Решение № 5912 от 01.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5912 гр. София, 31.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100503776 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20012767 от 13.02.2022 г., постановено по ГД № 59985 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 127 състав, са отхвърлени предявените от А. И.

С., ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 6080,46 лева, представляваща принудително събрана от ищеца сума по изп. дело № 1227/2014 г. по описа на ЧСИ С.Я. получена от ответника в качеството му на взискател в производството и с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата в размер на 832,86 лева, удържана от ищеца по принудителен ред за погасяване такси и разноски съгласно ТТРЗЧСИ по посоченото изпълнително производство, ведно със законна лихва за забава върху вземанията от подаване на исковата молба на 02.12.2020 г.

Решението е обжалвано в срок от ищеца. Въззивникът излага доводи, че решението на СРС е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се, че събраната от ищцата по принудителен ред сума е погасена поради изтичането на 3-годишна давност. Излага съображения, че с молбата от 15.02.2017 г. давността не е прекъсната. Релевират се доводи срещу съдебната практика, според която при постъпило искане за приложение на определен изпълнителен способ и настъпила перемпция съдебният изпълнител следва да преобразува новото 1 искане в ново отделно изпълнително дело. По изложените съображения твърди, че изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона на 15.04.2016 г., а давността за вземането е изтекла на 15.04.2017 г., респ. ако се приеме, че давността за вземането е 5-годишна, то същата е изтекла на 15.04.2020 г. Ето защо отправят искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част 2 препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД.

Първоинстанционният обстановка по делото. съд правилно е установил фактическата

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото се установява, че на 16.12.2013 г. в полза на ответника срещу наследодателя на ищеца – Д.Г.К., е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 20871/2013 г. по описа на СРС, 91 състав за сумата в размер на 2816,27 лева, представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода от м.02.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата от 14.12.2013 г. до окончателно погасяване на вземането, сумата в размер на 356,48 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.04.2011 г. до 21.11.2013 г. и за сумата в размер на 298,18 лева, представляваща сторени съдебни разноски. На 27.02.2014 г. въз основа на заповедта за изпълнение в полза на ответника е издаден изпълнителен лист.

Въз основан на издадения изпълнителен лист по молба на ответника срещу наследодателя на ищеца на 25.04.2014 г. е образувано ИД № 20148440401227 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 при КЧСИ, район на действие СГС. С молбата за образуване на изп. производство ответникът като взискател е възложил на ЧСИ правомощията по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, вкл. да определи способа за изпълнение. На 14.05.2014 г. е наложен запор на вземанията по банкови сметки на наследодателя на ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД. На 30.07.2014 г. в Служба по вписванията – София е вписана възбрана на недвижим имот, собственост на наследодателя на ищеца. С молба от 15.02.2017 г. ответникът като взискател е поискал налагането на запор на вземанията на наследодателя на ищеца по банкови сметки, трудово възнаграждение и пенсия. С молба от 11.02.2018 г. взискателят е поискал налагане запор на вземанията на наследодателя на ищеца за трудово възнаграждение и пенсия и опис на движими вещи. С разпореждане от 12.10.2020 г. ищцата е конституирана като длъжник на мястото на починалата Д.Г.К., като на 14.10.2020 г. е наложен 3 запор на вземанията й по банкови сметки, открити в „Юробанк България“ АД, като за посочените действия ищцата е уведомена на 14.10.2020 г. На 26.10.2020 г. от наложения запор в „Юробанк България“ АД по сметка на ЧСИ е постъпила сумата в размер на 6913,32 лв., на 27.10.2020 г. от тази сума на ответника взискател е преведена сумата от 6080,46 лв., на колкото е възлизало задължението по изпълнителния лист към този момент. С постановление на ЧСИ от 28.10.2020 г. изпълнителното производство по ИД № 20148440401227 е приключено.

Във въззивното производство спорни се явяват два правни въпроса: 1. дали процесното вземане се погасява с кратката 3-годишна давност или с общата 5-годишна давност, респ. дали случаите, в които за вземането има влязла в сила заповед за изпълнение, следва да се приравняват на тези по чл.

117, ал. 2 от ЗЗД – вземането е установено с влязло в сила съдебно решение; 2. при настъпила перемпция какви са последиците на подадена от взискателя молба за приложение на определен изпълнителен способ и съответно изтекла ли е давността в разглеждания случай.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като в практиката се приема, че това правило се отнася и за случаите, в които вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, какъвто е и настоящият случай (така Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., ГК; Определение № 961 от 04.05.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3897/2022 г.; и др.). В тази връзка за всички вземания по процесните заповед за изпълнение и изпълнителен лист е приложим 5-годишният давностен срок, независимо от характера на вземането. В тази връзка неоснователен е доводът на въззивника, че спрямо вземането за главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, е приложим краткият тригодишен давностен срок.

Следва да се посочи относимата към случая съдебна практика.

Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност за вземането не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.

4

Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ). Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие. Само по себе си искането да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността. В изпълнителния процес давността не спира.

На следващо място, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител трябва да образува новото искане в ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело. В този смисъл е актуалната практика на върховната съдебна инстанция (например в Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. дело № 1747/2020 г., IV г. о., ГК; Решение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. дело № 2884/2021 г., III г. о., ГК; Решение № 3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. дело № 1722/2021 г., ІV г. о.). Тази практика е утвърдена със задължителните указания, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 4.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

Отнесена към разглеждания случай, посочената практика дава отговор и на втория от спорните във въззивното производство въпроси.

Предвид основанието, от което произтича процесното вземане до 5 момента на образуване на ИД давността за вземането, макар и започнала да тече, не е изтекла, а с възлагане на вземането за събиране на ЧСИ по принудителен ред на 25.04.2014 г., същата е прекъсната и е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. От 25.04.2014 г. до 26.06.2015 г. погасителна давност за вземането не е текла, а от 26.06.2015 г. е започнал да тече нов 5годишен давностен срок. От установената фактическа обстановка следва, че погасителната давността за вземането е многократно прекъсвана, както следва: с молбите от 15.02.2017 г. и 11.02.2018 г., с които ответникът е поискал извършването на изпълнителни действия; и с наложения на 14.10.2020 г. запор на вземанията на ищцата по банкови сметки, открити в „Юробанк България“ АД. Т. е. новата петгодишна давност е започнала да тече, както следва: от 26.06.2015 г.; от 15.02.2017 г.; от 11.02.2018 г.; и от 14.10.2020 г.

От изложеното следва, че в нито един момент от влизане в сила на заповедта за изпълнение и издаване на изпълнителния лист, респ. от образуване на изпълнителното производство до приключването му поради събирането на дълга, вкл. до предявяване на настоящия иск не е изтекъл 5годишния давностен срок за вземането. При това положение следва и извод, че постъпленията от наложения запор на вземанията по банковите сметки на ищцата не са събрани без основание, тъй като правото на принудително изпълнение на кредитора не е било погасено към този момент.