Решение № 343 от 14.04.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 343 гр. Стара Загора, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕ.на Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от ВЕ.на Пенева Гражданско дело №

20255530103640 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9, ал.1 ЗПК, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че било образувано ч.гр.д. № 1673/2025г. по описа на Районен съд гр. Стара Загора, ГК, по реда на чл. 417 от ГПК срещу ответницата Е. Г. Г.. С издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 1403/2025г. по описа на ЧСИ Гергана Илчева, peг. № 765. С разпореждане, което получил на 23.07.2025г., съдът му предоставил едномесечен срок, съгласно чл. 415 от ГПК, за предявяване иск за установяване вземането си. На ***г. между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и Е. Г.

Г. бил сключен Договор за потребителски кредит № ***. На основание така сключения договор, от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД била предоставена сума в размер на 2308,86лв. В чл.7, ал.1 от договора бил посочен размера на предоставения кредит – 2308,86лв. Съгласно чл.7, ал.2 от договора, при потребителски кредит за общо ползване - средствата по кредита се превеждат от кредитора в срок до 3 (три) работни дни, считано от датата на сключване на Договора по сметката на потребителя, открита в „Ти Би Ай Банк” ЕАД и посочена в чл. 11.2.

Кредитът се считал за усвоен от потребителя, в деня, в който кредитните средства постъпят по посочената му банкова сметка. В случайте, когато потребителят пожелал сключване на застраховки или да се присъедини към застрахователните програми средствата се превеждали от кредитора към сметка на застрахователя, за което потребителят давал изричното си нареждане и съгласие с подписването на договора. В настоящия случай потребителят пожелал да сключи застраховка „Bank живот агент“ в размер на 508,86 лв.

(Приложение 5). Видно от чл.13 на заявлението-декларация, кредитополучателят пожелал да 1 сключи горецитираните застраховки. Съгласно чл.19 при сключването на процесния договор потребителят не бил длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят могъл да сключи някоя от предлаганите застраховки или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, без това да е задължително условие за сключване на договора. Общото крайно задължение по договора (чл. 10 от договора) възлизало на 3322,22 лв., която сума била разсрочена на 22 погасителни месечни вноски всяка в размер на 151,01лв. Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвявал предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент бил в размер на 41,02 % (чл. 9, ал. 1 и ал.2 от договора). Така предоставената сума, кредитополучателят имал задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща 2 /два/ компонента: главница и договорна лихва. Длъжникът преустановил плащанията по договора, а на 25.01.2025г. настъпил крайния падеж на договора. Към дата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК (18.02.2025 г.), задължението на Е. Г. Г. към „Ти Би Ай Банк” ЕАД, по процесния договора възлизало в размер на 1250,09лв. (1083,60лв. главница и 166,49 договорна лихва). Отделно от това, съгласно чл. 9, ал. 4 от договора за потребителски кредит, ответникът дължал и обезщетение за забава (лихва за просрочие), което към 06.02.2025г. възлизало в размер на 211,16лв. Искането до съда е да постанови решение, с което да приеме за установено, че ответницата, в качеството й на кредитополучател по Договор за потребителски кредит № *** от ***г., дължи на ищеца сума в общ размер на 1461,25лв., от които: 1083,60лв. главница, 166,49лв. договорна лихва за периода от 25.05.2024г. до 25.01.2025г, 211,16лв. обезщетение за забава за периода 25.05.2024г. до 06.02.2025г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на Заявлението по чл. 417 ГПК (18.02.2025г.) до окончателното изплащане на задължението. Претендират се строените в заповедното и в настоящото производство разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът представя писмен отговор, с който счита предявения иск за неоснователен и недоказан по отношение на претендираната сума, като оспорва изцяло дължимостта на договорна лихва, обезщетение за забава и законна лихва. На първо място, изцяло оспорва твърдението, че главницата по цитирания договор за кредит е отпусната и усвоена от ищцата. Е. Г. Г. не била получавала уговорената главница, нито по банковата си сметка, нито по какъвто и да е друг начин и не я била усвоявала.

Договорът за заем за потребление бил реален (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Поради това, той се считал сключен не от момента на постигане на съгласието за сключването му от страните, независимо от формата му, а от момента, в който въз основа на него заемодателят го предостави, а заемателят получи заетата сума (Р 174-2010-IV г.о. на ВКС и Р 837-2010- IV г.о. на ВКС). Последното също следвало да се докаже пълно и главно от страната, която търси изпълнение по него (Р 150-2012-IV г.о. на ВКС). В случая това била ищцовата страна „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК 131134023, която обаче не била доказала пълно и главно да е предоставила обещания заем на Е. Г. (чл. 154, ал. 1 ГПК). Ако се докажело пък, че част или цялата договорена главница е предоставена на ответницата, моли да се приеме, че цЕ.ят процесен договор е недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на 2

Закона за потребителския кредит и Закона за задълженията и договорите. Смята, че ако се установи, че цЕ.ят договор за заем е недействителен, то основанието на което се претендират процесните суми не би трябвало да е договора за заем, а неоснователно обогатяване на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, а именно - при начална липса на основание. Тоест искът трябвало да бъде отхвърлен и за претендираната главница. Това било така, защото претендирането на едно вземане на определено правно основание задължавало ищеца да успее да установи в производството, че вземането произлиза от точно този юридически факт. Счита, че не следва да дължи изобщо договорна лихва, обезщетение за забава и законна лихва, поради обстоятелството, че намира процесния Договор за потребителски кредит № *** от *** година за изцяло недействителен, заради това, че не отговаря на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, ответницата следвало да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита.

Потвърждава, че между Е. Г., в качеството й на кредитополучател и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в качеството си на кредитодател, е подписан Договор за потребителски кредит № *** от *** година. Оспорва, че в договора е посочен правилният годишен процент на разходите и твърди, че кредитора е нарушил разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Това било така, защото в процесния Договор за потребителски кредит № *** от ***г. било уговорено, че с усвояване на кредита, ответницата дължи застрахователна премия в общ размер от 508,86лв за защита на кредита към заявените от нея 1800лв. След включване на общата застрахователна премия към главницата по заема, общият размер на кредита ставал 2308,86лв и съответно върху тази сума се дължала възнаградителната лихва от 41.02 % , а не върху главницата от 1800лв.

Застраховката не представлявала главница, а разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР, респективно последният неправилно се сочел да бъде 49.02 %. Счита, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.

11 и чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят е изискал и е събрал от ответницата освен лихва по кредита, така и такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които следвало да бъдат калкулирани при изчисленото на годишния процент на разходи, но не били. Поради този факт ответникът не е посочил правилния годишен процент на разходи и е нямал право да посочи и формира ГПР в размер на 49.02 % по Договор за потребителски кредит № *** от *** година, което от своя страна се явявало нарушение на разпоредба на чл. 11 от ЗПК и водело след себе си именно до последиците предвидени в чл.

22 от ЗПК. С оглед съдържанието на представения договор за потребителски кредит, ставало ясно, че не е отпуснат кредит в размер на BGN 2308,86лв, а е предоставена сума в размер на 1800лв. Разликата от 508,86лв се състояла от начислени и преведени на застрахователя застрахователни премии по застраховка за защита на кредита и сметките. Тази сума обаче не била част от главницата - заетата сума, а се явявала разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В тази връзка тя може да се претендира въз основа на договора за кредит, доколкото била начислена съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като такси и премии, съгласно основанието, за което се дължи. Следователно претенцията за главница за сумата над 1800лв в принципен план се явявала неоснователна, доколкото с процесния договор за кредит също така не е уговаряна и главница в по-висок от посочения размер.

3

Именно с оглед на горните съображения въпросната сума от 1800лв следвало да се вземе за релевантна при изчисляването на ГПР и ГЛП по договора, а не сумата от 2308,86лв, тъй като в противен случай ефективната възнаградителна лихва, която се заплащала от кредитополучателя е в значително по-голям размер от действително дължимия. Нещо повече, ако тази застраховка била включена в ГПР, то последният щял да надхвърли допустимия законов размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това било така, защото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора). В ГПР, който представлявал вид оскъпяване на кредита, следвало да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника. Несъмнено процесната застраховка представлявала разход по кредита и следвало да бъде включена в него. В настоящия случай се счита, че действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от посочения в договора от кредитодателя годишен процент на разходите от 49.02 %. В заключение, моли да се приеме също, че уговорената договорна лихва противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.

Видно от съдържанието на договора, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 41.02 %. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, а договорената лихва надхвърляла значително трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правела клаузата, уговаряща размера й - нищожна. Оспорва, че клаузата предвиждаща сключването на застраховка била индивидуално уговорена. В тази връзка, следвало да се приеме, че според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправни клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в аления 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителя не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Предвид доказателствата по делото, не можело категорично да се установи, че процесния договор бил сключен при индивидуални условия, а напротив ответникът кредитор предоставил утвърдена бланка на процесния договор, който бил подписан от ответницата без да се обсъждат определени клаузи индивидуално. Искането до съда е да отхвърли предявения иск, като го оставите без уважение като необоснован и недоказан. Претендират се разноски.