Определение № 2155 от 02.07.2025, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 1491/2025
- Вид
- Определение № 2155
- Подписан
- 02.07.2025
- В сила
- 02.07.2025
- Състав
- Анна Иванова Иванова, Иван Александров Анастасов, Емилия Благоева Лалева
Цитирани разпоредби
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.55, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2155 гр. Пловдив, 02.07.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Анна Ив. Иванова
Членове:
Иван Ал. Анастасов
Емилия Бл. Лалева като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно частно гражданско дело № 20255300501491 по описа за 2025 година
Образувано е по частна жалба от „Сити кеш“ООД против определение № 1318/24.03.2025г. по гр.д.№ 339/2024г. на РС- гр.Асеновград, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 58 от 10.02.2025г. в частта за разноските, с която жалбоподателят е осъден да заплати на адвокат Д. Г. Б. сумата от 446 лева- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие на С. Й.
Т. или евентуално да се намали присъденото възнаграждание.
В частната жалба се сочи, че не е следвало да бъде присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, тъй като ищцата по първоинстанционното дело не била материално затруднена. В подадени скоро преди завеждане на делото искания от С. Т. искания за сключване на потребителски тя била декларирала месечен доход в размер от 2000 лева.
Твърди се също така, че първоинстанционното дело е заведено с цел увреждане на ответника- жалбоподател в настоящето производство, тъй като между същите страни по инициатива на въззиваемата били заведени още шест съдебни дела с аналогичен предмет.
Оспорва се като прекомерно, несъобразено с критериите за обоснованост и справедливост присъденото адв.възнаграждение. Твърди се, че размерът на възнаграждението не е съобразен и с практиката на СЕС. Освен това първоинстанционният съд погрешно приел, че адв.възнаграждение се дължи поотделно за всеки един от обективно съединените искове От адвокат Д. Б., в качеството му на пълномощник на ищцата по първоинстанционното дело С. Т., е подаден отговор на частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д.№ 339/2024г. на Районен съд- гр.Асеновград е образувано по искова молба от С. Т. против „Сити кеш“ ООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за това ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 266,92 лева, увеличена спрямо първоначално претендираните 50 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем № 592192/12.11.2021г., както и сумата от 1160,55 лева, увеличена спрямо първоначално претендираните 50 лева, представляваща недължимо платена неустойка по същия договор.
С постановеното по делото решение № 58/10.02.2025г. исковете са уважени изцяло, като в полза на адв.Д. Б. е присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 446 лева. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС- така например определение № 731/09.10.2014 г. по ч. гр. д. № 5256/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение от 02.10.2015 г.
1 по ч. гр. д. № 2340/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д.
№ 502/2019 г., ІІ т. о., определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о., определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2370/2022г., определение № 2277 от 13.05.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4150/2023г., определение № 2501 от 30.09.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1767/2024 г., II т. о., ТК и др.- договарянето на безплатна правна помощ не подлежи на контрол от страна на съда, който присъжда разноски, респ. адвокатско възнаграждение. Както се сочи в мотивите към определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по к.ч.т.д. № 2370/2022г. „Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и преценката дали да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ потенциален риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката“. Ето защо, доводите в частната жалба, че на пълномощника на ищцата по първоинстанционното дело не се дължи адв.възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, тъй като ищцата не била материална затруднена, се явяват неоснователни.
Не е налице и твърдяната от жалбоподателя злоупотреба с право, тъй като всяко едно от останалите дела, заведени от въззиваемата против него, имат за предмет правоотношения по различни договори за потребителски кредит. Идентичността на исковете не дава основание да се счита, че същите подлежат на разглеждане в едно съдебно производство.
Освен това адв.възнаграждение се дължи по всички предявени искове, независимо от това, дали същото ще бъде определено поотделно за всеки от тях или върху сбора от материалните им интереси. В тази връзка следва да се отбележи, че при справка в интернет сайта на Районен съд- гр.Асеновград, настоящият състав на ПОС констатира, че „Сити кеш“ООД е ответник само по три от посочените в частната жалба дела гр.д.№ 339/2024г., гр.д.№ 340/2024г. и гр.д.№ 10/2025г., като по останалите три- гр.д.№ 7/2025г., гр.д.№ 8/2025г. и гр.д.№ 11/2025г., ответник е „Кеш пойнт България“ООД.
Размерът на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА се определя по правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно чл.7, ал.7, вр. ал.2, т.1 от наредбата и като се има предвид, че материалният интерес по делото е под 1000 лева, минималният размер на адв.възнаграждение за защита в заповедното производство е 400 лева. Тази наредба е предмет на разглеждане по цитираното в частната жалба Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е 2 дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. В конкретния случай, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение не се определя по договор между ответника и пълномощника му, а се присъжда от съда, въпросната преценка ще следва да се извърши на база на това, дали определеното от първоинстанционния съд адв.възнаграждение е в съответствие с правната и фактическа сложност на спора по делото.
Сборът от материалния интерес по двата обективно съединени иска е 1437,47 лева, като определеното за адв.Д. Б. адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА е в минималния размер по наредбата. Платеното от самия жалбоподателя адв.възнаграждение за пълномощника му е в размер от 480 лева. Ето защо, не е налице основание адв.възнаграждение от 446 лева да бъде прието за прекомерно високо.
Предвид гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „Сити кеш“ООД частна жалба против определение № 1318/24.03.2025г. по гр.д.№ 339/2024г. на РС- гр.Асеновград, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 58 от 10.02.2025г. в частта за разноските, с която жалбоподателят е осъден да заплати на адвокат Д. Г. Б. сумата от 446 лева- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита и съдействие на С. Й. Т. или евентуално да се намали присъденото възнаграждание.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
3