Решение № 314 от 07.09.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. София , 07.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Красимир Мазгалов

Силвана Гълъбова

Любомир Игнатов при участието на секретаря ИЛИЯНА ИВ. КОЦЕВА като разгледа докладваното от Любомир Игнатов Въззивно гражданско дело № 20201100509895 по описа за 2020 година

Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство ЮЛ. Б. Г., ЕГН **********, съдебен адрес град София, бул. „*******, партер (въззивник) чрез процесуалния представител адвокат С.Ц. срещу решение № 75908, постановено на 24. 04.

2020 г. от Софийския районен съд, 51-ви състав, по гр. д. № 3003 по описа за 2017 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил изцяло предявените от СТ. К. М. искове с правни основания по чл. 45, ал. 1 и по чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за сумите 19 158 лева (обезщетение за имуществени вреди поради разрушаване на едноетажна масивна жилищна сграда) и 5 827 лева и 11 стотинки (обезщетение за забава). Освен това районният съд е уважил частично исковете със същите правни основания на П. Д. Х. за сумата от 3 831 лева и 67 стотинки от общо претендираните 3 832 лева (обезщетение за имуществени вреди поради разрушаване на едноетажна масивна жилищна сграда) и за сумата от 1 165 лева и 44 стотинки от общо претендираните 1 165 лева и 55 стотинки (обезщетение за забава).

Въззивникът обжалва решението в цялост и на всички основания .

1

Твърди, че решението е недопустимо, неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и порочно. Заявява, че районният съд е разгледал непредявен пред него иск: ищците всъщност са искали необходимите разноски за възстановяването на сградата, а не обезщетение за претърпени вреди по смисъла на чл. 45 или чл. 49 ЗЗД. Те всъщност са искали също така компенсаторни лихви, приложими при възникване на митническо задължение за компенсаторни продукти или вносни стоки под режим активно усъвършенстване или временен внос, а не законова лихва. Твърди, че е поискал от първата инстанция да спре делото поради преюдициален спор по заведен отрицателен установителен иск срещу С.М. и П.Х. за това, че последните не са носители на правото на строеж от 1987 г. и че не са собственици на построена сграда в имота му. Поддържа, че въззиваемитеищци не са представили доказателства за правото си на собственост върху сградата. Заявява, че районният съд не се е произнесъл по направеното с отговора му възражение по чл. 17, ал. 2 ГПК. Заявява, че иск за необходими разноски и компенсаторни лихви не може да почива на присъда по наказателно производство, както и че ищците имат право на иск само за обезщетение за вреди и законна лихва въз основа на влязла в сила присъда.

Поддържа, че изразеното от наказателния съд мнение, че недвижимата вещ е собственост на М. и Х., не обвързва гражданския съд. Оплаква се, че при докладването на делото районният съд е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, а в съдебно заседание с определение го е преквалифицирал по чл. 45 ЗЗД. Твърди липса на мотиви и доказателства, че лично е разрушил сградата. Заявява, че в обжалваното решение районният съд за поръчка сградата да бъде разрушено, но по делото не е бил представен договор за поръчка за разрушаване на сграда. Оспорва възприетия от районния съд размер на присъдените лихви, като заявява, че по делото не е назначена съдебно-счетоводна експертиза.

Поддържа, че първата инстанция не е посочила точното деяние, за което е привлечен под наказателна отговорност, както и че не е взел предвид обстоятелството, че наказателният съд е отказал да разгледа гражданския иск на ищците в наказателното производство. Заявява, че наказателната присъда обвързва гражданския съд за размера на обезщетението само по отношение на максималния му размер. Твърди, че първата инстанция не е разгледала възражението му за изтекла погасителна давност. Поддържа, че районният съд е допуснал процесуални нарушения. Иска от въззивния съд прогласи процесуалната недопустимост на предявения иск и на обжалваното решение, както и да отмени обжалваното решение. Претендира да му бъдат заплатени съдебните разноски и за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците в първоинстанционното производство СТ. К. М., ЕГН **********, и П. Д. Х., ЕГН **********, съдебен адрес град София, ул.

“********* (въззиваеми) чрез процесуалните представители адвокат Д.Д. и адвокат К.П.. Заявяват, че правото им на собственост върху унищожения от 2 въззивника-ответник имот е било признато от няколко съдебни инстанции.

Твърдят, че и с исковата молба, и с молбата за уточнение и изменение на исковите претенции изрично са претендирали заплащане на обезщетение.

Поддържат, че гражданското дело пред районния съд е било образувано вследствие на отказа на наказателния съд да приеме за съвместно разглеждане гражданския иск по наказателното дело. Твърдят, че размерът на предявените искове е установен с влязлата в сила присъда и той е задължителен за гражданските съдилища. Заявяват, че районният съд е разгледал доводите за погасяване по давност на предявените искове. Оспорват твърдението на въззивника-ответник за преюдициалност на гр. д. № 37315 по описа на Софийския районен съд, 48-и състав, за 2017 г. Искат от въззивния съд да остави в сила атакуваното решение. Претендират направените в настоящото производство разноски.

В хода на въззивното производство на 16. 05. 2021 г. въззиваемата-ищца П. Д. Х. е починала, като в откритото съдебно заседание въззивният съд конституира на нейно място на основание чл. 227 ГПК наследникът ПЛ. ХР.

Х., ЕГН **********, адрес град Стара Загора, бул. ******* (въззиваем) чрез процесуалния представител адвокат К.П..

По делото е постъпила също така и частна жалба от въззивникаответник срещу разпореждане № 188805, постановено по 01. 01. 2019 г. от районния съд. С обжалваното разпореждане районният съд е разпоредил да се връчи препис от молба на ищците на ответника.

Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител.

Представен е документ за внесена държавна такса в необходимия размер . От друга страна, въззивникът-ответник изрично е заявил, че обжалва изцяло първоинстанционното решение. То включва и произнасяне по предявените от П. Д. Х. искове, с които те са частично отхвърлени. Въззивният съд приема, че въззивникът ответник няма правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в частта, в която тези искове са били частично отхвърлени. При това положение в съответната част въззивната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно. То е също така и допустимо в частта, в която въззивникът-ответник го е обжалвал надлежно. В титулната част на исковата молба ищците са дали правна квалификация на предявените от тях искове по чл. 45 ЗЗД. С доклада по чл. 140 ГПК районният съд е квалифицирал предявените искове по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е разпределил доказателствена 3 тежест. В първото открито заседание районният съд е закономерно е изменил проекта на доклад по чл. 140 ГПК поради техническа грешка, като в окончателния доклад е дадена правна квалификация на предявените искове за обезщетяване на вреди по чл. 45, а не по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД.

Въззивният съд констатира, че разпределената с проекта за доклад доказателствена тежест е съобразена именно с предявени искове по чл. 45 ЗЗД. Така дадената правна квалификация, която е възпроизведена и в обжалваното решение, е правилна. Доказателствената тежест е била разпределена правилно по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД.

Освен това въззивният съд констатира, че в първото открито съдебно заседание районният съд е оставил без уважение искането на въззивникаответник за връщане на исковата молба в частта, в която са предявени искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд приема, че исковата молба съдържа искания именно за присъждането на обезщетения за забава в размер на законната лихва върху съответните главници за обезщетения на неимуществени вреди вследствие на разрушаването на недвижима вещ.

Ищците не са направили искане за присъждането на „компенсаторни лихви, приложими при възникване на митническо задължение за компенсаторни продукти или вносни стоки под режим активно усъвършенстване или временен внос“, както неоснователно твърди въззивникът. Първата инстанция правилно е приела, че ищците надлежно са индивидуализирали претенциите си по чл. 86, ал. 1 ЗЗД чрез посочването на конкретния размер и на периода, за който се претендират обезщетенията за забава.

Въззивникът твърди, че обжалваното решение е постановено въпреки наличието на висящ процес, който е преюдициален спрямо настоящия.

Наличието на преюдициален спор е процесуална пречка за произнасянето по предявените искове. Обаче съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК, ако нарушението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е допуснато от първата инстанция, въззивният съд в качеството си на инстанция по съществото на спора е длъжен да отстрани процесуалното нарушение, като сам спре производството пред себе си и като се произнесе след разрешаването на преюдициалния спор.

В настоящия случай въззивният съд (също както и първостепенния съд) приема, че заведеното от въззивника-ответник гр. д. № 37315 по описа на Софийския районен съд, 48-и състав, за 2017 г., не е обуславящо спрямо настоящото дело. Видно от представения препис от исковата молба (л. 105 и сл. от делото на районния съд), ищецът по гр. д. № 37315 (въззивникътответник по настоящото дело) твърди и иска да се установи отпадането на правото на собственост и правото на строеж на СТ. К. М. и на П. Д. Х. след разрушаването на едноетажната жилищна сграда.

Следователно първоинстанционният съд се е произнесъл по допустими искове, с които е бил сезиран, в рамките на търсената защита. Поради тази 4 причина първоинстанционното обжалваната му част. решение е допустимо в надлежно

Що се отнася до правилността му в надлежно обжалваната част, въззивният съд е ограничен от изложените във въззивната жалба доводи (чл.

269, изр. второ ГПК) и приема следното.

Правопораждащият фактически състав на претенциите по чл. 45 ЗЗД обема следните елементи: 1) противоправно деяние на въззивника-ответник, изразяващо се в разрушаването едноетажна масивна сграда, изградена в град София, в землището на село Бистрица, в УПИ VIII-63 от квартал 4 по регулационния план на град София, местността вилна зона „Калфин дол“; 2) вина на въззивника-ответник; 3) вреди в претендираните размери; 4) причинна връзка между деянието и вредите. В тежест на въззиваемите ищци е да установят противоправното деяние, вредите и техния размер и наличието на причинна връзка между деянието и вредите. В тежест на въззивникаответник е да докаже липсата на вина предвид презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Правопораждащият юридически факт на претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се изразява в поставянето на въззивника-ответник в забава, което предвид твърденията на ищците се свежда до установяването на непозволеното увреждане (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Тежестта на доказването е съобразно гореизложеното.

В настоящия случай е налице влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд. Предвид чл. 300 ГПК съдът е обвързан от установеното с нея деяние, противоправността му и вината на дееца. При това положение правилно първоинстанционния граждански съд е приел за установено въз основа на влязлата в сила осъдителна присъда № 224914, постановена на 28.

09. 2017 г. от Софийския районен съд, Наказателно отделение, 102-ри състав, по н. о. х. д. № 1115 по описа за 2014 г., че въззивникът-ответник е осъществил следното противоправно деяние: че на 17. 07. 2011 г., в село Бистрица, вилна зона „Калфин дол“, при условията на посредствено извършителство – чрез неустановено в хода на разследването лице (от което не може да се търси наказателна отговорност), унищожил противозаконно чужда недвижима вещ – съборил с фадрома едноетажна вилна сграда с площ 40 кв. м., разположена в УПИ VIII-63 от квартал 4 от регулационния план, на стойност 22 990 лева, собственост на СТ. К. М. и П. Д. Х., като причинените вреди са значителни – престъпление по чл. 216, ал. 5, предл. първо във връзка с ал. 1, предл. първо от Наказателния кодекс (НК). Районният съд правилно е приел за установена и вината на въззивника-ответник за извършването на деянието въз основа на влязлата в сила осъдителна присъда. Доводите на въззивника-ответник, свързани с липсата на деяние или на вина (по-точно доводът, че по делото не е бил представен договор за поръчка), са недопустими.