Определение № 11014 от 07.03.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11014 гр. София, 07.03.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА Гражданско дело № 20221110167496 по описа за 2022 година

С решение Рег.№ 2372 / 13.02.2025 г. съдът е уважил предявените искове на ищец, като в мотивната част на същото е констатирал, че при този изход от спора и съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на ответника, следва да бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото. Предвид, че на основание чл. 38, ал. 1, т. ЗА адвокатската помощ е оказана безплатно на ищеца, съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие, възнаграждението следва да се присъди в полза на ЕАД „Д. М.“ в размер на 250 лева (с включен ДДС, доколкото на по делото е представено удостоверение за регистрация по ДДС), определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. §2а от ДР на същата, както и съобразно решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС.

Постъпила молба за изменение на решението, като се присъдят разноските в полза на адв.

М. с още 230 лв. или общо 480 лв. с ДДС.

Становище на насрещната страна е за неоснователност на молбата.

Молбата е допустима, но неоснователна.

Предмет на исковата молба са две претенции - по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, пр. 1, във вр. с чл.

19, ал. 4 ЗПК, вр. с 21, ал. 1 ЗПК, относно нищожността на клаузата в договор за паричен заем № 9758013005/25.09.2021 г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документите. ; претенция с правно оснвоание чл. 55 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума в размер на 147,89 лева.

С определението за насрочване (проекто-доклад) е допусната ССчЕ.

Проведени са едно съдебно заседание.

Постановено е решение, с което претенциите са уважени изцяло.

В полза на процесуалния представител е присъдена сумата от 250 лева с ДДС.

Предметът на двете претенции е различен. Първата цели да установи, че клаузата е нищожна, тъй като противоречи на императивни норми на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД.

1

Втората е да се върне това, което е надплатено по нея (обикновено това означава всичко различно над получената сума - арг. от чл. 23 от ЗПК).

Подобно съединяване на искове (установителна пълна претенция и осъдителна) при положение, че доводът за нищожност на клаузата по сделката може да бъде и част от мотИ.цията на осъдителната претенция, е допустимо, макар че по-скоро излишно (целта обикновено е оскъпяване на производството, а от там и на разноските).

В тази ситуация следва да се съобразят няколко обстоятелства: тези искове са масови - както исковата молба, така и отговорът, са по-скоро бланкетни, въпреки обемите им; вторият иск първоначално е бил е частичен и за това обяснението е неяснота какво точно е платено; и недопустимата от юридическа гледна точка практика на дружества, като ответното, да предоставят малки средства при подобни условия.

Съобразно чл. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като нормативният акт е съобразен по-скоро като насока, с оглед практиката на ЕС, за положения труд от страна на адв. М. би следвало да е 250 лева (арг. и от т. 3 от ТР от 6.11.2013г., т.д. № 6/2012г. и О. на СГС от 10.01.2024г. ч.гр.дело № 14143/2023г.). Точно толкова е определената сума и от съда. На процесуалния представител на ищеца се дължи възнаграждение, но съответно на положени минимални юридически и практически усилия, тъй като: съдът следва да вземе предвид и подробно мотивите в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя 2 минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока тежест, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че определено с решението по настоящото дело адвокатско възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност на делото, проявената процесуална активност на адвоката както и на защитавания материален интерес. В този смисъл съдът намира, че не са налице основания за определяне на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер по-висок от определения с постановеното решение

Воден от гореизложеното, СЪДЪТ

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба по чл. 248 ГПК, в частта , в която се иска изменение на решението в частта на разноските за осъждане на ответника да заплати на адвокат Д. М.

М. възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействие на основание чл.

38 ЗАдвП за сумата в размер над 250 лв. с вкл. ДДС до сумата от 480 лв. с ДДС възнаграждение предоставена безплатна правна помощ и съдействие на основание чл. 38 ЗАдвП.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в двуседмичен срок от получаване на препис.

Препис за страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3