Решение № 1735 от 16.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1735 гр. София, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100514477 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от А. И. М. срещу решение № 18253/10.10.2024. постановено по гр.д. № 38625/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 46 състав, в частта, с която са уважени частично предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу него от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за цена на незаплатена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, лихва за забава върху същата, цена на услуга дялово разпределение и лихва за забава върху нея, ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумите. както и в частта, с която е осъден да заплати разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на решението на първоинстанционният съд в обжалваната му част. Поддържа, че първоинстанционният съд е стигнал до неправилни фактически и правни изводи, че ответника има качеството на потребител на топлинна енергия за процесния период и относно описания в исковата молба топлоснабден имот.

Твърди, че по делото не са представени надлежни доказателства за правото й на собственост върху имота. Евентуално - твърди, че са налице данни, че е налице съсобственост по отношение на процесния имот и неправилно е ангажиране отговорността само на единия съсобственик. Счита, че лихва за забава не се дължи, доколкото липсват доказателства фактурите да са публикуване на сайта на ищцовото дружество и от който момент ответникът би изпаднал в забава. Оспорва да е налице основание на исковете за главница за дялово разпределение и лихва върху тази главница.Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят изцяло исковете.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на 1 съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение, настоящият въззивен състав намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени по реда на чл.422 от ГПК обективно и субективно съединени искови претенции от на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу А. И. М. с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за ангажиране на отговорността й за неплатена цена на топлинна енергия за периода 01.05.2021г. -30.04.2023г. относно топлоснобден имот ап.113, подробно индивидуализиран в исковата молба, както и цена на услуга дялово разпределение, обезщетение за забавено изпълнение върху неплатените главници, както и законна лихва върху същите от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Първоинстанционното решение в частта, с което са частично отхвърлени исковете срещу А. И. М., като необжалвано е влязло в законна сила.

В срока по чл.131 ГПК ответникът изрично е оспорил твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1 т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. Съдът съобрази - т.1 от ТР 2/2017г. на ОСГК на ВКС, а именно: „Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ , ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът 2 между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.“

По делото е представена заповед № РД 41-1703/02.10.1984г., с която е определен начин на обезщетение на А. И. Н. /М./ – собственик на имот пл. № 12, кв.88а, ул. Пчиня №6 в местност Разсадника-Коньовица, ул. ********– отчужден за държавни нужди – жилищен блок 28,29,30,30а и на основание чл.100 от ЗТСУ /отм/ е определен ап.113, находящ се в бл. В кв.281, ул. димитър петков № 121-129, Зона Б.19, м. центъра, на 9 етаж, вх.Б, и мазе № 32,ведно с право на строеж включено в стойността на апартамента – 25 485,00 лв., като обезщетение.

Нормата на чл. 20 СК от 1985 г. /отм/ запазва режима, установен в чл. 13 ал. 2 от отменения СК - 1968 г., относно личната собственост на съпрузите. Разпоредбата на чл. 21 ал. 1 и ал.2 СК 1985 г. /отм./, която няма аналог в отменения СК-1968г., но възпроизвежда правило, установено по тълкувателен път от съдебната практика при прилагането на стария кодекс - т. 3 от ППВС № 5/31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г., според което ако лични имущества на единия съпруг бъдат трансформирани изцяло в течение на брака в други имущества, новопридобитото имущество остава лична собственост на придобИ. го съпруг.

По делото са налични писмени доказателства, от които следва извода, че съм дата 02.10.1984г. А. И. Н. /М./ е била в граждански брак - данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ, където същата е декларирала пред Столична община, че процесния апартамент е съсобствен със съпруга й – О.М., както и вписване в цитираната по – горе заповед на фамИ.та й след брака – М..

В случая обаче в цитираната по -горе заповед изрично е посочено, че отчужденото имущество е собственост на А. М., а не на двамата съпрузи.В т.3 от ППВС № 5/1975 г., се приема, че ако срещу отчужден индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен друг имот и стойността на двата имота е равна или тази на отчуждения имот е по-голяма от тази на отстъпения, е налице пълна трансформация на притежаваното от единия съпруг имущество в друго такова, поради което съпругът – собственик на отстъпения имот, запазва индивидуалното си право на собственост върху придобития по този начин нов имот, макар и това да е станало по време на брака. По делото обаче са ангажирани доказателства, че отчуждения собственик А. М. е останала задължена за част от стойността на отстъпения в обезщетение имот за сумата от 14 857 лв.и за което е теглен заем от ДСК – жилищно кредитиране и вписана законна ипотека върху имота – л.20 от делото на СРС т.е. съдът приема, че със същата стойност надвишаваща отчуждения и е налице доплащане и това е станало по време на брака, в който случай съответната част става съсобствена при режим на СИО – в този смисъл е и константната практика на ВКС напр. решение по гр. д. № 1352/2013 г., І г. о. ВКС; решение № 549 по гр. д. № 3218/2008 г., І г. о. ВКС, решение № 45 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 2510/2019 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и т. н.и др. Посочването в заповедта – 3 чл семейство е с оглед съобразяване на жилищните нужди, но не и режима на придобиване на вещното право на собственост.

Представеното по делото искане за налагане на възбрана от ЧСИ върху ½ част от процесния имот, като собствен на А. М. по никакъв начин не разколебава горния извод, а не е доказателство за наличието на право на собственост. При наличие на горните доказателства ирелевантно е субективното възприятие на А. М., че заедно със съпруга си О. М. са придобили по ½ идеална част от процесния апартамент и което е декларирано от нея в декларация по чл.14 от ЗМДТ – л.78 от делото на СРС.

Следователно при съобразяване на обстоятелството, че вещното право на собственост върху имота, отстъпен в обезщетение на отчуждения на А. М., равняваащ се на стойността на 10628 лв. е придобито от нея еднолично като отчужден собственик, а останалата част равняваща се на стойността от 14 857 лв. – в режим на СИО със съпруга й О.М., то собствената идеална част на А.

М. се равнява на 18056,5/25485 ид.ч..

3

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Предвид гореустановеното, А. М. и съпруга й са придобили правото на собственост върху процесния имот /като лично имущество и като СИО/, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост. В случая не се установява разпореждане/загубване на правото на собственост върху имота от А. М. и спруга й .

Предвид гореизложеното, съдът приема, че ищецът при условията на пълно и главно доказване установи съществуваща облигационна връзка между страните, съответно за процесния период ответника имат качеството на „потребител“ на топлинна енергия като съсобственик вкл. и в режим на СИО върху процесния топлоснабден имот, като отговорността на съпрузите е солидарна на основание чл.25 ал.2 от СК /отм/, респ. чл.32 ал.2 от СК, тъй като за задължения, поети за текущите нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно. /чл.36 ал.2 от СК/. Несъмнено разходите за отопление са именно такива, поради което и ответника отговаря за целия дълг, като е ирелевантно обстоятелството на чие име е записана партида за имота и дали някой от съсобствениците е подавал изрично заявление за откриване на партидата само на негово име, респективно на чие име са издадени фактурите.