Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 629 от 11.06.2024, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 223/2024
Вид
Решение № 629
Подписан
11.06.2024
В сила
30.07.2024
Състав
Ирена Николова Петкова, мл.с. Марина Кирилова Семова, Ивелина Владова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 30 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 137, ал. 1, т. 2 · Търговски закон
  • чл. 137, ал. 3 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 629 гр. Варна, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Марина К. Семова при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от мл.с. Марина К. Семова Въззивно гражданско дело № 20243100500223 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№ 95964/20.12.2023 г., подадена от Р. К. Я., ЕГН **********, гр. Варна, ж.к. „Св. Св. К.и Е.“, ***, чрез адв. Ц. Л.-ВАК, срещу Решение № 3686/14.11.2023 г., постановено по гр.д. № 16162/2022 г. на РС Варна, 33-ти съдебен състав, с което последният е осъден да заплати на Г. Б.

А., ЕГН **********, гр. Варна, ул. „Г.И.“ ***, сумата от 20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 17.01.2011 г., както и сумата от 6 474 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, начислена за период от 01.04.2020 г. до 07.12.2022 г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 08.12.2022 г., до окончателното погасяване на задължението.

Въззивникът счита обжалваното решение за неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че първостепенният съд неправилно е приел, че фактическият състав на заплахата не се е осъществил, доколкото е основал изводите си на дадената в НК дефиниция и не е изследвал заплахата в нейния гражданскоправен смисъл по чл. 30 от ЗЗД, който се явява приложим в случая. В тази връзка сочи, че като не е изследвал и обсъдил надлежно посочените факти и представените доказателства досежно това, че договорът за заем е сключен на друга дата и на друго място, където и когато е била опорочена волята на заемателя чрез предизвикване на страхови представи за засягане на негови съществени имуществени интереси в милионни размери, съдът е достигнал до неправилен извод. Намира за доказано по делото, че изявленията му, обективирани в договора и разписката от 17.01.2011 г., не са извършени на посочените дата и 1 място. Отбелязва, че след като на 17.01.2011 г. се е намирал на друг континент, то не би могъл нито да сключи договора, нито да подпише разписката, нито пък да получи сумата. Освен това излага, че на посочената дата постоянният му адрес е бил друг, поради което не би могъл да се легитимира с лична карта, в която да е посочен вписания в договора постоянен адрес като място на сключване на договора и на издаване на разписката. Намира за доказано и възражението му за отправена заплаха, която е осъществена от ищеца-въззиваем във връзка със сключването на поредица от взаимосвързани сделки на 17.12.2019 г. в кантората на нотариус М. Д.. Уточнява, че необходима предпоставка за сключването им било съгласието на Г. А., в качеството му на съдружник в „АР ЕНД ДЖИ“ ООД, доколкото изискуемото по закон мнозинство било ¾ от капитала, като последният поставил като условие за полагане на подписа си в протоколното решение на дружеството подписването на процесния договор за заем.

Отбелязва, че към тази дата въззиваемият бил и член в Съвета на директорите на „Трансстрой Варна“ АД, като положил подписи и в това си качество в решения на СД на „Трансстрой Варна“ АД. Подчертава, че значението на съгласието на А. за сключването на тези сделки не е изследвано от съда, а именно то е в пряка връзка с реализираната заплаха за сключване на процесния договор. Сочи, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да обсъди относимите към правния спор писмени доказателства с нотариална заверка от 17.12.2019 г., които са от съществено значение за релевираните възражения. По същество отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове, както и за присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Г. Б. А., който излага съображения за неоснователност на последната и оспорва наведените от въззивника твърдения. Отбелязва, че Р. Я. не е успял да опровергае факта, че договорът е сключен на 17.01.2011 г. и че на тази дата и на това място е получил заемната сума, за което е издал и разписка. Счита за ненужно разглеждането на изложената от въззивника фактология относно сключените на 17.12.2019 г. сделки, тъй като всички твърдения в тази насока са неотносими за спора, който касае далеч по-ранни отношения между страните. Намира, че липсват ясни и конкретни твърдения досежно възражението за унищожаемост на договора поради заплаха. По същество отправя искане за потвърждаване на решението и присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В проведените открити съдебни заседания въззивникът, редовно призован, чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната жалба и оспорва отговора. Представя списък с разноски. Представя писмени бележки в срок.

Въззиваемата страна, също редовно призована, чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба и поддържа отговора на последната.

Представя списък на разноските, като претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.

За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав съобрази следното:

Производството пред Районен съд – Варна е образувано по повод искова молба, депозирана от Г. Б. А. за осъждане на Р. К. Я. да му заплати сумата от 2

20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 17.01.2011 г., както и сумата от 6 474 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, начислена за период от 01.04.2020 г. до 07.12.2022 г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 08.12.2022 г., до окончателното погасяване на задължението.

В исковата молба се навеждат твърдения, че на 17.01.2011 г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който Г. А. предоставил в собственост на Р. Я. сумата от 20 000 лева, за което последният подписал разписка. Ответникът следвало да върне получената сума на 31.03.2020 г., но не изпълнил задължението си, поради което и изпаднал в забава, считано от 01.04.2020 г. Ищецът сочи, че съгласно чл. 5 от договора за заем при забава заемателят му дължи неустойка (лихва) от 11% годишно върху главницата на дълга за всеки ден забава. Отбелязва, че към момента на подаване на исковата молба забавата е 981 дни, като дължимата лихва за периода от 01.04.2020 г. до 07.12.2022 г. е 32.37% или 6 474 лева.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК насрещната страна Р. Я. е депозирала отговор на исковата молба, като счита иска за допустим, но неоснователен.

Излага, че не е получавал заем нито на посочената дата, нито на по-късен етап, поради което и не дължи изпълнение по договора. В тази връзка оспорва подписа и съдържанието на разписката. Отбелязва, че доколкото реално предаване на сумата е липсвало, то фактическият състав на договора по чл.

240 от ЗЗД не е осъществен. Заявява, че на посочената в договора и в разписката дата не се е намирал на територията на страната, като в този ден заедно със семейството си е бил в Кейптаун, ЮАР, и всички заедно са отпътували същия ден за Абу Даби, поради което практически е било невъзможно да положи подписа си и да получи сумата по договора за заем.

На следващо място сочи, че вписания в разписката и в договора постоянен адрес на заемателя не е бил актуалният му към 17.01.2011 г. Прави възражение за унищожаемост на договора за заем поради заплашване. В тази връзка посочва, че подписът на договора е положен на по-късна дата – 17.12.2019 г., като именно тогава волята му е била опорочена поради отправена към него от страна на ищеца заплаха, че ще осуети упражняването на реално съществуващи имуществени права на Р. Я., в размер, стократно надвишаващ заемната сума, свързани с подписването на множество сделки в кантората на нотариус М. Д.. Посочва, че на тази среща е участвал и ищецът, от една страна лично за себе си, в качеството си на съдружник в „АР ЕНД ДЖИ“ ООД, а от друга страна в качеството си на правен консултант на изпълнителния директор на „ИНЖСТРОЙ ХОЛДИНГ“ АД, което дружество било прието като нов съдружник в „АР ЕНД ДЖИ“ ООД, както и като правен консултант на изпълнителния директор на „Трансстрой Варна“ АД, в което дружество ищецът бил едновременно и член на Съвета на директорите (до 04.03.2022 г.). Именно на тази среща ищецът отправил към ответника заплаха, че ако не се съгласи да подпише заемния договор, то ищецът, в качеството си на съдружник в „АР ЕНД ДЖИ“ ООД, няма да подпише протоколното решение, което е предпоставка за сключване на всички останали договори, а като правен консултант на „Трансстрой Варна“ АД ще осуети реализирането им. Подчертава, че във връзка с настоящото производство, преди образуването му, е допуснато обезпечение на бъдещ иск в полза на ищеца, като е наложен запор върху акциите на ответника, с което на практика три години по-късно А. е изпълнил заплахата си, като реално е осуетил осъществяването на сделка, част от веригата договори, подписани на 3

17.12.2019 г. С оглед неоснователността на главния иск, намира за неоснователен и иска за мораторна лихва.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При така очертания предмет на делото и при осъществяване на проверката по чл. 269 от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно, постановено в пределите на правораздавателната власт на съда и допустимо, тъй като е постановено при наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки, поради което настоящият състав следва да се произнесе по неговата правилност, при съобразяване принципа за ограничен въззив.

Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, намира жалбата за неоснователна, като приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правно осн. чл. 240 от ЗЗД, като сумата, предмет на делото, се претендира от ищеца по силата на сключен между страните договор за заем за потребление. С договора за заем за потребление заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален и се счита сключен от момента на предаване/получаване на сумата в собственост на заемателя.

За успешното провеждане на иска с правна квалификация по чл. 240 от ЗЗД е необходимо ищецът да установи, че между него и ответника е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за заем, като ищецът, в качеството му на заемодател, е предал на ответника, в качеството му на заемател, парична сума в претендирания размер, а последният е поел задължение да я върне.

За установяване на претенцията си ищецът е представил като доказателство по делото Договор за заем на парична сума от 17.01.2011 г., сключен между Г. Б. А., от една страна като заемодател, и Р. К. Я., от друга страна като заемополучател, като предмет на договора е заемна сума в размер на 20 000 лева, за която е предвидено, че се предава в брой на заемателя на датата на подписване на договора (чл. 1 от Договора за заем). Отбелязано е че заемателят поема задължение да върне получения заем в срок до 31.03.2020 г. по банкова сметка на заемодателя. В чл. 5 от Договора за заем е предвидена неустойка в случай на забава от страна на заемателя да върне сумата по договора на падежа в размер на 11 % годишно върху дължимата сума за всеки ден на забавата до окончателното й изплащане.

За получаването на сумата е представена разписка от същата дата (17.01.2011 г.), издадена от заемополучателя Р. Я., посредством която последният декларира, че е получил от ищеца Г. А. в брой сумата от 20 000 лева на основание Договор за заем от 17.01.2011 г.