Решение № 184 от 21.03.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. София, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов при участието на секретаря Росица Ал. И. като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20228002104674 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 16869/13.07.2022 г. на М. Т.

К., чрез адв. Н. К., против въззивно решение № 743/08.06.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 571/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което след отмяна на първоинстанционното решение, упражняването на родителските права по отношение на детето Т. М. К. е предоставено на майката Ж. И. П.; определено е местоживеенето му при нея; на бащата е определен режим на лични контакти с детето – всяка първа, втора и четвърта седмица от месеца от 18 ч. в петък до 19 ч. в неделя, като през този период бащата следва да се ангажира с учебните и извънкласни ангажименти на детето; всяка четна година за Коледните и Новогодишните празници – от 10 ч. на 24 декември до 17 ч. на 2 януари; всяка нечетна година за Великденските празници – от 12 ч. на Разпети петък до 18 ч. на Велики понеделник; по 35 дни през лятото всяка година, който период не съвпада с платения годишен отпуск на майката; всяка година за рождения ден на бащата – 31 март от 10 ч. до 18 ч., съобразно с учебната заетост на детето; всяка година за рождения ден на детето н а 6 1 април от 10 ч. до 20 ч. Касаторът е осъден да заплаща месечна издръжка за Т.

К. в размер на 250 лв.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата – Ж. И. П., представлявана от адв. Д. К., поддържа становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 1126/16.05.2023 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите - при преценката за най-добрия интерес на детето, трябва ли съдът д а обсъди в съвкупност всички факти и обстоятелства, в т.ч. личните качества и пригодността на всеки от родителите да упражнява родителските права; следва ли да обсъди и да вземе под внимание желанията и чувствата на детето при кого от родителите предпочита да живее.

По тези въпроси съдебната практика е установена, че чрез решението си по чл. 59, ал. 2 СК съдът изпълнява социалната си функция да предостави адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца и да гарантира правната сигурност, задължавайки и вменявайки отговорност на „по-добрия” (с оглед интересите на децата) родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание, до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права. Мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се определят при отчитане в съвкупност на всички конкретни за случая обстоятелства, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Водещите критерии са нормативно уредени в чл. 59, ал. 4 СК и изведени в ППВС № 1/1974 г., а доколкото посочването не е изчерпателно, съдът може да вземе предвид и други обстоятелства, като трябва да мотивира значението им за спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Решението не може да се основава на игнорирането на едни за сметка на други критерии при преценката на кого от родителите да се възложи упражняването на родителските права с оглед най-добрия интерес на детето. Желанията на родителите и предпочитанията на децата имат значение, без да са задължителни за съда, щом доброволно споразумение не е 2 постигнато. Същевременно, желанията и чувствата на детето следва да се преценяват в контекста на неговата възраст и конкретно развитие . Те трябва да се отчитат, както и ефекта от принудата , особено в опредЕ. по-висока детска възраст, като се съобразяват конкретното състояние и зр елост на детето, също и специфичните обстоятелства, които го мотивират в предпочитанието на родител. По-голямата привързаност на детето следва да се има предвид, когато е породена от свободно изразени и неманипулирани чувства и от авторитета на родителя . Несъмнено важни са и физическите, психически и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; начина на общуване с всеки от родителите; личностните и възпитателските качества на майката и бащата, полаганите от тях грижи и отношение към детето, поведението и м по време н а общото съжителство и след раздялата; готовността да водят диалог в името на децата, да не ги въвличат в конфликти, да зачитат и съхраняват авторитета на другия родител и др. Всички релевантни обстоятелства се преценяват съвкупно по всеки конкретен случай и с оглед неговите специфики, заедно със становищата и исканията на децата и родителите, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето .

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна, поради следните съображения:

За да отмени първоинстанционното решение, с което упражняването на родителските права по отношение на непълнолетния Т., роден на 06.04.2008 г., е предоставено на бащата, въззивният съд е приел, че родителите са живели на съпружески начала и са се разделили, когато детето било на 6 години. След раздялата момчето останало да живее при майката, която е полагала преките и непосредствени ежедневни грижи за него. Въпреки неразбирателствата между родителите, детето се развивало нормално и потребностите му са задоволявани адекватно. Основната помощ за подготовката му в училище и за заниманията с китара е оказвана от майката (която е и преподавател по музика). С баща си Т. поддържал контакти през свободното си време, по време на празници и ваканции, като между двамата е изградена пълноценна и силна връзка. В отношенията между момчето и майка 3 му започнали да се появяват проблеми в общуването и те особено се влошили в началото на 2021 г. Т. отказвал да се подчинява на майка си, да прави това, което тя изисква от него, не искал да учи и да свири, реагирал нервно и невъздържано, конфликтите между тях в ежедневието зачестили и се изострили. Детето започнало да се оплаква на баща си и да търси помощ от него, като заявявало, че животът при майка му е „ад” и не иска повече да живее с нея. Въззивният съд е посочил, че родителите не са провеждали разговори, в които да са обсъждали проблемите в отношенията между майката и детето; никой от двамата не е проявил активност да потърси другия, за да се постигне някакво общо решение как да се действа спрямо детето и да се преодолее кризата. Съдействието на бащата във възникналата ситуация се изразило в сезиране на институциите за упражнявано от майката насилие над детето, каквито били твърденията на Т.; ограничаване на контактите с майката и приютяване в дома на бащата, зачитайки желанието и решението на момчето. Според приетото експертно заключение, майката е императивно – авторитарен тип родител, като кризисният период в отношенията й с Т. съвпада с навлизането му в пубертета. В тази възраст детето често е с променливи настроения, търси себеутвърждаване, стреми се да се откъсне от родителската опека, показва неуважение, опонира на родителя си, особено ако последният има авторитарно поведение. При изслушването си пред съда детето категорично е заявило, че се чувства подобре и по-спокойно при баща си и желае да живее при него.

Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивната инстанция е приела, че по-либералният подход на родителстване, който бащата практикува, може да урегулира емоциите при детето и да върне доброто му настроение, ако е съчетан с налагането на правила и контрол за спазването им, а такива не се установявали. Същевременно, майката е родителят, който се интересувал от учебните занимания на детето, от подготовката му по китара и присъствието му на уроци и конкурси. Изразеното от детето желание да живее при баща си не обвързвало съда, а и в случая то не следвало да бъде съобразявано, доколкото не е установено майката да е упражнявала физическо или психическо насилие спрямо Т.. На този етап от развитието си той се нуждаел от поставяне на ясни правила и рамки за поведение, които да спазва, а майката е тази, която е полагала адекватни грижи за него в годините след раздялата с бащата и е продължила да го прави и след като детето се е 4 установило да живее при баща си. Според съда, по-либералният тип родителстване на бащата би изложил детето на известен риск да поема отговорности, за които не е готово. В дома на бащата детето ще разполага с много повече самостоятелност и свобода на действие, но ще липсва достатъчен родителски контрол върху поведението му. В заключение, като е посочил, че и двамата родители притежават необходимите качества и възможности да отглеждат и възпитават детето, въззивният съд е приел, че в най-добрия интерес на Т. е упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, а на бащата е определен съответният режим на лични контакти.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че с оглед отговорите на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, оплакванията на касатора срещу въззивното решение са основателни. Формираният в решението извод, че по-либералният подход на родителстване от страна на бащата е по-непригоден и в случая не е в интерес на детето, е неправилен. Неправилен е и изводът, че заявеното няколкократно желание на детето (при изслушването му пред районен и въззивен съд и пред социален работник) да живее при своя баща не следва да бъде съобразявано. Вярно е, че изразеното от детето желание не е задължително за съда, но чувствата и предпочитанията на децата следва да бъдат ценени наред с останалите обстоятелства, имащи отношение към въпроса за упражняването на родителските права.

Съдът не е обсъдил доказателствата в достатъчна степен и не е отдал нужното значение на безспорно установените факти, че с течение на времето между майката и сина са се насложили множество конфликти в комуникацията, които са разстроили връзката им и от м.02.2020 г. по искане на детето то се е установило да живее при баща си. В случая определящо значение имат не толкова конкретните поводи, довели до конфликтната ситуация, а това, че тя обективно съществува, повлияла е негативно на Т. и е станала причина той да заживее при баща си преди няколко години. При преценката на възпитателските качества на родителите съдът не ги е оценил с оглед особеностите на личността и характера на детето, трудностите на възрастта, в която се намира и поведенческите му прояви, както и доколко е оправдан ефектът на принудата върху волята на едно 15-годишно момче и 5 желанието му да живее с баща си. Не е отчетено, че ролята на бащата в отглеждането и възпитанието на сина му тепърва предстои да придобива все по-голямо значение за правилното му развитие, още повече, след като е установено, че отношението на бащата е по-балансирано и по-адекватно на действителните нужди на детето, което е показателно и за неговите качества на родител. Според заключението на комплексната експертиза, Т. е емоционално неустойчив, импулсивен, по-трудно преработва отрицателните емоции на обида, тъга, тревога, които могат да преминат в гняв и дори агресия. При по-голям натиск и повишаване на изискванията детето има затруднения при справянето с емоционалните си негативни преживявания. С оглед тези психологически характеристики и отчетената емоционална неустойчивост, за нормализиране на настроенията на момчето по-адаптивен и адекватен е подходът на бащата. В отношенията му с детето доминира стилът на приспособяване и сътрудничество, на постигане на съгласие чрез взаимни отстъпки, което е ефективен начин за разрешаването на конфликти. При майката, склонността й към подреденост, перфекционизъм, повишени изисквания, налагане в ежедневието на свои собствени стандарти, е констатирано, че провокира силни негативни емоции, чувство на обида, несигурност и тревога у детето, които разстройват нормалното им общуване.