Решение № 2433 от 16.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2433 гр. София, 11.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Райна Мартинова

П. Попова при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от П. Попова Въззивно гражданско дело № 20221100505099 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20209267 от 09.11.2021 г., по гр.д. № 13750/2021 г. по описа на СРС, 50-ти състав, е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД от А. С.

А. срещу П. Т. Б. за сумата от 437 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за положени грижи за М.П.П., с ЕГН **********, по договор за услуга от 29.11.2019 г. за периода от 01.01.2020г. до 14.05.2020 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 11.09.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.

С решението на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК А. С. А. е осъден да заплати на П. Т. Б., сумата в размер на 800 лева, представляващи съдебни разноски.

С Определение № 20013247 от 15.02.2022 г. по по гр.д. № 13750/2021 г. по описа на СРС, 50-ти състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, съдът е оставил без уважение молба от ищеца по делото за намаляване размера на адвокатското възнаграждение.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца по делото А. и уточнения към същата. Твърди, се че неправилно районният съд е приел исковата претенция за недоказана. Навеждат се фактически твърдения, че ищецът е обгрижвал майката на ответницаата през почивните дни, като за 28 дни не му е изплатено възнаграждение в размер на 437 лева. Поддържа, че страните се били уговорили размер на възнаграждението за полагане на труд през почивните дни от 15 лева. Намира претенцията за доказана въз основа на показанията на свидетеля В. и на представени по делото банкови извлечения. Оспорва твърденията на ответника, че било договорено размера на възнаграждението да е равен на разликата между минималната работна заплата за страната и получаваното от ищеца нетно трудово възнаграждение. В подкрепа на твърденията си ищецът се позовава на изявления на ответника Б., обеткивирани в Постановление на прокурор при Районна прокуратура – гр.

Плевен от 10.08.2020 г. за отказ за образуване на досъдебно производство. Моли решението 1 на районния съд да бъде отменено, а исковете – уважени в цялост.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който се оспорват наведените от въззивника твърдения. Сочи се, че въззивникът не твърди конкретен порок на атакуваното решение, а преповтаря исковата молба. Излагат се доводи за правилност на първоинстанционния съдебен акт, поради което моли същият да бъде потвърден. Претендира разноски.

Срещу определението № 20013247 от 15.02.2022 г. по гр.д. № 13750/2021 г. по описа на СРС, 50-ти състав, е постъпила частна жалба от ищеца. Твърди, че районният съд не му е дал възможност да оспори размера на претендираното адвокатско възнаграждение от ответника в последното открито съдебно заседание. Поддържа, че незаконособразно районният съд не е уважил искането на ищеца за отлагане на делото поради невъзможност на адвоката му да се яви, поради което правото му на защита било ограничено и той не е успял да го упражни по надлежен начин, доколкото не познава законите. Поддържа се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение присъдено в полза на ответника за процесуално представителство пред първата инстанция, тъй като предявеният иск е в размер на 437 лева.

Постъпил е отговор на частната жалба, с който се поддръжа становище за нейната неоснователност. Твърди се, че пред районния съд не са представени доказателства за невъзможността на адвоката да се яви, а съгласно разпоредбата на чл. 142 ГПК /в редакцията от .. / съдът отлага делото в случай че не се явяват едновременно ищеца и процесуалния му представите и за двамата са налице уважителни причини. Посочва, че на ищеца е предоставен списъка с разноски на ответника, като същият е имал възможност да вземе становище.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Районният съд е сезиран с искова молба от въззивника А., в която твърди, че на 29.11.2019 г. въззиваемата Б. устно му възложила да полага грижи за болната майка –

М.П., в почивните и празнични дни срещу дневно възнаграждение от 15,00 лева. Поддържа, че за периода 01.01.2020 г.- 14.05.2020 г. е изпълнил точно договора, но за 28 дни не му е било изплатено възнаграждението, възлизащо в размер на 437 лева. Пояснява, че през работните дни е обгрижвал лицето като личен асистент по силата на договор, сключен с Община Плевен.

В срока по чл. 131 от ГПК е подаден отговор на исковата молба. Оспорва, че спорното материално право е погасено чрез плащане. Не спори, че с ищеца е бил сключен договор за предоставяне на услуга „личен асистент“ от 29.11.2019 г.. Не спори, че страните са уговорили ищецът да полага допълнителни грижи през почивните и празнични дни срещу допълнително заплащане, но твърди, че размерът на последното било уговорено като разликата между възнаграждението по договора, сключен с Общината, и минималната работна заплата за страната. Твърди, че по банков път редовно е заплащала така уговореното възнаграждение. Посочва, че при проверка на 20.05.2020 г. възложителят установил, че ищецът не изпълнява работата точно и качествено, поради което на 21.05.2020 г. заявила прекратяване на услугата „личен асистент“.

С доклада по делото като безспорни и ненуждаещи от доказване на осн. чл.146, ал.1, т.3-4 от ГПК, е прието обстоятелството, че на 29.11.2019 г. между страните е сключен устен договор, съгласно който въззиваемата ответник по делото е възложила на въззивника ищец, последният като изпълнител, да полага грижи за болната майка – М.П. в почивните и празнични дни, през които услугата „личен асистент“ не се предоставя от Община Плевен.

По делото са приети трудов договор № 263, сключен на 29.11.2019 г. между Община 2

Плевен и А. С. А., тристранно споразумение № 263 от 29.11.2019 г., сключено между Община Плевен, въззивника А. А. и ползвателя М.П., както и анкес към споразумението от 14.01.2020 г., от които се установява, че въззивникът А. е бил назначен на длъжността „личен асистент“ с ползвател на личната помощ М.П.П..

По делото е прието отворено писмо от въззивника А. А., адресирано до въззиваемия Б. и до държавни институции, неоспорено от страните, в което въззивникът твърди, че за периода 01.12.2019 г.-14.05.2019 г. не му е заплатено възнаграждение за полагане на грижи за М.П. през почивни и празнични дни за посочения период, като същото възлизало на 748 лева. Твърди се в писмото, че с въззиваемята Б. е била постигната устна договорка за полагане на грижи за М.П. през празнични и почивни дни, без да е уговорено възнаграждение. Размерът на последното е посочено, че следвало да се определя съобразно определеното почасово заплащане от общината за съответния период.

От приетата по делото и неоспорена от страните съдебносчетоводна експертиза се установява, че за периода 01.12.2019-31.12.2019 г. ищецът е получавал заплата от 3,37 лв./час, а за периода 01.01.2020-30.04.2020 г. сумата 4,39 лв./час. Съгласно заключението за периода ян. 2020 до април 2020 брутното трудово възнаграждение по сключения с Община Плевен договор възлизало в размер на 737,52 лева, нетното трудово възнаграждение – 572,29 лева. Посочено е, че за този период минималната работна заплата е била в размер на 610 лева. Разликата между минималната работна заплата и нетното трудово възнаграждение на въззивника е изчислена н 37,71 лева. Съобразно представените от страните платежни документи вещото лице е установило, че въззиваемият ответник е заплатил в полза на въззивника ищец сумите в размер на 120 лева на 01.01.2020 г, - за м. дек. 2019; 170 лева на 05.02.2020 г.; 38 лева на 30.04.2020 г. и 45 лева на 30.05.2020 г..

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо.

Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно константната съдебна практика договорът за услуга е разновидност на договора за изработка и като такъв спрямо него са приложими разпоредбите на чл. 258 и сл. от ЗЗД /в този смисъл реш. № 76 от 26.05.2013 г. по т. д. № 918/2012 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. Договорът за услуга представлява неформален, консенсуален и възмезден договор, който се счита за сключен с постигане на съгласие между възложителя и изпълнителя относно съществените елементи от договора – естеството на услугата и възнаграждение за изпълнението ѝ.

В процесния случай безспорно по делото е обстоятелството, че въззивникът А. и въззиваемата Б. са постигнали устно съгласие относно естеството на възложената на А. от Б. услуга, а именно полагане на грижи за болната майка на въззиваемата – М.П.П., в почивните и празнични дни, през които услугата „личен асистент“ по сключения между А. и Община Плевен трудов договор не се предоставя. Страните не спорят по така постигната уговорка, 3 както и дата, на която е постигнато съгласието – 29.11.2019 г.. Обстоятелството е прието за безспорно с обявения за окончателен по делото доклад.

Пред въззивната инстанция основен спорен въпрос е касателно уговореното възнаграждение между страните за предоставяне на горепосочената услуга. Въззивникът А. както в исковата молба, така и във въззивната жалба, твърди, че уговореното възнаграждение е в размер на 15 лева на ден, докато въззиваемата Б. навежда фактически твърдения, че било уговорено между страните допълнително заплащане в размер на разликата между нетното трудово възнаграждение на въззивника по сключения договор с Община Плевен и минималната работна заплата за съответния период.

При разпределяне на доказателствената тежест районният съд правилно е указал на въззивникът ответник, че в негова тежест е да докаже фактическите си твърдения относно размера на уговореното възнаграждение в размер на 15 лева на ден. От събраните по делото доказателства не се установява така твърдяната уговорка от въззивника относно заплащането. По делото са разпитани трима свидетели – Г. В., К.Б. и С.И., които са еднопосочни, че въззивникът А. е полагал грижи за майката на въззиваемата през почивните и празничните дни. Относно възнаграждението свидетелката В. заявява, че било уговорено такова в размер на 15 лева, което не е било изплащано, като на А. не била изплатена сума в размер на 437 лева. Същата заявява, че за точните суми е разбрала от въззивника А. в разговор, проведен месец-два преди разпита пред районния съд. Първата инстанция макар и да не е подложила на анализ така заявеното от свидетелката В., с оглед фактическите си и правни констатации не е изградила вътрешното си убеждение въз основа на споделеното от нея. Въззивният съд с оглед възраженията на въззивника намира, че показанията на В. относно размера на уговореното възнаграждение са недостоверни. Същата не пресъздава лични впечатления, тъй като не е присъствала на проведен между въззивника и въззиваемата разговор, а възпроизвежда твърденията на въззивника А.. Въззивният съд намира показанията на В. за предубедени и повлияни от самия въззивник А., доколкото същият в разговор със свидетелката преди разпита пред районния съд, но след завеждане на делото, споделил за неизплатено възнаграждение в размер идентичен с претендирания пред районния съд. Споделеното от В. не намира подкрепа и в останалия доказателствен материал по делото. Нито един от свидетелите не внася подобна информация относно уговореното възнаграждение, а банковите извлечения, представени от въззивника с исковата молба не касаят исковия период. Изложеното от свидетелката В. се опровергава и от направеното извънпроцесуално признание на неизгоден за въззивника факт, обективирано в отворено писмо. Писменият документ не е оспорен от страната, като в него е матераилизирано изявление на въззивника за липса на уговорка за заплащането, което според него следвало да бъде определено почасово съобразно плащаното му от Общината. С оглед различните твърдения на въззивника изложени в отвореното писмо и пред свидетелката В., споделени от последната при депозиране на показанията , както и с оглед липсата на подкрепящи така изложените твърдения доказателствена маса, настоящият съдебен състав намира показанията на В. относно размера на уговореното и неизплатено такова за заинтересовани и предубедени, поради което не ги кредитира.