Определение № 16325 от 31.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 16325 гр. София, 31.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20261100507463 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274 ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от В. И. К., ЕГН **********, гр. София, ЖК ******** срещу определение № 16921/05.05.2026 г. по гр. д. 41977/2024, СРС, 171 състав, с което е оставено без уважение искането на ищеца В. К. за отмяна на Решение № 23685/27.12.2025 г., постановено по гр. дело 7е 41977/2024 г. по описа на СРС, 171 състав в частта му, в която е осъден В. К. да заплати на „МАКРОАДВАНС" АД, ЕИК 201127485, сумата от 100,00 лева разноски за производството пред CPC.

Цитира се, че в конкретния случай СРС неправилно е приложил нормите на ГПК, уреждащи отговорността за разноски, като не е съобразил, че ответникът е признал иска в ОПИМ, но плащането е в хода на процеса, поради което и е станал причина за завеждане на делото. В допълнение се позовава на определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г. на ВКС,1-ро ТO, с което е даден отговор на правен въпрос във връзка с частично уважаване на искове с предмет неравноправни и нищожни клаузи при потребителски договори, в смисъл дали е приложимо решението от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259119 на Съда на Европейския съюз при разглеждане на спор от национален съдия и следва ли да се вземат предвид.

Цитира се, че в т. 95 от решението е посочено, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националиите юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие, че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективностга, СЕС е приел, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в тона производство само с недължимо платените суми, чисто връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред.

С оглед изложеното се моли Съда да отмени като неправилно и 1 необосновано определение № 16921/05.05.2026 г. по гр. д. 4.1977/2024, СРС, 171 състав и да допусне до въззивно обжалване решение 23685 от 27.12.2025 г. и да бъде отменено решението по гр. дело № 41977/2024, 171 състав, по описа на СРС, в частта му, в която ищецът е осъден да заплати разноски на „МАКРОАДВАНС" АД, ЕИК 201127485, в размер на 100,00 лева, въпреки направеното изрично признание на иска от ответника. Претендират се и разноски за производството по чл. 248 от ГПК.

Ответникът по частната жалба – МАКРОАДВАНС АД, ЕИК 201127485.

Излага, че атакуваното определение на СРС е правилно и законосъобразно.

Сочи, че е станал причина за завеждане на делото и е заплатил претендираната сума, незабавно след като е получил препис от ИМ.

Софийски градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по възражението намира за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В.

И. К. срещу Макроадванс АД, за признаване за установено по отношение на ответника, че страните не са обвързани от договор за потребителски кредит № 181626/29.09.2022 г. поради нищожност на същия заради противоречие на закона – неправилно посочване на годишен процент на разходите (ГПР), а в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на отделни клаузи, а именно - чл. 10, ал. 1, чл. 9 и чл. 20 от Договора за потребителски кредит № 181626 от 29.09.2022 г., поради противоречие със закона и добрите нрави и за осъждане на ответника да заплати на ищеца платената без основание по този нищожен договор сума в общ размер на – 215.06 лева (недължимо платени и получени) ведно със законната лихва в периода от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2024 година.

В ОИМ ответникът признава предявените искове, излага, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което прави искане разноските да останат в тежест на ищеца. Сочи се, че е заплатил изцяло претендирана сума по осъдителния иск, за което представя платежно нареждане. Досежно претендираното адв. възнаграждение от процесуалния представител на ищеца развива съображения в насока, че същото следва да се определи от съда, без да е обвързан от минималните размери за адв. възнаграждения, предвидени в наредбата.

С решение от 27.12.2025 г. СРС признава за установено в отношенията между В. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „********, и „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 181626 от 29.09.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.11, ал.1, т.10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, отхвърля предявения от В. И. К., ЕГН: **********, с адрес: гр.

София, ж.к. „********, срещу „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата в размер на 215.06 лв., ведно със законната лихва от 15.07.2024 г. до 2 окончателното изплащане, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 181626 от 29.09.2022г., поради извършено в хода на процеса плащане, осъжда „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК: 201127485, да заплати на В. И. К., ЕГН: **********, , на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50 лв. – разноски за производството пред СРС, съразмерно с уважената част от исковете, осъжда „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК 201127485, да заплати на адв. М.Д.Д., вписан в САК, служебен адрес: гр. София, ул.

„********, сумата в размер на 207.66 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съразмерно с уважената част от исковете, осъжда В. И. К., ЕГН:

**********, да заплати на„МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК: 201127485, сумата в размер на 100 лв., представляваща разноски за производството пред СРС.

В мотивите е посочено, че разноски се дължат и на двете страни.

По въззивна жалба от 30.01.2026 г. от адв. М.Д., в качеството му на процесуален представител на ищеца, която по същество представлява искане по чл. 248 от ГПК за изменение на решението от 27.12.2025 г. по гр. д. № 41977/2024 г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, в частта му за разноските – относно разноските, присъдени на ответника, с атакуваното определение СРС е посочил, че определеният размер на присъдени разноски за ответника е изцяло съобразен с характера на производството, вида на правната защита, която се осъществява, както и практиката на СЕС, както и е съобразено, че исковата претенция не е уважена в цялост поради което и съгласно разпоредбите на ГПК право на разноски възниква и за ответната страна.

Поради това и молбата е оставена без уважение.

При така установената фактическа обстановка, Съдът намира следното от правна страна:

Частна жалба е ДОПУСТИМА – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт.

По същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображение.

Въззивната инстанция намира, че неправилно СРС е оценил факта, че осъдителният иск по чл. 55 от ЗЗД е отхвърлен, доколкото изрично и сам е установил, че искът е отхвърлен поради плащане в хода на процеса. Дори само от този факт, следва, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, щом едва след получаване на препис от ИМ е платил дължимата сума, получен на основание нищожни клаузи на договора за потребителски кредит. От друга страна, причина за плащането е именно наличието на нищожни клаузи на потребителския договор, а този въпрос е окончателно решен със съдебното решение.

Първостепенни съд не е обсъдил действително релевантния факт относно въпроса за разноските в настоящата хипотеза – дължи ли разноски ищецът като потребител, след като с ОИМ ответникът е признал иска и е заплатил исковата сума в срока за отговор на ИМ, което е довело до отхвърляне на осъдителния иск за връщане на дадената без основание сума.

3

С оглед данните по делото, и обхвата на търсената защита Съдът намира, че отговорността за разноски на ответника следва да се разгледа през призмата на отношенията и икономическата връзка между страните - а именно, че се касае за потребителски спор.

Както е посочено и в частната жалба (а и във въззивната жалба, имаща характер на молба по чл.248 от ГПК) в случая е налице и формирана практика на ВКС, която е релевантна за посочената хипотеза - определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г., ТК, І ТО на ВКС.

Както е посочено в цитираното определение, макар и Директивата 93/13 по правило няма директен ефект в правоотношението между частните лица, но съгласно и цитираната константна практика на ВКС, (така решение № 2/17.03.2021 г. по т.д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т.о.и др.), е налице задължение на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки, предвидено в чл. 4, § 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. Това задължение е разяснено и в практиката на СЕС/ напр. решението по делото Von Colson, посочващо, че всички директиви създават "задължение за националния съдия да даде на закона, приет в изпълнение на директивата тълкувание и приложение, съобразно изискванията на Общностното право", както делото Marleasing, съгласно което "националните юрисдикции са длъжни при тълкуване на разпоредбите на националното си право - предварително или/и последващо да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на буквата и духа на директивата, с оглед постигането на определените в нея цели и в изпълнение на чл. 289 от ДЕИО".

Поради това е посочено, че формалното прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал.3 от ГПК, в конкретната хипотеза, по аргументи и в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което същата не е съобразена с европейското законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай. Посочено е, че даденото разрешение съобразно нормата на чл. 633 от ГПК следва да бъде съобразено от националните съдилища, независимо че е постановено по преюдициално запитване, отправено от друга юрисдикция (така определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I ТО).

По тези съображения, и с оглед спецификата на спора, настоящата съдебна инстанция намира, че в конкретния случай не са налице основания на ищеца В. К. да се възлагат разноски, направени от ответника, независимо, че един от исковете е отхвърлен. Не само, че искът е отхвърлен поради плащане след завеждане на делото, но и доколкото осъдителния иск е свързан с успешно проведен установителен иск за прогласяване на нищожност на клаузи 4 от договор за потребителски кредит, то обстоятелството на включване на такива клаузи в страндартни договори с икономически неравнопоставена страна – потребители, вкл. и ищеца в процеса, обуславя както правен интерес от предявяване на исковете и по чл. 124 от ГПК и по чл. 55 от ЗЗД, съответно не води до извод, че с формалното признание на иска в срока за ОИМ, следва да се приеме, че ответникът не е дал повод за завеждане на исковете, вкл. и че няма искане преди образуване на делото за плащане.

Поради това и атакуваното определение следва да се отмени, като се измени/отмени и решението в частта относно разноските, в частта,в която ищецът е осъден да заплати разноски на ответника.

По разноските:

В производството по чл. 248 ГПК не се дължат отговорност за разноски (така определение № 122 от 14.04.2021 г. по ч. гр. д. № 1269/2020 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС).