Решение № 6216 от 14.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6216 гр. София, 14.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20251100512713 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 274 и сл. от ГПК.

С Решение № 10972 от 09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 44773/2024 г. по описа на СРС, III ГО, 82 състав, е признато за установено по отношение на А. П. А., ЕГН **********, и А. Б. О., ЕГН **********, че ищцата М. Б. Л., ЕГН **********, е собственик на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС на следния недвижим имот: неурегулирано дворно място от 600 кв.м., представляващо реална част от имот 31, кадастрален лист Г-19-12-В по неодобрен план, с площ на целия имот 780 кв.м. съгласно издадената скица, при граници на реалната част: изток – път и гора; запад – нива; север – нива и юг – нива, а при граници на целия имот: изток – път и гора; запад – нива; север – нива и юг – нива, находящ се в землището на с. Пасарел, местност „Цървени град“ – Софийско. С решението ответниците са осъдени да заплатят на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 000,00 лв., от които 50,00 лв. – държавна такса, и 950,00 лв. – редуцирано адвокатско възнаграждение – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответницата А. П. А. чрез адв. Л. Т.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният акт е неправилен, необоснован и постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон. Твърди, че съдът не е обсъдил доводите в писмената защита и практиката на ВКС относно института на „търпимите действия“. Излага, че ищцата е ползвала имота с изричното съгласие на въззивницата и предполагаемото съгласие на останалите съсобственици (Б.Х. и Л.Г.), поради което фактическата власт не съставлява владение за себе си. Сочи, че заплащането на режийни разноски и извършването на поддръжка са типични за държането и търпимите действия и не доказват намерение за своене. Възразява, че съдът се е произнесъл извън петитума, като е обсъдил придобиване по давност за периода 1998 г. – 2008 г., докато ищцата е твърдяла период от 1995 г. до 2005 г. Оспорва събирането на обясненията по чл. 176 от 1

ГПК и кредитирането на показанията на свидетелката Спринц. Претендира отмяна на решението на СРС, отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноските за двете инстанции.

Въззиваемата ищца М. Б. Л., чрез адв. Р. Т., е депозирала писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че по делото е установено явно, спокойно, несъмнено и непрекъснато владение върху процесния имот за период, надхвърлящ десет години. Излага, че към момента на установяване на фактическата власт ищцата е трето лице, а не сънаследник, поради което намира приложение законовата презумпция на чл. 69 от ЗС. Твърди, че ключовете и документите за имота са предадени лично от наследодателя П.Х., а ответниците никога не са имали достъп и са се дезинтересирали изцяло от имота. Моли решението да бъде потвърдено и претендира разноски за въззивното производство.

Ответницата А. Б. О. не е подала въззивна жалба и не е депозирала писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.

Предмет на разглеждане е и частна жалба от ищцата М. Б. Л. срещу Определение № 36941 от 04.09.2025 г., постановено по гр. д. № 44773/2024 г. на СРС, 82 състав, по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските чрез увеличаване на присъденото адвокатско възнаграждение от 950,00 лв. до реално заплатения размер от 7 200,00 лв. Жалбоподателката твърди, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, висок материален интерес и проведени две заседания със събиране на доказателства, поради което намаляването по чл. 78, ал. 5 от ГПК е било необосновано. Въззиваемата страна А. А. оспорва частната жалба с доводи за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне извън предмета на делото. Ищцата е предявила положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС, основан на придобиване по давност. Посочването в обстоятелствената част на исковата молба на определен период на владение (1995 г. – 2005 г.) съставлява излагане на фактически твърдения, а съдът е длъжен да установи дали към момента на приключване на устните състезания са се осъществили всички елементи от фактическия състав на придобивната давност (Решение № 85 от 20.06.2022 г. по гр. д. № 3564/2021 г. на ВКС). Приемането от съда на начален момент на владението, съвпадащ с или следващ 15.05.1998 г., и констатирането на изтекъл десетгодишен срок до 2008 г., предхождащ предявяването на иска, представлява правилно субсумиране на фактите под приложимата материалноправна норма, а не недопустимо изменение на спорния предмет.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

От събраните по делото доказателства се установява, че с Нотариален акт № 195, том III, дело № 1430/1993 г. от 17.11.1993 г. П.Г.Х. е признат за собственик по давност на неурегулирано дворно място от 600 кв.м., представляващо реална част от имот 31 по неодобрен план, находящо се в с. Пасарел, местност „Цървени град“. П.Х. е починал на 23.08.1995 г. и е оставен за законни наследници: съпругата Б.Й.Х. (починала на 29.12.2012 г.) и дъщерите Л.П.Г. (починала на 18.09.2017 г., майка на ищцата М. Л. и ответницата А. О.) и А. П. А. (ответница и въззивница).

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Фактическият състав на 2 владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС изисква кумулативното наличие на два елемента: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен – държане на вещта като своя. По силата на чл. 69 от ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

По делото е безспорно установено, че от 1995 г. ищцата М. Б. Л. е единственото лице, което е осъществявало постоянна и непрекъсната фактическа власт върху процесния имот – поддържала го е, извършвала е ремонти, заплащала е консумативните разходи и е осъществявала пълен контрол върху достъпа до него. Този факт се признава изрично от ответниците А. А. и А. О. в дадените от тях обяснения по реда на чл. 176 от ГПК, имащи характер на признания на неизгодни факти по чл. 175 от ГПК (Определение № 3750 от 27.11.2023 г. по к. гр. д. № 521/2023 г. на ВКС).

Неоснователно е възражението на въззивницата, че фактическата власт на ищцата има характер на „търпими действия“. Съгласно установената практика на ВКС (Решение № 483 от 11.10.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС; Решение № 755 от 17.12.2025 г. по к. гр. д. № 3311/2024 г. на ВКС) търпимите действия се отличават с откъслечност, временност и несистемност, почиват на морални съображения, гостоприемство или роднинска услужливост и не съставляват трайно установена фактическа власт. Когато едно лице установи постоянно обитаване, осъществи цялостно стопанисване и извършва съществени подобрения за своя сметка, без да е обвързано от договор за ползване и без да отчита правата на собствениците, поведението надхвърля рамките на търпимите действия и съставлява владение.

В случая ищцата М. Л. към 1995 г., респ. към 1998 г., не е била сънаследник на П.Х., тъй като нейната майка Л.Г. и баба Б.Х. са били живи (починали съответно през 2017 г. и 2012 г.). Като трето лице спрямо сънаследствената общност, ищцата се ползва на общо основание от презумпцията на чл. 69 от ЗС, че упражнява фактическата власт с намерение да свои имота (Тълкувателно решение № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС; Решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 509/2022 г. на ВКС). В тежест на въззивницата е било да докаже пълно и главно, че ищцата държи имота за другиго, което по делото не е сторено.

Дори да се приеме, че ищцата е следвало да манифестира промяната в намерението си пред останалите наследници, такова демонстриране е категорично доказано. От събраните доказателства се установява, че ключовете и титулът за собственост са предадени на ищцата лично от наследодателя, ответниците никога не са разполагали с ключове и не са посещавали имота, а при направеното предложение за поделяне на разходите за водопровод ищцата изрично е отказала участие на въззивницата, заявявайки изключителната си грижа за имота като свой (кредитираните по чл. 172 от ГПК показания на свидетелката Спринц.

Представеното непълно копие на данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ от 15.05.1998 г. от името на Б.Х. не прекъсва давността. Прекъсване на придобивната давност настъпва само при осъществяване на лимитативно изброените основания по чл. 116 от ЗЗД във връзка с чл. 84 от ЗС (Решение № 50117 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 509/2022 г. на ВКС).

Дори да се възприеме възприетата от СРС начална дата – 15.05.1998 г., предвиденият в чл.

79, ал. 1 от ЗС десетгодишен срок на непрекъснато, явно, спокойно и несъмнено владение е изтекъл на 15.05.2008 г., с което ищцата е придобила правото на собственост. Позоваването на давността по чл. 79 от ЗС е процесуално средство за защита, чиито правни последици се зачитат от момента на изтичане на срока (т. 2 от Тълкувателно решение № 4/2012 г. от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС), като предявяването на настоящия установителен иск легитимира надлежното упражняване на това право.

Поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции решението следва да бъде потвърдено изцяло на основание чл. 271, ал. 1 във връзка с чл. 272 от ГПК.

По частната жалба срещу Определение № 36941 от 04.09.2025 г. по чл. 248 от ГПК:

Частната жалба на М. Б. Л. срещу определението на СРС, с което е оставена без уважение молбата за увеличаване на присъденото адвокатско възнаграждение, е

3 неоснователна. Преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК изисква съпоставяне на възнаграждението с действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на събраните доказателства и извършените процесуални действия (т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС; Определение № 4 от 05.01.2026 г. по к. ч. гр. д. № 3214/2025 г. на ВКС). Настоящият спор е с типична за вещноправните дела сложност, производството пред СРС е протекло в две открити заседания, без назначаване на експертизи и без необходимост от изследване на специфична нормативна уредба.

Присъденото възнаграждение в размер на 950,00 лв. е съответно на положения адвокатски труд, поради което обжалваното определение по чл. 248 от ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с чл. 273 от ГПК право на съдебно-деловодни разноски има въззиваемата М. Б. Л.. Съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за реално плащане, на ищцата следва да се присъди заплатеното възнаграждение за един адвокат пред въззивната инстанция в размер на 511,29 EUR (петстотин и единадесет евро и двадесет и девет цента, представляващи равностойност на 1 000,00 лв.), което следва да бъде възложено в тежест на въззивницата А. П. А..

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10972 от 09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 44773/2024 г. по описа на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 82 състав.