Решение № 542 от 06.03.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 542 гр. Бургас, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ при участието на секретаря РОСИЦА Н. БУДАКОВА като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Гражданско дело № 20252120105100 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от А. И. Д. с ЕГН **********, с адрес гр.

Б******, чрез адв. Е. И. от АК П., против „Кредисимо“ ЕАД с ЕИК 175330437 и „Ай тръст“ ЕООД, с която са предявени искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК, с които ищцата иска да бъде прието за установено, че договор за кредит и договор за поръчителство, сключени между нея и ответните дружества, са нищожни.

Ищцата твърди, че е сключила с първия ответник Договор за потребителски кредит № ******/****г. и с втория ответник Договор за предоставяне на поръчителство от същата дата. Съгласно договора за кредит, лихвеният процент по кредита е в размер на 30.94%, а годишният процент на разходите е 35,73%. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 35,73 % е заблудил потребителят, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Сочи, че уговореното възнаграждение за фирма - Поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, 1 ал. 1 и 2 ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 35,73 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата поръчител. Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Ищцата намира, че Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо й е предоставил стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 4000,00 лв. с посочен ГПР 35,73 %, с различни стойности на месечната погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение.

Счита, че с оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са посилната икономически страна в гражданския оборот, законът е предвидил при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК.

По отношение на втория иск, с който се иска прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД поради накърняване на добрите нрави се излагат сходни аргументи, като се твърди, че договорът нарушава добросъвестността в отношенията, поради явната нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД е депозирал писмен отговор, с който оспорва основателността на предявената искова претенция. Не оспорва сключването на Договор за потребителски кредит № ******/****г. между „Кредисимо“ ЕАД /кредитодател/ и ищцата /кредитополучател/, както и сключването на Договор за предоставяне на поръчителство от ****.2024 г. с поръчител „Ай Тръст“ ЕООД и потребител ищцата. Сочи, че Договорът за потребителски кредит № е сключен между страните за главница от 4000 лева, като същата е била усвоена в цялост от А.

Д.. Уговорено било предоставената в заем главница да бъде върната за срок от 24 месеца, при фиксиран ГПП от 30,94 % и ГПР от 35,73 %, което се доказва и от представения от доверителя ми като приложение на настоящия отговор договор.

Излага, че общият размер на дължимите по кредита суми при точно спазване на погасителния план възлиза на 5451,12 лева. Ищцата обаче не 2 погасила изцяло задълженията си по договора.

Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен, тъй като съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК (да бъдат посочени „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“). Излага съображения в тази насока.

Ответникът не оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „Ай ТРЪСТ“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл.

19 от ЗПК, както и, че единственият разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, който е включен при изчисляване на ГПР е договорната възнаградителна лихва.

Сочи, че възнаграждението за поръчител не е включено като разход по кредита, тъй като не отговаря на легалната дефиниция за общ разход по кредита. Формулирана в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК.

Оспорва твърдението, че за ищеца е било задължително да сключи договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник. Оспорва и твърдението, че към момента на сключване на процесните договори за кредит дружеството е знаело какъв е размерът на дължимото възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общи разходи по кредита.

По изложените съображения ответникът моли така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Ай Тръст“ ЕООД е депозирал писмен отговор, с който оспорва основателността на предявената искова претенция. Излага аналогично становище досежно правния интерес на ищеца от предявяване на исковете с правно основание чл.

26 от ЗЗД.

Излага, че дружеството е сключило с ищеца договор за поръчка при условията на чл. 280 от ЗЗД, наименован „договор за предоставяне на поръчителство“, съгласно същината на който е поело задължението да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който се е задължил да гарантира като поръчител описаното в предходния абзац задължение на ищеца. Съгласно погасителния план, представляващ част от Приложение № 1 към сключения с ищеца договор за предоставяне на поръчителство за така описаната услуга е дължимо възнаграждение в размер на 3349,49 лева, погасяването на което е разсрочено на 24 месечни вноски.

Твърди, че възнаграждението се дължи само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, каквото е налице в настоящия случай, 3 същият не дължи възнаграждение на доверителя ми за периода след пълното изплащане на кредита. Вноските за погасяване на задължението за възнаграждение за поръчител са намаляващи, като размерът им е в зависимост от размерът на гарантираното главно задължение.

Излага, че възнаграждението се дължи само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, каквото е налице в настоящия случай, същият не дължи възнаграждение на доверителя ми за периода след пълното изплащане на кредита.

Намира, че възнаграждението за поръчител не следва да бъде включено в ГПР, тъй като същото не отговаря на дефиницията на 6 1 т. 1 от ДР на ЗПК, респективно на Член 3. б. „ж" от Директива 2008/48/EQ. Сочи, че „Кредисимо“ ЕАД не знае и няма как да узнае предварително какво възнаграждение ще се уговори по бъдеш договор между кредитоискателя и поръчителя „Ай ТРЪСТ" ЕООД, по който бъдеш договор „Кредисимо“ ЕАД не е страна. Поради това намира, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство не може да бъде квалифицирано и като „заблуждаваща търговска практика“.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД е депозирал насрещен иск срещу ищцата. Със същия е посочил, че ако бъде прието, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен, то за него възниква правото да получи чистата стойност на кредита при условията на чл. 23 от ЗПК.

В тази връзка сочи, че съобразно сключения договор между страните, ищцата е получила сумата от 4 000 лв. В изпълнение на задълженията си обаче, тя извършила плащания за погасяване на дължимите по процесните договори суми, възлизащи в общ размер на 2335,00 лв. Предвид това ищецът счита, че ответникът по насрещния иск следва да бъде осъден да му заплати сумата от 1665лв., представляваща чистата стойност на главницата по Договор за потребителски кредит № ******/**** г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното погасяване на задължението.

В срока по чл. 131 от ГПК, ищцата и ответник по насрещния иск е депозирала отговор на същия, с който сочи, че не дължи плащания на „Кредисимо“ ЕАД. Поради това моли предявеният насрещен иск да бъде отхвърлен.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

При предявен иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД ищцата следваше да докаже, че между страните са сключени процесните договори, да докаже противоречие на договорите с посочените императивни правни норми, както и да докаже, че посочените клаузи на договора за поръчителство противоречат на добрите нрави.

4

Съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК е отделил като безспорно между страните, че е бил сключен Договор за потребителски кредит № ********/ ****.2024г. между „Кредисимо“ ЕАД /кредитодател/ и А. И. Д.

/кредитополучател/, както и сключването на Договор за предоставяне на поръчителство от ****.2024 г. с поръчител „Ай Тръст“ ЕООД и потребител А.

И. Д..

Между страните е безспорно и, че „Кредисимо“ ЕАД е овластено да приема и администрира вместо „Ай Тръст“ ЕООД изпълнението на задължението на ищеца за плащане на възнаграждение по процесния договор за предоставяне на поръчителство. Не е спорно, че при изчисляване на ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на „Ай ТРЪСТ“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, както и, че единственият разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, който е включен при изчисляване на ГПР е договорната възнаградителна лихва.

По отношение на възраженията за нищожност на договора от ****.2024г. съдът намира, че макар Договор за потребителски кредит № ******/****г. и договор за поръчителство от ****.2024г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД да са сключени отделно, то е очевидна договорната обвързаност между кредитора и поръчителя. На първо място това се установява от уговорката в договора за кредит, според която договорът за поръчителство следва да се сключи с одобрено от заемодателя дружество - поръчител. Освен това договорът за поръчителство е сключен в същия ден като договора за паричен заем. Налице е изрична уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството, вкл. и заплащането директно на заемателя - чл. 8, ал. 5 от Договора за поръчителство. Не без значение е и обстоятелството, че „Ай Тръст“ ЕООД и „Кредисимо“ са „свързани лица“, доколкото второто дружество е едноличен собственик на капитала на първото.