Решение № 6333 от 23.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6333 гр. София, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100504697 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20085203 от 27.03.2023 г., постановено по гр. дело № 52971/2019 г. по описа на СРС, 148-ми състав, частично са били уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Д. Г. К. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД, както следва: за сумата от 533,47 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от м.10.2015г. до м.04.2017 г. за имот находящ се на адрес гр. ****, абонатен номер 142608; на основание чл. 86 ЗЗД сумата 40,43 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 14.06.2017 г. до 21.11.2018 г. по отношение на цената за топлинна енергия; и на основание чл. 79 ЗЗД ЗД сумата 14,45 лв. - цена на дялово разпределение за периода от м.10.2015г. до м.04.2017г. ведно със законна лихва върху двете главници от 30.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д 418/19 г. по описа на P C - Елин Пелин, като са отхвърлени предявените установителни искове за останалите суми по заповедта, както следва: по чл. 86 ЗЗД - за горницата над 40,43 лв. до пълния предявен размер от 118,46 лв., представляваща обезщетение за забава по отношение на топлинната енергия, както и за периода от 30.11.2015 г. до 14.06.2017 г. и по чл. 86 ЗЗД за сумата от 2,39 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 30.11.2015г. до 21.11.2018 г. по отношение на дяловото разпределение.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 163,81 лв., представляваща разноски в заповедното и исковото 1 производство пред първата инстанция, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцовото дружество е осъдено да заплита на ответника сумата 54,30 лв., представляваща разноски за исковото производство пред първата инстанция съразмерно на отхвърлената част на исковете.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените искове са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника й – адв.

М.А., в която са изложени оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Сочи още, че ищецът не е установил наличието на договорни правоотношения с ищцовото дружество при Общи условия през процесния период, доколкото по делото било установено, че била въведена във владение на имота едва след процесния период, поради което и нямала качеството на потребител през заявения от ищеца период. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба.

Третото лице помагач – Н. И. С., не е подал в срок отговор на въззивната жалба и не вземат становище по същата.

Решението в частта, с която са отхвърлени акцесорните исковите претенции за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД - за горницата над 40,43 лв. до пълния предявен размер от 118,46 лв., представляваща обезщетение за забава по отношение на топлинната енергия, както и за периода от 30.11.2015 г. до 14.06.2017 г. и по чл. 86 ЗЗД за сумата от 2,39 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 30.11.2015г. до 21.11.2018 г. по отношение на дяловото разпределение, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като особения представител не дължи заплащане на държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на 2 първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо съобразно цитираната нормативна уредба възникването на облигационно правоотношение за битови нужди възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В тази връзка следва да се посочи, че от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 25.02.2011 г. /лист 16 по делото на РС гр. Елин пелин/, се установява, че ответникът е придобил собствеността върху процесния имот още през 2011 г. Следва да се отбележи, че правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено още в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото обстоятелство, че през процесния период ответникът е собственик на процесния недвижим имот, респективно че има качеството на потребител. В тежест на ответника е било да установи, че се е разпоредил с процесния недвижим имот преди процесния период, каквито доказателства по делото не са ангажирани.

Обстоятелството, че Д. Г. К. е била въведена във владение на процесния недвижим имот с Протокол за въвод от 27.04.2017 г. не води до извод, че ответникът не е страна по възникналото по силата на закона облигационно правоотношение. В тази връзка следва да се 3 посочи, че в т.1 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл.153 ЗЕ. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Разяснено е също така, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, но само ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т.

2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. Ето защо в настоящия случай страна в правоотношението с „Топлофикация София” ЕАД е собственикът Д. Г. К. като ирелевантно по делото обстоятелството, че същата е била във владение на имота през процесния период, по отношение на която би имала право на иск за неоснователно обогатяване в случай, че заплати на ищеца процесните суми.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК ответникът-жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ищец направените разноски в настоящата съдебна инстанция в размер на 100,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20085203 от 27.03.2023 г., постановено по гр. дело № 52971/2019 г. по описа на СРС, 148-ми състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕ № 20085203 от 27.03.2023 г., постановено по гр. дело № 52971/2019 г. по описа на СРС, 148-ми състав, в необжалваната част е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА Д. Г. К. ЕГН **********, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК 831609046 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ №23Б на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 100,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на ответника - Н. И. С..

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.