Определение № 1164 от 21.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1164 гр. София, 21.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20268002900018 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. Б. срещу решение № 1139 от 01.10.2025 г. по в. гр. д. № 515/2025 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 4 от 02.01.2025 г. по гр. д. № 8424/2023 г. на Софийски градски съд, I ГО, 28 състав, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Макроадванс“ АД, гр.

София иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Б. не дължи на „Макроадванс“ АД, поради погасяване по давност, сумите по изп. д. № 261/2010 г. на ЧСИ Георги Дичев, образувано по изпълнителен лист от 18.01.2010 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 57/2010 г. на Районен съд – Лом, както следва: 530 908, 51 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2023 г. до окончателното й изплащане; 508 956, 90 лв. лихви и 222 лв. неолихвяемо вземане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка оспорва извода на съда, че е уведомена за договора за 1 прехвърляне на вземане, с който ответникът се легитимира като неин кредитор. Излага доводи, че обратната разписка, на която съдът е основал извода си за уведомяването й за цесията, не съдържа подпис или друго отразяване, удостоверяващо получаването й от Б.. Счита, че тъй като по делото не е доказано да е уведомена за цесията, всички изпълнителни действия по образуваното за удовлетворяване на процесното вземане изпълнително дело, предприети преди подаване на исковата молба, са невалидни и не са годни да прекъснат погасителната давност за вземането. В жалбата се мотивира становище, че доколкото С. Б. не е била уведомена за цесията, за времето от 19.01.2018 г /датата на предприемане на последното валидно изпълнително действие от взискателя „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ до 24.07.2023 г. /датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК/ е изтекъл петгодишният давностен срок и процесното вземане е погасено по давност.

Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В раздел І на изложението по чл. 284, ал.

3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Какво представлява достигането на съобщението за извършената цесия до длъжника и как се разпределя доказателствената тежест?; 2. Прекъсва ли се погасителната давност по чл.

116, б. „в“ ЗЗД от искане за изпълнителни действия, направено от цесионер, който към момента на искането не е „кредитор“ спрямо длъжника поради липса на съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД?“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като следва: по въпроса по т. 1 – в противоречие с решение № 50257 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 210 от 09.08.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о. и по въпроса по т. 2 – в противоречие с решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о. и Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В раздел I I от изложението, касационната жалбоподателка поддържа, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВС и ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и доказателствата по делото и да изложи мотиви, съответстващи на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се позовава на ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и на 2 постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г., IV г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г., I т. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г. о. и др.

Сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба „Макроадванс“ АД, гр. София е депозирал отговор на жалбата, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, съответно – че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно между страните и се установява от писмените доказателства, че: срещу С. Б., въз основа на изпълнителен лист по влязла в сила заповед за незабавно изпълнение от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 57/2010 г. на Районен съд – Лом, е образувано изп. д. № 261/2010 г. на ЧСИ Георги Дичев, по което взискател е бил „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, за вземане за сумата от 284 902, 99 евро или левовата им равностойност 556 985, 35 лв., включващо главница, лихви и разноски; по искане на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на 19.01.2018 г. е предприето изпълнително действие и на 27.03.2018 г. взискателят е прехвърлил вземането си, предмет на принудителното изпълнение, на „Макроадванс“ АД, който е конституиран като нов взискател по изпълнителното дело с постановление на ЧСИ от 04.06.2018 г. Съдът е констатирал, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа peг. № 1569 от 12.04.2018 г. на нотариус Цветанка Димитрова, „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е упълномощило цесионера „Макроадванс“ АД да уведоми по законоустановения ред всички длъжници по вземанията, посочени в Приложение № 1 А към договора за цесия, за извършеното прехвърляне.

3

По спорните по делото въпроси съдът е формирал извод, че ищцата Б. е узнала за цесията на 11.06.2022 г., когато лично е получила уведомление за нея от 30.05.2022 г. съгласно удостовереното в представената и неоспорена от ищцата обратна разписка. Като се е позовал на правилото на чл. 429, ал. 1 ГПК, че частните правоприемници на взискателя могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, след като установят правоприемството с писмени доказателства, въззивният съд е намерил, че ответникът „Макроадванс“ АД въз основа на договора за цесия от 27.03.2018 г. надлежно е конституиран като взискател по изпълнителното дело, по което длъжник е ищцата.

В атакуваното решение е отразено, че процесното вземане, включващо главница, лихви и разноски, е установено с влязла в сила на 08.04.2010 г. заповед за изпълнение, поради което на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността за него е петгодишна. Като е съобразил задължителните указания на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че с образуване на изпълнителното дело по молба на длъжника на 01.04.2010 г. давността е спряла да тече и е започнала да тече отново от 26.06.2015 г., когато с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. По въпроса за действията, с които давността се приема за прекъсната /след като отново е започнала да тече/ в изпълнителния процес, съдът е взел предвид дадените в мотивите към т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ по инициатива на ЧСИ или по възлагане от взискателя. Съобразил е и задължителните постановки по т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора взискател и че „до прекъсване на давността води всяка молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал.

3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК“.

В атакуваното решение е обобщено, че след като давността за процесното вземане е продължила да тече - след 26.06.2015 г., независимо от перемпцията, течението й е прекъснато с всяко искане на взискателя за предприемане на изпълнителни действия, а именно: искане за изпълнително 4 действие, направено на 19.01.2018 г. от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; искане, направено с молба вх. № 16944/12.09.2018 г. от „Макроадванс“ АД, за извършване на справка за наличие на трудов договор на Б. и при наличие на такъв за налагане на запор върху трудовото й възнаграждение; искане по молба вх. № 04781/28.03.2019 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Б., запори върху откритите й банкови сметки и за извършване на опис на движими й вещи; искане по молба вх. № 13345/22.08.2019 г. на взискателя за извършване на справка за наличие на трудови договори на длъжницата и за налагане на запор върху евентуално получаваното от нея трудово възнаграждение, по което на 23.08.2019 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на Б.; искане по молба вх. № 13260/04.11.2020 г. на взискателя за извършване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжницата, и искане по молба вх. № 05345/21.04.2022 г. за налагане на запор върху евентуално регистрираните МПС, собственост на Б., и върху банковите й сметки. Въззивният съд е изтъкнал, че всяко от тези действия води до прекъсване на давностния срок за процесното вземане, като от тях е започнала да тече нова погасителна петгодишна давност, която не е изтекла нито към момента на подаване на исковата молба на 24.07.2023 г., нито по-късно. По изложените съображения съставът на Софийски апелативен съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск по чл. 439 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросът по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма 5 обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Съставът на въззивния съд не е изразил становище, че тежестта за доказване на уведомяването на ищцата длъжник за цесията се носи от нея, в какъвто смисъл са доводите, в контекста на които е въведено питането. Въпросът не държи сметка за формираното въз основа на преценка на събраните по делото доказателства заключение на състава на апелативния съд, че ищцата е била надлежно уведомена за цесията на процесното вземане, тъй като цесионерът е бил упълномощен от цедента да уведоми длъжницата за цесията и е сторил това на 11.06.2022 г. съгласно удостоверяването в представената по делото от ответника и неоспорена от ищцата обратна разписка. Както се сочи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ищцата /касаторка в настоящото производство/ е оспорила уведомяването си за цесията, извършено на 21.09.2018 г., доколкото известието от посочената дата, е подписано от „г-жа И.“ без отразяване на качеството й и връзката й с адресата. Истинността на обратната разписка от 11.06.2022 г., поставена в основата на преценката на съда, не е била оспорена от ищцата. Що се отнася до правилността на изводите на съда за доказателственото значение на този документ за факта на уведомяване на длъжницата за прехвърлянето на вземането, към оспорване на която явно е насочен поставеният въпрос, то тя не би могла да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Както е изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2020 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.