Решение № 794 от 26.04.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 794 гр. Варна , 23.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и девети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ивелина М. Събева

Константин Д. Иванов

Мая Недкова при участието на секретаря Елка Н. Иванова като разгледа докладваното от Константин Д. Иванов Въззивно гражданско дело № 20213100500153 по описа за 2021 година

Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от мл. адвокат Я.С. от АК-Варна, в качеството му на особен представител на С. Г. Г. с постоянен адрес в гр. Варна срещу Решение № 261607/09.12.2020 год., постановено по гр. дело № 2589/2019 год. по описа на РС-Варна, в частите с които: 1) С. Г. Г. от гр. Варна е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. от гр.

Варна сумата от 8325, 6 4 л е в а (осем хиляди триста двадесет и пет лева и 64 ст.) – представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствения на ищеца Н. Ж. Г. недвижим имот, представляващ апартамент № 103, намиращ се в ***, за периода месец септември 2016г. – месец ноември 2018 г., вкл., ведно със законната лихва върху горната сума, считано от депозиране на исковата молба в съда – 15.02.2019г. до окончателно то и́ изплащане; 2) С. Г. Г. от гр. Варна е осъдена да заплати на Н. Ж. Г. от гр. Варна сумата от 1151, 6 2 лева (хиляда сто петдесет и един лева и 62 ст.) – мораторна лихва за периода 18.09.2016г. – 27.11.2018г. върху уважената главница от 8325, 64 лева.

В жалбата са наведени оплаквания, че решението в атакуваните от въззивницата части е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост.

Твърди се, че ответницата по предявените искове С.Г. е била нередовно призовавана, връчването на исковата молба също е било нередовно, при което и не са били налице основания тя да участва в производството чрез назначен и́ от съда при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител.

Наведени са и оплаквания, че решението в обжалваните части е неправилно и по същество. От доказателствата по делото не се установява ответницата С.Г. да е владяла процесния апартамент или да е извършвала каквито и да е действия, с които да възпрепятства 1 ищеца Н.Г. да се ползва от имота. Липсват наведени твърдения, липсват и доказателства, от които да се установи как ответницата е пречела на ищеца да посещава и обитава апартамента, а освен това дори и да се приеме, че тя е живяла в жилището в процесния период, ищецът не е ангажирал доказателства от които да се установи, че не е имал възможност да ползва от жилището.

Твърди се също, че исковата претенция (обуславящият иск по чл. 59 ЗЗД) е неоснователна тъй като противоречи на добрите нрави. Установено е по делото, че в полза на ищеца е било извършено дарение на процесния недвижим имот от С.Г. и нейния съпруг.

Срещу това ищецът е дължал на дарителите благодарност и подкрепа в старините им.

Вместо това обаче той води три искови и едно изпълнително производство срещу собствената си майка, която го е надарила, и предмет на всички тези производства е не друго, а извеждането на майка му от същото това дарено жилище и задължаването й да му плаща обезщетение за времето, в което е живяла в него. Счита, че дори ответницата да е ползвала за жилищни нужди апартамента в процесния период, то нравствен дълг на ищеца е било да позволи на своята майка да живее там и той няма право да претендира обезщетение за изпълнението на този нравствен дълг, още повече, че в предходните съдебни дела, водени между страните, са събрани доказателства, че ищецът не е полагал по друг начин грижи за своята неработоспособна майка.

Изложени са и съображения, че присъденото обезщетение за лишаването от ползването на имота е значително завишено и не отговаря на обективното състояние на имота с оглед годината на построяването му – преди 1976 год. Отделно от това, във водения процес между същите страни по гр. дело № 762/2017 год. по описа на ОС - Варна са наведени твърдения, че в имота са извършени подобрения със средства на ответницата, без които стойността на имота би била значително по-ниска. Няма данни ищецът да има принос за извършените подобрения, поради което и няма право да се ползва от тях чрез увеличената стойност на имота.

Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваните части и за постановяване на друго, с което исковете по чл. 59 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД да бъдат отхвърлени в тези части.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, насрещната страна (ищец) Н.

Ж. Г., чрез процесуален представител, оспорва жалбата, счита че е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваните части – за валидно, допустимо и правилно и настоява да бъде потвърдено. Излага съображения.

В съдебно заседание, чрез назначения от съда особен представител, въззивницата поддържа жалбата си.

В съдебно заседание чрез процесуалния си представител въззиваемият – ищец, оспорва жалбата, поддържа подадения писмен отговор.

Първоинстанционното решение в частта му, с която искът на ищеца по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 8 325, 64 лева до претендираните 8478, 58 лева (за периодите от 01.09.2016 до 17.09.2016 год. и от 28.11.2018 год. – 30.11.2018 год.), както и в частта, с която искът му по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1151, 62 лева до претендирания размер от 1152, 19 лева, не е обжалвано, в тези части решението е влязло в сила и не е предмет на въззивната проверка.

Съдът съобрази следното:

В исковата си молба ищецът Н. Ж. Г. от гр. Варна е навел следните твърдения:

Собственик e на недвижим имот, представляващ апартамент № 103, находящ се в ***, въз основа на договор за дарение, скл. с нот. акт № 110/2001г. на ВнН. Дарители по този догово са родителите на ищеца – баща му Ж. С. Г. и ответницата С. Г. Г. - негова майка. След сключване на договора дарителите продължили да живеят в апартмента. След смъртта на 2 баща му, ищецът се договорил с майка си тя да остане да живее в апартамента до завръщането му от чужбина. През 2012 год. ищецът поканил ответницата да освободи жилището, но тя отказала. През 2016 год. ищецът завел дело – гр. дело № 9686/2016г. по описа на РС-Варна – за осъждане на ответницата да му предаде държането на апартамента. В хода на делото било установено, че жилището се обитава единствено от ответницата С.Г..

С влязло в сила на 12.06.2018 год. решение по гр. дело № 762/2017г. на ОС -Варна ответницата е осъдена, на основание чл. 108 ЗС, да предаде на ищеца владението върху апартамента. Въз основа на влязлото в сила решение е образувано изпълнително дело № 20187110400513, по което ищецът е въведен във владение на имота на дата 27.11.2018 год., съгласно протокол за въвод от същата дата.

Ищецът твърди, че в периода септември 2016 год. – до 27.11.2018 год. ответницата е ползвала без основание собствения му имот, описан по-горе, с което неоснователно се е обогатила, спестявайки си наема за жилището за процесния период.

В съответствие с наведените твърдения са и отправените искания – за осъждане на ответницата С. Г. Г. да му заплати, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8 325, 64 лева, съставляваща обезщетение за ползването без основание за периода септември 2016 год. – ноември 2018 год. на собствения на ищеца апартамент, находящ се в ***, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване на иска до окончателното и́ излащане, както и сумата от 1151, 62 лева, на основание чл. 86 ЗЗД – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 8 325, 64 лева за периода 18.09.2016г.-27.11.2018г.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответницата, чрез назначения и́ от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, оспорва исковете. Навежда, че не е владяла процесния имот в посочения от ищеца период, както и че не е препятствала ищецът да го използва. Твърди, че от ищеца не е отправяна покана за заплащане на обезщетение за ползването без основание. Прави възражение за погасяване по давност на иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение заползването без основание на имота на ищеца както и на иска по чл. 86 ЗЗД за лихвите за забава, като се позовава на кратката 3-годишна давност.

Оспопрва иска по чл. 59 ЗЗД и по размер, счита, че е необосновано завишен.

Пред настоящата инстанция искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е висящ до размера на сумата от 8 325, 64 лева, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е висящ до размера на сумата от 1151, 62 лева – мораторна лихва върху главницата от 8325, 64 лева и за периода 18.09.2016г. – 27.11.2018г.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:

Видно от договор за дарение, скл. с нот. акт 110/25.06.2001 год. на ВнН, ищецът се легитимира като собственик на имот, представляващ апаратмент, находящ се в ***, ап. 103, ведно с принадлежности.

Въз основа на подадена от Н. Ж. Г. искова молба вх. № 42881/16.08.2016г. по рег. на РС-Варна, с която против настоящата ответница С.Г., както и против С. Ж. Г. и С. Йорданов Й. са предявени искове по чл. 249, ал. 2, вр. чл. 243 ЗЗД за предаване на държането на апартамент № 103, находящ се в ***, е образувано гр. дело № 9686/2016 год. по описа на РС-Варна. В исковата молба се съдържа и покана към тримата ответници по гр. дело № 9686/2016 год. на РС-Варна, да заплащат на ищеца месечен наем от 500 лева за ползването на апартамента. Видно от съдържщите се в цитираното дело доказателства, препис от исковата молба е връчен на настоящата ответница С.Г., на дата 17.09.2016 год. (л. 20 от гр. дело № 9686/2016 год. на РС-Варна).

От наведените в подадения на 07.10.2016 год. от С. Г. Г. по гр. дело № 9686/2016 год. по описа на РС-Варна писмен отговор твърдения, окачествени от съда като признания на 3 неизгодни за страната факти, се установява, че същата живее в апартамента от 1976 год. и че след сключването на договора за дарение през 2001 год., не е имала никакви договорни отношения със сина си по повод ползването на апартамента.

С влязло в сила решение № 45/06.01.2017 год. по гр. дело № 9686/2016 год. по описа на РС-Варна, исковете на Н. Ж. Г. за предаване държането на апартамента са отхвърлени като неоснователни. Прието е, че договор за заем за послужване между страните относно процесния апартамент не е сключван.

С влязло в сила от 12.06.2018 год. Решение № 1922/20.12.2017 год. по по гр. дело № 762/2017г. на ОС-Врана е уважен предявен от ищеца Н.Г. против ответницата С.Г. ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, като същата е осъдена да му предаде владението върху апартамент № 103, находящ се в ***.

Въз основа на влязлото в сила съдебно решение по гр. дело № 762/2017г. на ВОС, в полза на Н.Г. е издаден изпълнителен лист, въз основа на който по молба на ищеца е образувано изп. дело № 513/2018 год. по описа на ЧСИ Даниела Янкова с рег. № 711. Видно от протокол от 27.11.2018 год. ответницата – длъжник по изпълнението по цитираното изпълнително дело, е предала ключове на ЧСИ, за които е посочила, че са за процесния апартамент. Видно от протокол от 05.12.2018 год. взискателят Н.Г. е въведен във владение на процесния апартамент, като според протокола, апартаментът е отключен с ключовете, предоставени от длъжника.

От заключението на комплексната съдебно-оценителната и счетоводна експертиза, изслушано в първата инстанция, се установява, че средният пазарен наем за апартамент с идентични характеристики като процесния за периода 10.09.2016г. – 11.2018г. възлиза на 8 478, 58 лева, а като необзаведен – в размер на 8 054, 65 лева.

С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение като неизгодно за нея и е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:

С разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е предвидена правната възможност за ангажиране на отговорността на всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като определените от закона граници на отговорността са съизмерими с обогатяването, но до размера на обедняването. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.