Решение № 389 от 23.10.2023, Окръжен съд - Перник

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. Перник, 20.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

Борислава П. Борисова-Здравкова при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско дело № 20231700500441 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 433 от 25.04.2023 г., постановено по гр.д. № 5698/2022 г. Районен съд Перник е отхвърлил предявените искове от Н. С. Г. и М. С. Ш. срещу Община Перник, с искане да бъде осъден ответникът да заплати на ищците сумата от 12 041 лв., или съобразно правото на собственост на по 1/2 идеална част, по 6020.50лв. на всяка от двете ищци, представляваща наемоподобен доход за периода от 04.11.2020 г. - 06.11.2022 г., включително от следните недвижими имоти: *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД - 18- 91/13.10.2008 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, с адрес на поземления имот:

***, с площ 1134 кв. м., с трайно предназначение - урбанизирана територия, с начин на трайно ползване - за друг вид застрояване, ведно с построените в него сгради, както следва:

***, със застроена площ от 62 кв. м, брой етажи 1, предназначение - за търговия;

***, със застроена площ 5 кв. м., брой етажи 1, предназначение - за търговия;

***, със застроена площ 102 кв. м., брой етажи 1, предназначение- за търговия;

***, със застроена площ 5 кв. м., брой етажи 1, предназначение селскостопанска; ***, със застроена площ 8 кв. м., брой етажи 1, 1 предназначение - селскостопанска; ***, със застроена площ 149 кв. м., брой етажи 2, предназначение - за търговия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.11.2020г. до окончателното плащане, като неоснователни и недоказани. На осн. чл. 78 съдът се е произнесъл относно разноските по делото.

В срока по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от Н. С. Г. и М. С. Ш., чрез адв. Б. Б., с която постановеното от първоинстанционния съд решение се обжалва изцяло като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Твърди се, че съдът е постановил своето решение, като е направил противоречиви и изключващи се изводи, в противоречие със събраните по делото доказателства. В продължение се сочи, че анализът на доказателствата е непълен, избирателен и незаконосъобразен. Наведени са твърдения, че макар първата инстанция да е посочила ищците за собственици на поземления имот и сградите върху него, тя е игнорирала обстоятелството, че ответната страна освен, че е завзела процесния имот и го е застроила незаконно. На следващо място се твърди, че след като от данните по делото е установено, че имотът е бил отнет без законово основание и без завършено и приключило отчуждаване от Община Перник и тогава е започнало строителство на сградите е следвало да намери приложение и реституционната хипотеза на чл. 2, ал. 2 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСВОНИ/. Намира, че като строител и като лице, извършило незаконно промени в имота на жалбоподателките и построявайки незаконни сгради - без строителни книжа, без тяхно знание и съгласие, самият ответник е недобросъвестен владелец по смисъла на препратената норма на чл. 73 от ЗС от специалния реституционен закон, въз основа на което като такъв, ответникът дължи на собственика т.е. на ищците добивите, които е получил, но и тези които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите от които ги е лишил. По подробно изложени съображения се иска отмяна на първоинстанционния акт и постановяване на решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Въззивамета община Перник оспорва жалбата и моли решението на районния съд да бъде потвърдено.

Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба, доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Не са спорни, включително и пред настоящата въззивна инстанция, установените от писмените и гласни доказателства и съдебните експертизи пред РС факти, че ищците като единствени законни наследници на баща си С.Г.С. са собственици на основание наследство, делба и придобивна давност на ½ идеална част от ДВОРНО МЯСТО, описано в нотариален акт №***, том ***, дело №1673/1976г. на нотариуса на ПРС- от 1170кв.м., находящо се в ***, местността “***” /“***”/, което понастоящем представлява поземлен имот с 2 идентификатор *** по КККР. От писма № 2362/31.07.1997 г. и № 4305/08.12.1997 г. - и двете на Община Перник е видно, че със заповед № 467/11.05.1966 година на ГНС, е открито производство по отчуждение на процесния имот, като с протокол от 15.03.1967 г. е определен размера на обезщетенията, които да бъдат изплатени на засегнатите лица. Сумите за обезщетение са били депозирани в ДСК- гр. Перник с платежно нареждане № 3670/17.03.1967 г., но липсват разписки за уведомяване на собствениците, както и че обезщетението е получено. С молби № 55-01-28/23.08.1988 година, № ТСУ- 801/11.05.1992 г., № 47/16.03.1993 г. и ТСУ-2180/23.08.1993 г. Ц.Г.Т. и С.С., са поискали да им бъде заплащан наем за имота или да бъде извършено надлежно отчуждаване на същия.

Вследствие на тези молби със заповед № 405/17.02.1993 г. па Кмета на Община Перник, е открито производство по отчуждаването на имота. Липсват доказателства това производство да е приключило към настоящия момент. Установено е, че през периода от края на 60-те години на миналия век и след 1970год. от община Перник в имота са построени масивна едноетажна сграда, представляваща заведение - ресторант и павилион от лека конструкция с обща застроена разгъната площ от 107 кв.м. и трафопост с идентификатори съответно *** и ***. В имота частично попада и масивна едноетажна сграда, представляваща магазин за хранителни стоки със застроена разгъната площ от 32,00кв.м., отговаряща на сграда с идентификатор по КККР ***, като в процесния имот сградата по регулационния план попада с площ от общо 12кв.м.

Попада в процесния имот и част от двуетажна масивна сграда, представляваща магазин и складови помещения на първия етаж и кафе и читалище на втория етаж с търговска площ по регулационния план от 18кв.м.,а складовите помещения от 87кв.м.По КК и КР в имота застроената площ на сградата, която попада в него е около 67кв.м., а разгънатата застроена площ на помещенията от същата сграда, попада в процесния имот възлиза на около 105кв.м.

Общо разгънатата застроена площ на имота по регулационния план е 255кв.м., при 237 кв.м., съгласно КККР на гр.Перник. Незастроената част е в размер на 897кв.м. и е асфалтирана, съгласно КККР,при незастроена част, съгласно последния действащ ПРЗ. По делото липсват доказателства за съобразяване на формалните изисквания за законност на строежите, а именно наличието на редовни строителни книжа относно построените в имота сгради.

С оглед на така установеното, въззивният съд намира, че е приложима нормата на чл.

2, ал. 2 ЗВСОНИ във връзка с чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, тъй като процедурата за отчуждаване на имота не е била спазена, както и не е установена законността на извършените строежи и ефектът на реституцията му настъпва по право. Община Перник е завзела имота, позовавайки се на извършено със заповед № 467/11.05.1966 година на Градски народен съвет и протокол от 15.03.1967 година отчуждение на имота. Съгласно разпоредбата па чл.

39, ал. 1 от ЗПИНМ (отм.) в редакцията й към посочения момент, за да се счита за отчужден определен имот, то собственикът му трябва да е бил реално обезщетен. Доколкото по делото няма доказателства дължимото се на С.Г.С. обезщетение за отчуждаването на имота да е било заплатено, то същото не е породило действие и правото на собственост на имота не е било придобито от държавата. Към момента на осъществяване на строителството в имота в 3 периода 1960-70 г. ЗПИНМ и Правилника за приложението му, са изисквали издаване на строително разрешение въз основа на утвърдени проекти, определяне линия и ниво на строежа, обективирани в строителен протокол. При док. тежест на ответника липсват доказателства, а и твърдения, за установяване на положителния факт за спазване на установените в § 185 и § 186 от ППЗПИНМ (отм.) изисквания, от което следва, че строителството е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и не се явява пречка за възстановяване правото на собственост на ищеца /в този смисъл Решение № 301 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., II г. о., ГК/.

От горното следва, че са налице посочените в чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ във връзка с чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ материално правни предпоставки за възстановяване правото на собственост върху незаконно отнетия от наследодателя на ищците имот и че реституираните собственици на дворното място, респ. техните правоприемници са станали собственици и на извършените в имота незаконни строежи по приращение – чл. 92 ЗС, съобразно притежаваните от същите идеални части и на основание чл.2 ал.6 от ЗОСОИ от влизане на тази разпоредба в сила - 23.11.1997 г.

Предвид това е налице хипотезата на чл. 2, ал. 6 от ЗОСОИ за уреждане на отношенията между собствениците и ответника, който е извършил строителството, съгласно чл. 73 от ЗС. Разпоредбата на чл. 73 от ЗС дава право на ищците като собственици да претендират от ответника, считано от посочената в разпоредбата на 2, ал. 6 от ЗОСОИ дата 25.02.1992 г., добивите, които е получил от вещта, както и обезщетение за ползите, от които е лишил собственика до датата, на която е предадено владението върху имота и сградите на ищците. В случаите на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ законодателят изрично е посочил, че за добивите и обезщетенията намират приложение разпоредбите на чл. 73 ЗС, а те се отнасят до задълженията на недобросъвестния владелец. Следователно самият законодател е определил извършителят на незаконните подобрения- строежи като недобросъвестен владелец и е посочил какви са задълженията му. Вземането по чл. 73, ал. 1 от ЗС на собственика срещу недобросъвестния владелец за обезщетение за ползите, от които е бил лишен, се основава на принципа в чл. 59 ЗЗД на неоснователното обогатяване. Всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително както е в случая чрез застрояване от ответната община на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца /държател/ или чрез трето лице. В случаите, когато в чужд имот се извършва застрояване, с което се пречи на ползването му, отговорен пред собственик на имота е извършителят на незаконните подобрения- строежи, който лично или чрез трето лице неоснователно ги е извършил там, съответно онзи, който поддържа това състояние /решение № 409 от 20.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2010 г., IV г. о., ГК, решение от 23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014, ІІІ г. о. и решение от 4.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г., ВКС, І г. о. на ВКС/.

Щом след като от 23.11.1997 г. е възстановена по силата на закона собствеността на 4 реституираните собственици върху имота и на извършените в него от ответната община незаконни строежи, то това значи, че ответникът без основание държи имота и сградите за времето от 23.11.1997 г. Същевременно ответната община не доказва, че след 23.11.1997 г. включително и през исковия период е предала владението на собственика на имота и сградите в него, с което не е изпълнил задължението си да върне владението на реституираните собственици въпреки, че е отпаднало основанието да ги владее, което значи, че ответната община без основание държи имота и сградите за времето от 23.11.1997 г., която фактическа власт продължава и през процесния период. Така през целия исков период фактическата власт върху имота е продължила да се осъществява от ответната община, посредством изградените, ползвани и стопанисвани от общината сгради и достъпът до тях се осъществявал единствено и изцяло през процесния имот и независимо от това дали реално е ползвала имота или не, като не го е върнала на ищците, а го е задържала, е лишила собственика от възможността да го ползва.