Решение № 754 от 12.06.2026, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 754 гр. Пловдив, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Екатерина Мандалиева

Членове:

Радослав Радев

Недялка Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена Димова като разгледа докладваното от Екатерина Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20255300501455 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от Х. Т. В., ЕГН **********, чрез поцесуалния му представител адв. В. З. срещу Решение №1315/20.03.2025г. постановено по гр.д.№4113/2024г. по описа на ПРС, девети гр.с., в ЧАСТТА С КОЯТО се осъжда Х. Т. В., ЕГН **********, с адрес гр. *** да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на В. П. Х., ЕГН **********, с адрес гр. ***, сумата от 11 663, 14 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване за периода от 01.03.2019 г. до 01.03.2024 г. на собствените й 9.5/93 ид.ч. самостоятелен обект в сграда, представляващ и функциониращ като един търговски обект на две нива с адрес гр. ***, на първо и второ ниво със застроена площ от 93 кв.м, избено ниво със застроена площ от 66 кв.м. и таван със застроена площ от 66 кв.м., ведно с едно стълбище, обслужващо избено и второ ниво на сградата, който обект е създаден след обединяване на бивши търговски обекти, които сгради са разположени в следните поземлени имоти: поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № 1

***, поземлен имот с идентификатор № 56784.519. 315 и поземлен имот с идентификатор № *** – всички по КК на гр. Пловдив, одобрена със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, която сума се равнява на разликата между действителния пазарен наем и получавания наем от ответника от 500 лв., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.03.2024 г., до окончателното изплащане на задължението; както и в частта с която се осъжда Х. Т. В., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на Е. Т. В., ЕГН **********, с адрес гр. ***, сумата от 5 831, 60 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване за периода от 01.03.2019г. до 01.03.2024 г. на собствените й 4.75/93 ид.ч. самостоятелен обект в сграда, представляващ и функциониращ като един търговски обект на две нива с адрес гр. ***, на първо и второ ниво със застроена площ от 93 кв.м, избено ниво със застроена площ от 66 кв.м. и таван със застроена площ от 66 кв.м., ведно с едно стълбище, обслужващо избено и второ ниво на сградата, който обект е създаден след обединяване на бивши търговски обекти, които сгради са разположени в следните поземлени имоти: поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № ***, поземлен имот с идентификатор № *** и поземлен 17 имот с идентификатор № *** – всички по КК на гр. Пловдив, одобрена със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, която сума се равнява на разликата между действителния пазарен наем и получавания наем от ответника от 500 лв., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.03.2024 г., до окончателното изплащане на задължението, включително и в частта за разноските по отношение на тези искове. В жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеният съдебен акт, по съображения подробно изложени в същата. Иска се отмяна на първоинстанционния акт, в обжалваната част като вместо това съдът постанови друг, с който да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски, съгласно представения списък .

Въззиваемите В. П. Х., ЕГН **********, Е. Т. В., ЕГН ********** и Х.

Т. В., оспорват жалбата като изцяло неоснователна по съображения подробно изложени в отговора. Молят да се потвърди първоинстанционния акт, в 2 обжалваната част като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски, съгласно представения списък .

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е уважил предявените искове с правно основание чл.31 ал.2 ЗС, като е приел, че безспорна е между страните е както съсобствеността, така и обстоятелството, че ответникът е ползвал целия съсобствен имот в процесния период 01.03.2019г. до 01.03.2024г., с което е лишавал ищците от възможността да ползват съсобствения им недвижим имот съобразно правата им в съсобствеността. Решаващият съд е посочил, че доколкото писменото поискване действа занапред без ограничение във времето до настъпване на правопогасяващ факт, то е налице отправена до ответника покана от страна на ищците В. П. Х. и Е. Т. В.. Кредитирал е заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-техническа експертиза, изготвена от в.л. Д., който е установил, че размерът на пазарния наем на процесния имот за процесния период е от 144 176 лв., като от тази сума е приспаднал размера на полученото от ответника наемно възнаграждение от 30 000 лв. От така получената сума от 114 176 лв., представляваща разликата между получения от ответника наем и действителния размер на дължимото обезщетение, което се равнява на средния пазарен наем на недвижимия имот, съобразно неговото предназначение на заведение за обществено хранене, в полза на ищцата В. П.

Х. е присъдил сумата от 11 663, 14 лв., а в полза на Е. Т. В. е присъдил сумата от 5 831, 60 лв., съобразно правата им в съсобствеността.

Недоволен от постановеният съдебен акт е останал жалбоподателя, който излага две основни оплаквания, а именно: на първо място, че първоинстанционният съд не се е съобразил с обстоятелството, че той като мажоритарен собственик в съсобствеността на имота, притежаващ 50 % от съсобствеността е имал право да отдава процесния съсобствен имот под наем, 3 за което е представил договори за наем, които са действителни и не са оспорени от страните; и на второ място, че решението е необосновано и страда от порок в съдопроизводството, предвид на това, че приетата пред първата инстанция експертиза изготвена от вещото лице С. Д., представило размера на пазарния наем за процесния търговски обект само по един метод, е недостатъчно обосновано, поради липсата на други сравнителни критерии и задълбочена преценка за размера на наемите в централната градска част, в която връзка е направено искане към въззивния съд за допускане на нова СТЕ относно размер на действителния пазарен наем за процесния търговски обект.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК, съдът намира, че същото е валидно и допустимо.

Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението единствено по изложените във възззивната жалба доводи. Пред въззивната инстанция са събрани нови доказателства – допусната и приета е нова СТЕ, с оглед наведените в жалбоподателя оплаквания за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд, ограничило възможността за защита на ответника – настоящ жалбоподател. След съвкупна преценка на събраните пред първата и настоящата инстанция доказателства, настоящият съдебен състав споделя направените пред първоинстанционния съд правни изводи по следните съображения:

Предмет на въззивен контрол е решението на първоинстанционният съд единствено, в частта в която са уважени исковете по чл.31 ал.2 ЗС.

В частта, с която са уважени исковете първоинстанционния акт е влязъл в законна сила. по чл.30 ал.3

ЗС,

Няма спор между страните по фактите, а именно: наличието на съсобственост; че ответникът е ползвал целия съсобствен имот в процесния период 01.03.2019г. до 01.03.2024г. и е лишавал ищците от възможността да ползват съсобствения им недвижим имот съобразно правата им в съсобствеността; както и че е отправена до ответника от ищците – настоящи въззиваеми покана т.е . че е изпълнено и условието съсобственикът, който не ползва вещта, да е поискал писмено от 4 съсобственика, който ползва общата вещ, да заплати обезщетение или да осигури достъп до вещта за ползване от другия съсобственик съобразно неговите вещни права.

За прецизност с оглед предмета на спора пред въззивната инстан-ция следва да бъде отбелязано, че когато някой от съсобствениците е лишен от ползването на общата вещ, той може съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС да покани съсобственика, който я използва да му предостави достъп или да му плаща ползите, от които той като неползващ собственик е лишен (пропуснатите ползи). По този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на собственост и ползата, която е пропуснал след поканата. По този иск е без правно значение дали използващият съсобственик, който не е предоставил достъп след поканата е извлякъл някаква полза. Той дължи обезщетение за пропуснатите ползи, дори да не се е обогатил по никакъв начин от общата вещ. Ако след поканата той е реализирал някаква полза, той дължи съответната част от нея, колкото и да е голяма тя, но ако реализираната полза е по-малка от пропуснатата, той дължи обезщетение в размер на пропусната полза. Използващият общата вещ съсобственик не може да се брани с възражение, че не е реализирал никаква или по-малка полза в сравнение с пропуснатата. Той може да се брани само с възражение, че е предоставил достъп или че е платил обезщетение. В тази връзка направеното от жалбоподателя възражение, че той като мажоритарен собственик в съсобствеността на имота, притежаващ 50 % от съсобствеността, е имал право да отдава процесния съсобствен имот под наем, за което е представил договори за наем, които са действителни и не са оспорени от страните, е преценена и взета предвид от първоинстанционния съд, като реализирана полза. Тази обаче реализирана полза в размер на 500лв месечен наем за целият процесен период, по безспорен начин се установява, че е по-малка от размера на пропуснатата, което от своя страна предвид гореизложеното, обосновава извода, че използващият общата вещ съсобственик дължи за процесния период обезщетение в размер на пропусната полза. Ето защо, независимо от наличието валидни договори за наем за целият процесен период, сключени от мажоритарен собственик в съсобствеността на имота, направеното от жалбоподателя възражение, че не дължи по-голямо обезщетение, от размер на реализираната полза, се явява неоснователно.

От друга страна, за да получи по-голямо обезщетение от пропусната 5 полза, съсобственикът с ограничен достъп трябва да докаже реализирането й.

В трайната си съдебна практика, ВКС приема, че посоченото в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС изискване общата вещ да се използва "лично" само от друг съсобственик не означава, че той трябва след поканата непрекъснато да упражнява лично фактическа власт върху вещта. Общата вещ се използва "лично" само от един от съсобствениците във всички случаи, в които той не осигурява достъп на друг съсобственик, като е без значение кой осъществява фактическата власт от името на използващия съсобственик, защото е допуснат от него (по договор за наем, заем за послужване или по друга причина).Безспорно такъв е настоящия случай. За установяване размера на пропуснатата полза и обстоятелството, че реализираната полза, от сключените от мажоритарен собственик в съсобствеността на имота, валидни договори за наем за целият процесен период, е по-малка от пропуснатата в производството са допуснати две СТЕ – една пред първата инстанция изготвена от вещото лице С. Д. и една пред въззивната инстанция изготвена от вещото лице инж.Р. К..

Настоящият съдебен състав кредитира СТЕ на вещото лице С. Д., тъй като намира същото за по-пълно, обективно и аргументирано. При определяне на средния пазарен наем, вещото лице е използвало сравнителния подход като извежда стойност, като сравнява процесния обект, със сходни обекти, за които е налична ценова информация и метода на пазарните сравнения. При изготвяне на заключението, вещото лице Д. е проучило размер на наемите на търговските обекти в тази част на града, в която е и процесния обект и на тази база е дал размер на средния месечен наем. Ето защо и доколкото при определяне на средния месечен пазарен наем, вещото лице е използвало действително реализирани пазарни аналози, съобразени с местоположението на имота, неговото предназначение, площта, състоянието му и периода относим към спора,, настоящият съдебен състав приема, че заключението на вещото лице Д., отразява в по-пълна степен действителния размер на пазарните наеми. Съдът не възприема заключението на вещото лице инж.Р.