Решение № 64 от 24.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 64 гр. София, 24.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.

Диляна Господинова при участието на секретаря Петя Ив. Петрова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20238002900672 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, с които се обжалва решение № 1572 от 19.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 1843/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, поправено с решение от 16.04.2025 г., постановено по същото дело.

Едната касационна жалба е подадена от „Юробанк България“ АД, като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу А. С. Т. и Ц. В. Т. искове с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата над 8 614, 19 евро до 25 656, 45 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.

Другата касационна жалба е подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., като с нея се обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5183 от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 6306/2019 г. по описа на 1

Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-7 състав, в частта, с която А. С. Т. и Ц. В. Т. са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми: на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 57 637, 82 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 13.05.2019 г., до окончателното плащане; - на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 8 614, 19 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислена за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 5 508, 17 евро, представляваща мораторна лихва, дължима за периода от 10.05.2016 г. до 08.05.2019 г.; - сумата от 218, 76 евро, представляваща такси по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г., начислени за периода от 26.10.2016 г. до 08.05.2019 г.; сумата от 268, 74 евро, представляваща задължения по сключени застраховки, дължими по договор за кредит № НL20600 от 17.04.2007 г.

В касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, което дружество има качеството на ищец в производството, се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е уведомил страните, че за първи път и служебно ще извърши проверка, каквато не е правил първоинстанционният съд, за неравноправност на клаузите от договора за кредит, сключен между тях, с които е постигнато съгласие за размера на възнаградителната лихва и за начина на нейното изчисляване. С това той не е дал възможност на ищеца да се защити и да развие доводи за това, че клаузите за дължимост на възнаградителната лихва са индивидуално уговорени, че не са неравноправни, както и че лихвата по кредита не е била завишавана от банката в нито един момент от срока на действие на договора. Посочва, че въззивният съд сам е определил размера на възнаградителната лихва, която се дължи за претендирания период при съобразяване на това, че част от уговорките в договора са прогласени за нищожни, като не е назначил служебно експертиза, въпреки че няма специалните знания, които са необходими, за да се направят точни изчисления на размера на това вземане. Освен това в решението няма изложени никакви мотиви, от които да става ясно как е направено това изчисление от съда – при какви условия от договора, за какъв период от време и дали са съобразени всички плащания, извършени от кредитополучателите за погасяване на задължения по кредитната сделка. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Ответниците по тази касационна жалба - А. С. Т. и Ц. В. Т., считат, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната от „Юробанк България“ АД част.

Посочват, че въпросът за неравноправността на клаузите от договора за кредит, в които е уговорена възможността на банката за едностранно изменение на възнаградителната лихва, е разгледан във въззивното производство, предвид 2 оплакването, заявено от ответниците във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да се произнесе по него както служебно, така и по направеното възражение. Ето защо ищецът е имал възможност да изрази становище по неравноправността на тези клаузи при подаване на отговор на въззивната жалба.

Считат, че за да определи размера на задължението за възнаградителна лихва, което е възникнало в тежест на ответниците към ищеца, въззивният съд следва да кредитира изчисленията, направени в заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, както и да извърши математическата операция изваждане между две числа, което не изисква специални знания.

В касационната жалба, подадена от А. С. Т. и Ц. В. Т., които са ответници в първоинстанционното производство, се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че не следва да взема предвид погасявания на част от задълженията по договора за кредит, направени след завеждане на делото, със суми, събрани в хода на образувано срещу ответниците изпълнително производство. За да стигне до този извод, той се е позовал на указанията, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, които обаче се отнасят за производство по разглеждане на иск по чл. 422 ГПК, в което не се съобразява удовлетворяването на вземането чрез събрани суми в принудителното изпълнение, започнало въз основа на допуснато незабавно изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение, какъвто не е настоящият случай, при който съдът е сезиран с осъдителни искове за изпълнение на задълженията на ответниците по договора за кредит, за които изобщо не е издавана заповед за изпълнение и не е допускано незабавното й изпълнение. Ето защо като не е взел предвид извършено погасяване на задължения по договора със сума в размер на 13 300, 33 евро, събрана в хода на образувано изпълнително производство, въззивният съд е допуснал нарушение на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Касаторите считат, че уговорката за дължимост на неустойка за забава, постигната с чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът на неустойката е явно прекомерен и това е извън присъщите й функции. Тя е и неравноправна, защото е обвързана с клаузата за дължимост на възнаградителната лихва, която е неравноправна. С оглед на това изводът на въззивния съд, че за ищеца е възникнало претендираното вземане за неустойка, е неправилен. Посочват, че с решението са осъдени да заплатят възнаградителна лихва след датата на обявяване на цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо, въпреки че такова вземане не възниква след този момент.

Заявяват, че апелативният съд не е отчел и направено от ищеца признание за пълното погасяване от кредитополучателите на задълженията им по кредитната сделка, 3 съдържащо се в молба за заличаване на договорна ипотека, приета като доказателство по делото. Считат, че установената от въззивния съд неравноправност на две клаузи от договора за кредит води до нищожност на целия договор, в резултат на което кредитополучателите дължат да върнат само чистата стойност на кредита и за тях не възникват други задължения. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ответникът по тази касационна жалба - „Юробанк България“ АД, счита, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната с нея част. Посочва, че въззивният съд е взел предвид всички плащания, с които са погасени процесните задължения, направени в хода на делото, тъй като изводът му за размера, на който възлиза неплатената част от тях, е направен въз основа на изчисленията в заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, а в нея вещото лице е съобразило всички постъпили по сметката на ищеца суми. Счита, че уговорената в договора неустойка за забава не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като нейният размер е 16, 5 %, който е малко по-висок от размера на законната лихва за забава, който е 11 %. Заявява, че не е правил признание, че задълженията на ответниците по договора за кредит са изцяло погасени, като такова изявление няма в подадената молба за заличаване вписването на учредена в негова полза договорна ипотека. Намира, че нищожните клаузи за едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва и за олихвяване на капитализирани към главницата лихви не водят до нищожност на целия договор за кредит, защото той може да съществува и без тях. Позовава се на това, че в договора за кредит страните са постигнали уговорка за конкретен размер, на който възлиза задължението за възнаградителна лихва, който е приет за приложим от въззивния съд.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД искове за осъждане на ответниците А.

С. Т. и Ц. В. Т. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление, разноски по сключени застрахователни договори и платени суми за нотариални такси, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 17.04.2007 г. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 17.04.2007 г., както и че уговорената в тази сделка сума от 118 800 евро е усвоена от кредитополучателите чрез 4 извършен превод по сметка на единия от тях А. Т.. Заключил е, че между страните в производството не е спорно, че кредитополучателите не са изпълнили в срок задължението си за заплащане на месечна погасителна вноска с падеж на 10.11.2014 г., както и че при настъпването на този факт за банката е възникнало правото да обяви целия дължим остатък от кредита за предсрочно изискуем съгласно уговорката, постигната в договора за кредит, за която са изложени мотиви, че при извършена служебна проверка се установява, че не е неравноправна. Това право е упражнено с изпратени до длъжниците нотариални покани, които са им връчени на 21.03.2019 г. В решението е посочено, че неплатената част от задължението за връщане на предоставения кредит е в размер на 105 554, 16 евро. Апелативният съд е приел, че от представените във въззивното производство доказателства се установява, че след предявяване на исковете ищецът е получил в изпълнение на задълженията по договора за кредит сума в общ размер от 41 300 евро, която представлява платена цена за продаден от ответниците на трето лице недвижим имот, която това трето лице е превело по сметка на банката. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК този факт е взет предвид при постановяване на обжалваното решение и е счетено, че с тази сума се погасява част от главното задължение по кредитната сделка за връщане на дадените в заем средства, в резултат на което неплатената част от него възлиза на 62 454, 16 евро.