.04.2019г., сключен между нея, в качеството й на адвокат, от една страна, и В. В., в качеството му на клиент, от друга, В. й е възложил да осъществи правната му защита в производство пред въззивна инстанция – Апелативен съд - София, по гр.д.№1077/2019г. по описа на САС , I състав по обжалване на решение на СГС по гр.д.№9850/2017г., срещу възнаграждение в размер на 4000 лева, платимо при спечелване на делото и присъждане на исковата сума по него с влязло в сила съдебно решение. Посочила е, че договорените правна защита и съдействие от страна на ищцата са били предоставени и окончателното позитивно за В. съдебно решение е влязло в сила на 28.04.2023г. В. е твърдяла, че независимо от предприетите от нея действия по изпълнение на договора, след влизане в сила на съдебното решение В. оттеглил дадените й пълномощия, снабдил се с изпълнителен лист за присъдените му суми и не й заплатил дължимия адвокатски хонорар.

3

При тези твърдения, В. е предявила обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва: иск с правна квалификация по чл.36 от ЗА за присъждане на сумата от 4 000 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по устен договор за правна защита и съдействие от 22.04.2019г. по гр.д.№1077/2019г. по описа на САС, I състав., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.01.2024г. до изплащане на вземането и иск с правна квалификация по чл.86 ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 378.00 лева, представляваща дължима лихва за забава плащането на горната сума за периода от 28.04.2023г. (датата на влизане в сила на съдебното решение по спора) до 19.01.2024г.

Претендирани са и разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който освен други възражения, свързани с разбирането му за недопустимост, евентуално – за неоснователност на исковете, е посочил, че между страните са били сключени няколко договора в писмена форма за предоставяне на правна защита и съдействие за всяка от инстанциите, разглеждали делото, както и, че договорените с тези писмени договори възнаграждения в размери от по 4 000 лева за процесуално представителство пред СГС, САС и ВКС (включително по процесното дело) са били изплатени изцяло и в брой на адв.В. (вж.т.3.3.2 от отговора, л.49 от делото), както и, че между страните не са били сключвани никакви устни договори (вж. т.3.6 от отговора, л.50 от делото), а само такива в писмена форма (вж.т.3.2 от отговора, л.49 от делото).

Към отговора са били приложени документи, сред които и договор за правна защита и съдействие от 12.12.2018г., сключен между клиент В. В. и адвокат В. В., подписан и от двете страни, с предмет: изготвяне на въззивна жалба срещу решение №7360 от 26.11.2018г. по гр.д.№9850/2017г., I ГО, 17 с-в на СГС, явяване, оказване на правна защита и съдействие пред въззивната инстанция САС и договорено възнаграждение в размер на 4 000 лева. В договора е отразено, че сума в размер на 4 000 лева е платена в брой.

Към исковата молба е приложен препис от решение №763 от 14.04.2020г. на САС по гр.д.№1077 по описа за 2019г., с което частично е било отменено решение №7360 от 26.11.2018г. по гр.д.№9850/2017г. по описа на СГС.

С решение №60114 от 28.10.2021г. на ВКС по т.д.№1751 по описа за 2020г., е било отменено решение №763 от 14.04.2020г. по гр.д.№1077/2019г. по описа на САС и делото е било върнато на САС за ново разглеждане от друг състав.

Видно е от приетия като доказателство по делото препис от решение №276/08.03.2023г. по гр.д.№20211000503402 по описа на САС за 2021г., че същото е било постановено в производството пред въззивната инстанция, което е било образувано след постановяване на посочения акт на касационния съд. С това решение, за което няма спор между страните, че е влязло в сила на 28.04.2023г., освен сумите по исковите претенции, в полза на В. са присъдени разноски съразмерно на уважената част от исковете, включително и сумата от 4 000 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за първото въззивно производство по гр.д.№1077 по описа за 2019г. по описа на САС.