Решение № 210 от 03.04.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. Силистра, 03.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Н.Д. Гаджева като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20243420100994 по описа за 2024 година

Ищцата М. Н. М. твърди, че чрез договор за покупко - продажба, обективиран в НА № 134, т. 6 по описа на СРС за 2014 г., майка

Н. Н. М., към момента покойник, прехвърлила в полза на нейния брат К. Н. Г., наследодател на ответниците, следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............................ по кадастралната карта на гр. Сс, одобрена със заповед РД-18-66 от 02.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с административен адрес: гр. Сс, ул. “Я. Т.” № ...., бл. Д........., вх... ет. .., ап. ..., представляващ апартамент с площ от 97 кв.м., състоящ се от две спални, хол, кухня с кухненски бокс и сервизни помещения, ведно с прилежащото му избено помещение № 8 с площ от 15,08 кв.м. (петнадесет цяло и осем стотни кв.м.) и 5,51 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Ищцата е на мнение, че посоченият договор за покупко – продажба представлява привидна сделка, тъй като прикрива дарение, поради което моли съда да обяви неговата нищожност, както и да намали извършеното дарствено разпореждане до размера на нейната запазена част (1/3). Претендира направените по делото разноски.

Ответниците Н. К. Г. и М. К. Р. оспорват исковете и молят съда да ги отхвърли като неоснователни. Оспорват твърдението, че по договора за покупко – продажба не е имало размяна на престации с довода, че в нотариалния акт било отразено изявлението на продавача, че е получил в брой продажната цена от 9900 лв. Запазеното от продавача право на пожизнено ползване на имота обосновавало и по – ниската му продажна цена от пазарната такава. Правят възражение за придобиване на имота по давност поради осъществяваното от тях добросъвестно владение, считано от датата на сключване на 1 договора – 17.04.2014 г., до настоящия момент.

Дори имотът да е бил предмет на дарствено разпореждане, ответниците изразяват съмнения доколко тази сделка накърнява запазената част на ищцата, тъй като твърдят, че имуществото на наследодателката Н. Н. М. включвало и други активи – четири земеделски имота, рента, дължима по договор за аренда, сключен с „П. м.“ АД и парична сума по банкова сметка; отделно от това приживе наследодателката превела безвъзмездно по сметка на дъщерята на ищцата сумата от 3300 лв. за погасяване на банков кредит.

В едно от съдебните заседания, проведени по делото, правят възражение за погасяване на предявените искове по давност, като считат, че същото не е преклудирано поради въведения в ЗЗД институт на абсолютната давност.

В писмената си защита изразяват становище, че въпросът за вида на атакувания договор (покупко – продажба или дарение) е разгледан и решен по гр.д. № 1204 по описа на СРС за 2019 г., поради което предявяването на иск за разкриване на симулация представлява опит за неговото пререшаване.

При отхвърляне на исковете претендират направените по делото разноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа и от правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 30, ал. 1 ЗН.

От представено по делото решение № 84 от 30.07.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 187 по описа на СОС за 2020 г., чрез което е потвърдено решение № 18 от 06.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 1204 по описа на СРС за 2019 г., е видно че предмет на посоченото дело е иск за обявяване нищожността на договор за покупко – продажба, обективиран в НА № 134, т. 6 по описа на СРС за 2014 г., поради липса на форма и на съгласие, което означава, че в това производство не е бил разгледан иск за разкриване на симулация и съдът не се е произнасял по подобна претенция със сила на присъдено нещо. С оглед на казаното следва да се приеме, че повдигнатия по делото правен спор не е разрешен по съдебен път и няма процесуални пречки за разглеждането му в настоящото производство, поради което възражението на ищците за недопустимост на иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД се явява неоснователно.

Чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД прогласява привидните договори за нищожни. От представен по делото НА № 134, т. 6 по описа на СРС за 2014 г. става ясно, че на 17.04.2014 г. чрез договор за покупко – продажба Н. Н. М. прехвърлила в полза на К.Н.Г. правото на собственост върху посочения в исковата молба недвижим имот срещу продажна цена от 9900 лв., като продавачът заявил в хода на нотариалното производство, че е получил сумата изцяло и в брой от купувача. Чрез същия договор продавачът запазил правото да ползва имота безвъзмездно докато е жив, а купувачът се съгласил с ограничението да не се разпорежда с него и да не го ипотекира освен с изричното писмено съгласие на продавача.

От нотариалния акт е видно, че към момента на неговото издаване данъчната оценка на имота, предмет на сделката, е възлизала на сумата от 20805 лв. Неделя Неделчева 2

Михайлова починала през 2019 г. и оставила като свои наследници дъщеря си М. Н. М., ищца по делото, и своите внуци, ответниците Н. К. Г. и М. К. Р., заместили в наследяването баща си Кр.Н. Г., починал през 2015 г. преди своята майка.

По искане на ищцата като свидетел по делото бе допусната до разпит нейната дъщеря Д. П., която в показанията си заяви, че като по - малка била привързана към баба си Н.М., тъй като тя помагала в отглеждането , и като неин близък родственик тя я поканила на сватбата си, която следвало да се състои на първи август 2014 г. Баба отказала поканата с оправданието, че нямала възможност да дойде, при което свидетелката, опасявайки се, че тя се притеснява от липсата на средства за подарък, обяснила, че е важно само да присъства, без да е необходимо да подарява каквото и да било. Въпреки това баба не се явила на тържеството, а в края на месеца свидетелката узнала при разговор с майка си, че тя е подарила апартамента си на своя син, нейния вуйчо. Разочарована, свидетелката поискала да научи от баба си поради каква причина е взела това решение, при положение че самата тя живеела в близост до нея и възнамерявала да оказва подкрепа в ежедневието, а заради извършеното разпореждане се оказвало, че за нея и майка нямало да остане нищо от нейното имущество. Прехвърлителката единствено отговорила „Така реших“, поради което, обидена и ядосана, свидетелката намислила да прекрати отношенията си с нея.

Впоследствие бабата останала сама и без подкрепа, поради което нейната внучка променила решението си и започнала да я посещава и да пазарува, а прехвърлителката, в знак на благодарност за оказаната помощ, поискала да даде в замяна някаква сума, още повече че до този момент не била помогнала по никакъв начин във финансов план. Въпреки че свидетелката не търсела компенсация за грижите си, нейната баба настояла да предостави свои спестявания от рента, съхранявани в „Експресбанк“, които се оказали на стойност около 3000 лв. Един ден в началото на 2016 г., докато свидетелката се намирала извън града, получила обаждане от Бърза помощ, че баба е приета в болницата и се нуждае от осигуряване на санитарни материали (памперси), поради което се наложило тя да се прибере, за да занесе в отделението необходимите консумативи. Тъй като от този момент здравословното състояние на възрастната жена не позволявало да се самообслужва, свидетелката подготвила документите за приемане в старчески дом, при което служители на институцията установили, че тя не разполага с налични средства за покриване на разходите по престоя, но преценили, че пенсията и доходите от рента ще бъдат достатъчни за регулярното обезпечаване на нейните нужди.

В показанията си свидетелят С. В., познат на семейството на Н. М. поради дългогодишното им съседство, сподели, че при едно от посещенията си у наследодателката през 2014 г. или 2015 г. тя му споделила, че е направила една беля, която според последващите уточнения се състояла в даряването на апартамента в полза на нейния син. Свидетелят я упрекнал за постъпката с думите: „Добре де, уж две деца имаш …“, на което прехвърлителката отговорила“ „Така съм решила, така съм направила.“.

Ищцата основава тезата си за привидност да договора за покупко – продажба на обстоятелството, че липсва насрещна престация по сделката, каквато освен това привидно 3 била уговорена в размер под минималния, подлежащ на плащане по банков път.

Ответниците възразяват, че поради изключително дългия период след сключване на сделката не е възможно да се ценят показанията на свидетелите, изтъкващи безвъзмездния характер, с оглед давността на техните спомени и открилата се възможност за злоупотреба с измислици. Действително тези доводи имат отношение към показанията на свидетеля Върбанов, доколкото същият не е пряко засегнат от стореното от наследодателката разпореждане с имота и поради тази причина мъчно би могъл да възстанови в точния му смисъл проведения през 2014 г. или. 2015 г. разговор с нея относно начина, по който тя го е прехвърлила на сина си. В тази насока за съда се явява необяснимо признанието на наследодателката за извършеното дарение, което тя предприела измъчвана от угризения за неправилната си постъпка („Направих една беля.“), съпътствано от противоположното изявление „Така съм решила, така съм направила.“, показващо на събеседника , че няма намерение да търпи упреци за поведението си. Това двусмислие поставя въпроси за отделните детайли на разговора – по какъв повод той е започнат, в какъв контекст е направено признанието, какви са били мотивите за дарението, докато схематичният начин, по който той е пресъздаден след десет години, не позволява преценка на неговата достоверност през призмата на тези неизвестни за съда подробности. Свидетелят Върбанов, като сравнително страничен човек и незаинтересуван лично от извършеното от наследодателката разпореждане, не би могъл да запази за толкова продължително време достатъчно конкретни спомени за едно незначително за него събитие, поради което на неговите показания не може да се придаде решаващо значение за установяване на най – важния спорен момент, определящ изхода на делото.

Действително в контекста на разказа на другия свидетел показанията на свидетеля Върбанов биха имали своето спомагателно значение, но същевременно съдът е на мнение, че твърденията на свидетелката Петрова не съставляват доказателствено средство, достатъчно за пълното и категорично оборване на изявлението на прехвърлителката, сторено при сключване на НА № 134, т. 6 по описа на СРС за 2014 г., че е получила изцяло и в брой уговорената между страните по договора продажна цена. Съмнения в тази насока възникват от наличието на парични средства в размер на 7249,78 лв., останали във влог след смъртта на наследодателката, за чийто произход не са налице данни по делото, но които е възможно да представляват част от получената по атакувания договор за покупко – продажба продажна цена. Изглежда, че наследодателката не е набрала сумата от влога чрез доходи от рента за земеделските си земи, тъй като от извлечението от партидата в имотния регистър е видно, че тя е отдавала земите си под аренда на двама арендатори – ЗК „Нива – 93“ и „Първи май“ АД, като в полза на ЗК „Нива – 93“ са били арендовани имоти с неголяма площ (общо 7,5 дка), поради което рентата от тях не би могла да формира подобни спестявания, а рентата, дължима от „Първи май“ АД за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г., 2017/2018 г. и 2018/2019 г., е била преведена по банков път на наследниците на Неделя Михайлова, видно от удостоверение, издадено от този арендатор, което сочи, че същата не е била изплатена приживе. Същевременно сумата в банковата сметка на наследодателката, ведно с подарената на свидетелката Петрова сума от около 3000 лв. (по – точно 3300 лв. съгласно представените 4 от ответниците писмени доказателства), представляват индиция за получаване на продажната цена НА № 134, т. 6 по описа на СРС за 2014 г., доколкото става ясно, че след сделката тя действително е притежавала средства, възлизащи на тази стойност. Съдът не кредитира показанията на свидетелката Петрова, че служителите на старческия дом, в който нейната баба била настанена, били установили, че тя не разполага с налични средства за заплащане на таксата за престоя си в институцията, тъй като на първо място те не биха могли да се сдобият с подобни сведения, а същевременно не е възможно немалката сума във влога , налична след нейната смърт, да се акумулира единствено от доходи от рента, получени за период от три години след постъпването в дома, тъй като периодът е кратък, рентата, получавана единствено от ЗК „Нива – 93“ – неголяма, а възможността за спестяване - занижена поради необходимостта да заплаща и въпросната такса. При това положение данните по делото не позволяват на съда да приеме, че поради предварително уговорения дарствен характер на сделката цената по нея не е била заплатена, тъй като сума, равняваща се на продажната цена, е била част от имуществото на наследодателката и е напълно възможно тя да е придобита именно чрез въпросната продажба, при положение че няма информация за набирането от други източници на доходи. В този смисъл съдът счита, че изслушаните показания не са достатъчни за доказване безвъзмездния характер на атакуваната сделка, а нейната валидност не се оборва от представените от ищцата доказателства, поради което предявеният иск за прогласяване на нищожността се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се остави без уважение. Съдът не поставя под съмнение добросъвестността на показанията на свидетелката Петрова относно проведения с баба разговор да прехвърлянето на жилището, но намира за напълно възможно той да е касаел принципния въпрос за намаляването на наследствените права на нейната майка поради отчуждаването на актив от бъдещото наследство срещу сравнително ниска цена, а не конкретно засягане на темата за юридическите характеристики на сключената сделка, т.е. за нейната безвъзмездност в тесния смисъл на това понятие.