Решение № 1890 от 26.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1890 гр. Пловдив, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330104433 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Н. В., с ЕГН: **********, против „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД с ЕИК: 831094393, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 500 лева, представляваща претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено *ско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от дата * г. на * П. от * за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнително дело № * г. по описа на * *, с район на действие * , което е било прекратено с Постановление от *. на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК.

В исковата молба се твърди, че изпълнително дело № * г. по описа на * *, с район на действие * е образувано въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. №* г. на Районен съд - Пловдив, XXI гр.с. Сочи се, че в законоустановения срок ищцата е депозирала възражение против издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, поради което ответникът е депозирал искова молба в съда, въз основа на която е образувано гр.д. №* г. по описа на Районен съд – Пловдив.

Ищцата, твърди че с разпореждане №12919/07.06.2022 г. съдът е обезсилил издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и издадения въз основана на нея изпълнителен лист № 715/01.03.2021 г. по ч.гр.д. № * г. на Районен съд 1 Пловдив, като разпореждането на съда е влязло в законна сила. Ищцата твърди, че по изпълнително дело № * г. по описа на *** е ползвала професионална *ска защита от * С. П. от *, като сключила със същия договор за правна защита и съдействие от * г., по който заплатила в полза на * П. 500 лева за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело.

Твърди се, че * П. поискал прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал.1, т 3 от ГПК, поради обезсилване на издадена заповед по чл.417 от ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Излага се, че процесуалния представител поискал и присъждане на разноски по изпълнително дело, възлизащо на заплатено в брой *ско възнаграждение в размер на 500 лева, но * Г. отказал да присъди такива, поради което за ищцата е налице правен интерес от предявяване на иска по реда на чл. 49 от ЗЗД, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, доколкото в изпълнителното производство, водено срещу нея, същата е направила разноски в размер на 500 лева, които * е отказал да й присъди. Претендира и присъждане на направените по настоящето дело разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД. В отговора е обективирано признание на иска. Излага се, че исковата молба е основателна, като ответникът моли на основание чл. 78, ал.

2 от ГПК да не бъде осъждан за заплащането на направените по делото разноски. Моли се за постановяване на решение при признание на иска.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че изпълнително дело № * г. по описа на * *, с район на действие * ,е образувано въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. №* г. на Районен съд - Пловдив, XXI гр.с.

В законоустановения срок по чл. 414 ГПК ищцата е депозирала възражение против издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, поради което ответникът е депозирал искова молба в съда, въз основа на която е било образувано гр.д. № * г. по описа на Районен съд – Пловдив , I – ви гр. състав.

С Разпореждане № 12919/07.06.2022г. съдът е върнал депозираната от настоящия ответник „Първа инвестиционна банка“ АД искова молба поради неотстраняване в срок на констатираните нередовности и е прекратил производството по делото. Със същото разпореждане съдът е обезсилил издадените по ч.гр.д. № *г. по описа на ПРС, XXI – ви гр. състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 01.03.2021г.

Установява се още, че на *г. между ищцата Т. В. и * е бил сключен договор за правна защита и съдействие за представителство по изп. дело № 2

*г., като при сключване на договора ищцата заплатила в брой в полза на *. сумата от 500 лева.

С молба с вх. № *г. * поискал прекратяване на изпълнително дело № *г. по описа на * * и възстановяване на направените от длъжника /ищец в настоящото производство/ - Т. В. разноски за заплатено *ско вънзаграждение в размер на 500 лева.

С Постановление от *. /л. 334/ * Г. е отказал да приеме предявените претенции за заплащане на *ско възнаграждение в изпълнителния процес на длъжника – ищец в настоящото производство.

Така установената фактическа обстановка се установява безспорно от събраните по делото писмени доказателства, като същата не се оспорва и от ответника, предвид направеното с отговора на исковата молба признание на иска.

Предявеният иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 500 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, е допустим, а разгледан по същество се приема за доказан по основание и в пълния претендиран размер и като такъв следва да се уважи изцяло, предвид следните аргументи и съображения.

Предвид едностранният характер на изпълнителното производство, непозволяващ да се репарират направените от длъжника разноски при прекратяване на изпълнителното дело, те могат да се претендират по исков ред, като материално правното основание на претенцията произтича от принципите на непозволеното увреждане.

По правило на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно - обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, защото не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по правилото на чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическо лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи: деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (така - ППВС № 7/1959 г. на ВС, т. 7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа; 2) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Когато отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД като възложител се ангажира не за активно поведение на неговия изпълнител, а за бездействие, съставляващо неизпълнение на задължение за осъществяване на действие, то 3 в основанието на исковата претенция не се включва обстоятелството дали вредите са причинени от лице, имащо качеството на изпълнител и дали това е станало виновно.

В настоящия случай следва да се установи дали ответникът е инициирал образуване на изпълнително дело и дали процесните вреди – платен *ски хонорар са в причинна връзка.

Няма спор в случая, че ответникът е образувал изпълнително дело срещу длъжника – ищец. Само по себе си образуването на едно изпълнително дело с цел защита на правата на правоприемника на кредитора не представлява противоправно действие, освен ако не е свързано със злоупотреба с права, каквато тук не е имало към момента на представяне на изпълнителен лист за принудително събиране, нито пък този на конституирането на новия взискател.

Видно Разпореждане № 12919/07.06.2022г. съдът е върнал депозираната от настоящия ответник „Първа инвестиционна банка“ АД искова молба поради неотстраняване в срок на констатираните нередовности и е прекратил производството по делото. Със същото разпореждане съдът е обезсилил издадените по ч.гр.д. № *г. по описа на ПРС, XXI – ви гр. състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 01.03.2021г.

Действително, към момента на образуване на изпълнителното производство, взискателят е разполагал с изпълнителен лист, който е удостоверявал изпълняемо право, но изпълняемото право е отпаднало с обратна сила, което е обусловило и прекратяване на изпълнителното производство. С депозиране на молбата за образуване на изпълнителното производство от служител на ответника, последният е дал повод за образуване на изпълнителното производство, което в последствие е било прекратено, поради което същият следва на основание чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК да понесе разноските в производството. Ето защо, предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.

По отношение на разноските

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищцата, които видно от представения списък по чл. 80 ГПК възлизат в общ размер на 74 лева.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на * се следва възнаграждение за оказаната правна помощ.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на *., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните *ски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и 4 несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на *ските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за *ско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за *ски услуги и *ско възнаграждение.

В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на *ските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на *ските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид фактическата сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство са проведени три открити съдебни заседания, на които *. се е явявал, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за *урата, в полза на *. следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лева, което да бъде заплатено от ответника.

Разпечатката съдържа 36 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f9cc5021-7dbe-424c-8e79-118d90c9db11