Решение № 2167 от 01.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2167 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина Ангелова

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Валентина Ангелова Въззивно гражданско дело № 20251100501127 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на Г. А. Ц., молител в първоинстанционното производство, срещу постановеното по гражданско дело № 17871/2024 г. от СРС, 117 състав Решение№ 17426/30.09.2024 г., с което бил постановен отказ за издаване на заповед за защитата му. В жалбата си твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като е постановено при допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, като излага съображенията си за наведените оплаквания. Моли да се отмени обжалваното решение, като се издаде заповед за съдебната му защита от ответника.

В срока по чл. 17, ал. 3 въззивната жалба. от ЗЗДН А. С. Ц. не е подал отговор на

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.3 ЗЗДН от 1 молителя в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК във връзка с чл. 17 от ЗЗДН валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Г. А. Ц., в която се сочело, че бил подлаган на системно насилие от страна на ответника и на Л.В.Т., като по отношение на първия сочел, че е негов баща, а на вторияче е негов братовчед. По отношение на ответника А. С. Ц. сочел, че от времето, когато бил дете бил агресивен и упражнявал физическо насилие над него, като от 2020 г. изразявал гнева си по телефона и не го оставял на мира.

Допълнително уточнил, че на 23.03.2016 г. и на 08.07.2020 г. баща му упражнил физическо насилие над него. Сочел, че на 27.03.2024 г. е подал жалба срещу него. Позовал се на преписка № 338200-7257/2024 г., пр. пр. № 30781/2024 г., касаещи думи на ответника, отправени му в разговор по телефона в началото на месец март 2024 г., когато ответникът му заявил „Аз няма да те търпя повече“ и „Ела ми пред блока и ще видиш“.

На 10.04.2024 г в полза на молителя била издадена заповед за незабавна защита, с която ответникът бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо него, а с определение от същата дата, съдът приел, че Л.В.Т. не е от кръга на лицата по чл. 3 от ЗЗДН, като спрямо него производството е недопустимо.

Ответникът, редовно призован, не взел участие и становище по делото.

С обжалваното решение първоинстанционният съд оставил без уважение молбата на Г. А. Ц. и е отказал да издаде заповед за съдебна защита.

Във въззивната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, постановено е при множество нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно е интерпретирал събраните по делото доказателства, като обсъдил същите частично, като липсвал цялостен и задълбочен анализ на доказателствата, поотделно и в тяхната съвкупност и в контекста на направените от страните твърдения, възражения и оспорвания. В резултат съдът достигнал до неправилни изводи, като изобщо не обсъдил подписаната от въззивника декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, нито писмените доказателства, представени от него с молба от 03.07.2024 г., не отчел процесуалното бездействие на ответника, както и признанието му в сведение 2 от 03.06.2024 г., че през годините назад имало скандални случаи със сина му, като понякога се стигало до физическа саморазправа, но без опасност за живота им, като същият не отрекъл възможността в началото на 2024 г. да е повишил тон и да е уплашил сина си по време на телефонен разговор. Счита, че съдът неправилно обсъдил отказа на СРП да образува досъдебно производство срещу ответника, без да отчете, че същото постановление не е влязло в сила. Същевременно счита, че същото постановление е неотносимо към предмета на доказване по делото. Счита, че от съвкупната преценка на доказателствата се установява, че ответникът е извършил акт на психическо насилие спрямо него, както и, че са налице предпоставките за ескалация на упражняването над него насилие във формата му на физическо такова.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, приема за установено следното :

От събраните в първоинстанционното производство доказателства, се установява, че въззивникът Г. А. Ц., с ЕГН **********, и въззиваемата страна А. С. Ц., с ЕГН **********, са в родствена връзка, като първият е син на втория.

Представената декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН въззивния съд не обсъжда, като негодно доказателствено средство, поради следното : В декларацията не се съдържа описание по време, начин на извършване, място на твърдения акт на домашно насилие, за който въззивникът търси съдебна защита. Най-общо се сочи, че въззиваемият е извършвал домашно насилие над него, още от както е бил дете, прилагайки агресия и физическо насилие спрямо него, а от 2020 г. изразявал гнева си по телефона и не го оставял на мира. Въпреки дадената му възможност въззивникът не е посочил конкретен акт на домашно насилие, а се е позовал на преписка, образувана по негов сигнал, отнасящ се до това, че при телефонен разговор с баща му, проведен в началото на месец март 2024 г. последният му заявил, че повече няма да го търпи и ако дойде пред блока му ще види. Същевременно твърдял постоянен телефонен тормоз от баща си, но не сочи номера на телефона, на който е приел сочените заплахи от баща си, както и номера на телефона, от който последният му се е обаждал. Съобразно изложеното сочената декларация като негодно доказателствено средство не следва да се обсъжда, като 3 въззивният съд я изключва от доказателствения материал.

Към доказателствения материал по делото, по искане на въззивника е приобщен заверен препис от материалите по пр. преписка № 30781/2024 г. по описа на СРП, приключила с постановление от 10.06.2024 г., с което е отказано образуването на наказателно производство. Същата е образувана по сигнал на въззивника, който сочел, че в началото на месец март 2024 г., на няколко пъти провел разговор по телефона с баща си, като си звъняли взаимно и в един от разговорите, баща му го заплашил с агресивен тон, като му казал :

„…Аз няма да те търпя повече… Ела ми пред блока и ще видиш…“, на което Г. Ц. отговорил на баща си той да дойде на работното му място. Допуска, че по време на този разговор е възможно той самият да е отправил заплахи и обиди към баща си, тъй като бил ядосан и искал да го накара да спре да му се обажда по телефона. Сочел, че не е виждал пряко с баща си от 6-7 месеца, като в момента не желаел да се вижда с него, както и че на 29.03.2024 г. подал молба до съда за издаване на ограничителна заповед. По негови данни, баща му живеел в ж. к. „Дружба“, но не знаел точния му адрес, като опитите му посредством роднини и по телефона да разбере точният му адрес не дали резултат. Заявил желание баща му да бъде намерен и предупреден, да не се занимава с него. На 04.04.2024 г. въззивникът подписал протокол за предупреждение по чл. 65, ал. 1 и 2 от ЗМВР. На 03.062024 г. въззиваемият дал сведение, че със сина му са във влошени отношения от повече от 10 години, като през годините назад помежду им имало скандални случаи, понякога с физическа саморазправа, но не се стигало до опасност за живота на който и да е от двамата. Твърдял, че не помни да е говорил по телефона със сина си в началото на месец март 2024 г., тъй като той не приемал обажданията му. По негови данни двамата говорили по телефона в началото на 2024 г., и двамата си викали, но нямал спомен да го е заплашвал или обиждал. Признал, че е възможно тогава да е повишил тон и да го е заплашил, но не било нарочно и нямал намерение да осъществи заплахите си. По негови данни за последно се видели със сина му в началото на годината, а сега му била връчена заповед за незабавна защита и той я спазвал. На същата дата на въззиваемия бил съставен протокол за предупреждение по чл. 65, ал. 1 и 2 от ЗМВР.

С постановление от 10.06.2024 г. на СРП е постановен отказ от образуване на наказателно производство, като пр. преписка № 30781/2024 г. била прекратена, като е прието за установено, че сочените от въззивника 4 заплахи не са отправени от въззиваемия в посочения период – началото на месец март 2024 г., тъй като в този период Г. Ц. не приемал обажданията на баща си. Последният отрекъл да има намерение да навреди на сина си, когото за последен път видял през месец януари 2024 г., а след това му била връчена заповед за незабавна защита, която той спазвал.

Видно от експертно решение № 90382 от 02.11.2022 г., касаещо преосвидетелстване на въззивника, на същият е призната 80 % трайно намалена работоспособност за срок до 01.11.2025 г., поради това, че страда от общо заболяване с водеща диагноза „Параноидна шизофрения“. До експертизата, на същия била призната 60 % трайно намалена работоспособност.

Останалите представени по делото документи – епикриза от Клиника по неврохирургия към УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“ ЕАД от 14.07.2020 г. и епикриза № 270/26.03.2016 г., издадена от Клиника по неврохирургия към УМБАЛ „Света Анна“ АД, въззивният съд не обсъжда подробно, доколкото не установяват релевантни обстоятелства по делото. Следва да се отбележи, че и двете касаят хоспитализации на въззивника по спешност, след побои, но и двамата случая, противно на твърденията в жалбата, въззивникът не дал сведения за самоличността на лицето, респективно лицата, които са му нанесли сочените побои. Отделно от това, посочените документи се ползват с доказателствена стойност относно проведеното лечение, неговото времетраене и поставената диагноза, но не установява авторството на деянието причинило необходимостта от спешното лечение на въззивника.

Въззивникът не е осигурил за разпит допуснатия по негово искане свидетел, като първоинстанционното производство приключило при тази доказателствена съвкупност.

Във въззивното производство въззивникът представя като доказателство -запис на разговор по телефона с трето на спора лице (братовчед), в който същият споменава, че знае за осъществявано физическо насилие над него от страна на баща му. Въззивният съд е приложил по делото посочения звуков файл, като приема, че същият не установява релевантни обстоятелства по делото, доколкото производството касае твърденията на въззивника за осъществени в периода 29.12.2023 г. – 29.03.2024 г. актове на психическо насилие, а твърдените актове на физическо насилие са извън срока по чл. 10, 5 ал. 1 от ЗЗДН в актуалната към момента на извършването им редакция, поради което не попадат в предмета на доказване по делото. При наличие на изрични доказателства за осъществени актове на домашно насилие от въззиваемия спрямо въззивника преди 29.12.2023 г., както и в тримесечния срок преди завеждане на молбата пред първоинстанционния съд, същите ще бъдат обсъждани при индивидуализацията на мерките за защита. Такива доказателства обаче не са представени, като липсват ангажирани убедителни доказателства и за сочения акт на домашно насилие. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи, че съдът постановява съдебните актове в съответствие със събраните доказателства и закона, а не базата на вероятности или предположения.

Настоящият съд напълно споделя изцяло направените от първоинстанционния съд изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях по реда на чл. 272 от ГПК.

Съобразно с така установената фактическа обстановка, въззивния съд достигна до следните правни изводи:

Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са наведените доводи в жалбата, че първоинстанционният съд не се е съобразил с всички представени доказателства, в частност представената декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и епикризи от проведените по спешност на въззивника лечения през 2016 г. и 2020 г. Както се посочи и по-горе, посочената декларация не е годно доказателствено средство, тъй като не съдържа описание на конкретен акт на домашно насилие по време, място и начин на извършване. Твърди се, насилието да е осъществено в разговор по телефона, но не сочи конкретна дата и час, когато същият е проведен, номерата на телефоните на страните, ползвани за провеждането на този разговор, както и конкретното съдържание на изявленията на въззиваемия, възприети от въззивника като психическо насилие. Поради това, същата декларация не може да предизвика ефекта, предвиден с разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН като послужи като достатъчно основание за издаване на заповед за защитата му. Липсват очевидци на твърдяния акт на насилие, като въззивникът не е осигурил за разпит допуснатия му свидетел. Извън това, представените медицински документи (епикризи) касаят приемане на въззивника в болнично 6 заведение за лечение по спешност, проведено през 2016 г., съответно през 2020 г., като по никакъв начин не установяват каквото и да е поведение на въззиваемия А. Ц., което да е в причинно-следствена връзка с тези хоспитализации на Г. Ц.. По отношение на същите медицински документи, следва да се отбележи, че те са официални документи, с формална доказателствена сила единствено досежно констатираните при прегледа на въззивника травми, проведеното лечение и поставената диагноза.