Определение № 961 от 18.05.2022, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 961 гр. София, 10.05.2022 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО X ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Руси Алексиев

Членове:

Анелия Щерева

Калина В. Станчева като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно частно наказателно дело № 20221100601663 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 270, ал. 4 НПК вр. Глава ХХІІ от НПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана от подсъдимия Г. Т. Т., чрез упълномощения му защитник - адв. С.Д.И. – САК, срещу протоколно определение от 28.04.2022 г. по н.о.х.д. № 5048/2022 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 22-ри състав, с което на основание чл. 270, ал.1 от НПК е оставено без уважение искането на защитата за отмяна на най-тежката мярка за неотклонение „Задържане под стража“.

Релевирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, във връзка с което се сочи, че в конкретния случай при своето произнасяне първостепенният съд не е отчел постановеното съдебно решение на СГС по НОХД № 837/2022 г., НО, ХІІІ въззивен състав.

Съгласно последното наказателното производство, водено срещу подсъдимия Т. по НОХД № 12947/2021 Г., НО, СРС, 94-ти състав, е водено в разрез с императивните постановки на процесуалния закон, тъй като правото на защита на подсъдимото лице е грубо нарушено. Поддържа се, че е налице нарушение правото на справедлив съдебен процес. Именно като не е отчел това обстоятелство, макар данни за същото да се съдържат в кориците по делото, първоинстанционният съд в производството по реда на чл. 270 от НПК, е постановил незаконосъобразен и неправилен съдебен акт.

Въз основа на изложените аргументи е и отправеното искане към въззивната съдебна инстанция за отмяна на контролирания съдебен акт, доколкото наложената мярка за неотклонение „Задържане под стража“, не отговаря на целите, заложени в разпоредбата на чл. 57 от НПК.

Прокуратурата не е взела становище по жалбата.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и 1 релевираното искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

С Присъда № 4 от 14.01.2022 г. по НОХД № 12947/2021 г. на СРС, 94-ти състав, подсъдимият Г. Т. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК за това, че на 25.05.2021 г., около 05:00 ч, район „Панчарево“, Столична община, област София-град, в землището на с. Бистрица, на спирка на МГТ 1508 „Чешмата“, противозаконно присвоил, като задържал за себе си чужда движима вещ, собственост на Т.Г.Й., а именно 1 брой мобилен телефон марка „iPhone“, модел „SE 2020“ на стойност 600 лв., със силиконов гръб за същата марка и модел телефон на стойност 9 лв., или всичко на стойност 609 лв., който владеел, предоставен му от Т.Й., като деянието е извършено при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б „а“ и б. „б“ НК, с оглед на предходни осъждания, посочени в присъдата.

С Решение № 283 от 14.04.2022 г. по ВНОХД № 837/2022 г. на СГС, НО 13-ти въззивен състав, горепосочената първотинстанционна присъда е изцяло отменена, а делото – върнато за ново разглеждане на първата инстанция от друг съдебен състав и от стадия на разпоредителното заседание. Мотивите на въззивната инстанция за така изведеното в посоченото решение се свеждат до наличие на съществено нарушение на правото на справедлив съдебен процес, респективно правото на защита на подсъдимото лице, в разрез с императивните повели на процесуалния закон.

След постановяване на последноцитираното решение по ВНОХД № 837/2022 г. на СГС и започване на ново първоинстанционно производство от стадия на разпоредителното заседание, районният съд е сезиран с молба от 31.03.2022 г. на подсъдимия Т. за изменение на взетата спрямо него най-тежка мярка за неотклонение.

За да постанови атакувания съдебен акт, СРС, НО, 20-ти състав е приел, че и към настоящия момент не е разколебано обоснованото предположение за съществуваща съпричастност на подсъдимото лице към инкриминираното деяние, за което е възбудена наказателна репресия спрямо него, а именно престъпление - чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК. В този смисъл се е аргументирал с ангажираните от обвинителната власт доказателствени източници, в частност писмени доказателства, експертизи и свидетелски показания, извеждащи в необходимата за този етап на производството доказаност на предположението, че подсъдимият Т. е взел участие в извършването на вмененото му девиантно поведение. На следващо място е отбелязано, че е налице и другата кумулативна предпоставка за задържането на лицето по смисъла на чл. 63, ал. 1 НПК, а именно налице са и двете опасности, визирани в горепосочената новела на процесуалния закон.

Прието е, че касателно подсъдимия е налице реална опасност от извършване на престъпление, отчитайки обремененото му съдебно минало, сочещо на трайна престъпна наклонност и навеждащо на висока степен на обществена 2 опасност на деянието и дееца. Отделно, така вмененото в тежест на подсъдимия Т. деяние, консумиращо престъпна съставомерност по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, е извършено близо месец след освобождаването му поради изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Последното обстоятелство е мотивирало СРС да отбележи, че краткият период, в рамките на който подсъдимото лице е успяло да се въздържи от противообществени прояви, говори за това, че целите на наказанието все още не са постигнати. Отчетен е и фактът на липса на причини от медицински или друг характер, които да предпоставят невъзможност за престой на подсъдимия в условията на следствен арест или затвор.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че искането, с което е сезиран, е подадено от процесуално легитимирана страна в надлежна форма, направено е в законоустановения 7-дневен срок, съгласно разпоредбата на чл. 342, ал. 1 НПК, като разгледано по същество, същото е неоснователно. Съображенията за това са следните:

Съгласно новелата на чл. 270, ал. 1 НПК искането за изменение на мярката за неотклонение е основателно при промяна на обстоятелствата, която промяна обосновава извод за отпадане на опасностите от укриване или извършване на престъпление, послужили за вземане на най-тежката мярка за неотклонение, или при наличие на други, нови обстоятелства, обуславящи нейното изменение.

Неоснователен е доводът на жалбоподателя за неправилност на атакувания съдебен акт като постановен при незачитане на съществуващите нови по своето естество доказателства по делото и по-конкретно наличието на постановено съдебно решение от състав на въззивната инстанция, сочещо на констатирани процесуални нарушения при провеждането на първото по ред първоинстанционно съдебно производство. Действително, права е защитата, че с Решение № 283 от 14.04.2022 г. по ВНОХД № 837/2022 г. на СГС, НО 13-ти въззивен състав, е отчетено, че постановената осъдителна присъда на районната инстанция следва да бъде отменена в цялост, доколкото първият съд е допуснал процесуални нарушения от съществен характер, в разрез с постановките на НПК. Последното обаче по никакъв начин не компрометира обвинителната теза, нито разколебава обоснованото предположение, че именно подсъдимото лице Т. има съпричастност в необходимия към настоящия етап от развитие на процеса интензитет, както и съществуването на опасностите, разписани в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 НПК, която неминуемо съдът преценява, произнасяйки се по реда на чл. 270 от НПК. Констатацията, че СРС е допуснал съответните съществени процесуални нарушения в първото първоинстанционно производство, има касателство единствено и само досежно охрана правата на подсъдимия Т..

3

Въззивният съд в настоящия си състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че и към момента е налице обосновано предположение, че именно подсъдимият има отношение към субсумираното под нормата на чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК деяние. Така формулираният извод на този етап се подкрепя от събраните в производството доказателствени източници, а именно гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, включително протокол за доброволно предаване на процесния мобилен телефон, протокол за разпознаване на лица и свидетелски показания. Приобщените към доказателствената маса свидетелски показания на пострадалия Т.Г.Й. и полицейските служители Н.И.И., Г.Х.Х., В.П.Я., Г.П.Т. са еднопосочни, логични и в унисон с останалата доказателствена съвкупност, респективно достатъчни за съда да изведе обосновано предположение за съпричастността на подсъдимия в извършване на инкриминираното в обвинителния акт деяние, на посочените в последния дата и място на извършване. Според преценката и на въззивния съд към момента не е събрано доказателство, годно да внесе разумно съмнение в обвинителната теза, разколебавайки първоначално приетата възможност подсъдимият да е съпричастен в това, в което го обвиняват.

Предвид гореизложеното, Софийски градски съд също намира, че и към този момент не е отпаднало обоснованото предположение за авторството на подсъдимия в инкриминираното деяние – следователно продължава да е налична тази базисна предпоставка за прилагането на най – тежката мярка за неотклонение.

На следващо място, въззивната инстанция се солидаризира и с извода на Софийски районен съд за наличие на продължаваща опасност от извършване на престъпление с интензитет, оправдаващ задържането под стража.

Изводимо от свидетелството за съдимост на подсъдимия Т., последният е бил многократно осъждан за разнородна престъпна дейност, преобладаващата част от която е насочена срещу обществените отношения, касаещи упражняването на правото на собственост, каквато фактология разкрива и процесният случай.

Не може да се пренебрегне и фактът, че подсъдимият Т. е привлечен към наказателна отговорност за инкриминираното в настоящото производство деяние само месец след като е изтърпял ефективно наказание „лишаване от свобода“ по предходно осъждане. Последното действително сочи на изградени трайни престъпни навици, за преодоляването на които наложените му предходни наказания не са изпълнили своята корективна и превъзпитателна роля. При тези съображения съдът счита, че е налице и втората базисна предпоставка за прилагането на най – тежката мярка за неотклонение – реална опасност за извършване на престъпление.

Освен това съдът намира, че срокът на задържане на подсъдимия Т. към настоящия момент /близо една година/, не се характеризира с неразумна 4 продължителност, предвид размера на наказанието, предвиден в санкционната част на нормата на чл. 206, ал. 3 НК, характеристичните данни на лицето, както и динамиката на извършваните до момента процесуални действия.

За пълнота на изложението, въззивната инстанция отбелязва, че липсата на данни за социална и трудова ангажираност на подсъдимия, както и неустановена трайна уседналост на същия, обосновават наличието и на другата алтернативна предпоставка, а именно реалната опасност последният да се укрие.

При така установената фактическа обстановка и по гореизложените мотиви, настоящата съдебна инстанция намира, че контролираният съдебен акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден, а депозираната жалба - оставена без уважение.

За пълнота, въззивната инстанция намира за нужно да отбележи, че в кориците по делото е приложена още и молба на подсъдимия Г. Т. Т. от 26.04.2022 г. с доводи срещу постановената по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“. След извършена служебна проверка касателно възможността на посочения документ /назован „молба“/, изходящ от подсъдимото лице Г. Т. Т., и изпратен лично от последния до Председателя на 20-ти състав на СРС, НО, да инициира настоящото частно въззивно производство, се констатира, че същият не е годен да сложи начало на въззивно производство по реда на чл. 270, ал. 4 НПК, а и по който и да било друг процесуален ред.

Това е така, защото на първо място молбата е съставена от подсъдимия Т. на 26.04.2022 г. /макар да е входирана в СРС на 29.04.2022 г./ или два дни преди произнасянето на СРС по реда на чл. 270 от НПК. Следователно няма как с процесната молба /дори и приемайки, че по съществото си тя представлява жалба с некоректно обозначение/ да се обжалва един непостановен към момента на съставяното й съдебен акт, а именно определението на СРС от 28.04.2022 г.