Решение № 184 от 19.02.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. Плевен, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зорница Д. Димитрова Банкова при участието на секретаря Марина Г. Цветанова като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско дело № 20234430103954 по описа за 2023 година

Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от гр. Плевен против „***“ АД гр.

***. В молбата се твърди, че на 30. 07. 2021 год. между ищеца и ответното дружество е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ***. Твърди се, че страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 200 лв., а размерът на погасителния план е 12 вноски, като видът на вноската е месечна, размерът на годишната лихва е 36 %, размерът на годишния процент на разходите е 42. 58 %, а размерът на общата сума, която следва да върне ищецът е 206 лв. Твърди се, че в чл. 13 ал. 1 от процесния договор е било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ, или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди се, че в чл. 23 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл.

13 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоения кредит, като в договора е уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери. Твърди се, че неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Твърди се, че на ищеца е била начислена неустойка в общ размер на 54 лв., тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следва да върне е 260 лв. Твърди се, че ищецът Н. П. е погасил сумата по сключения договор, като за срока на договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора, включително и неустойка. Твърди се, че процесният договор е 1 нищожен на основание чл. 10 ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 във вр. с чл.

22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК.

Твърди се, че в договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Твърди се, че с ъгласно решение от 20.

09. 2018 год. по дело С-448/ 2017 г. на СЕС „на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му". Твърди се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над допустимия чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора. Твърди се, че в процесния договор е уговорено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на повече от половината от главницата, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.

Твърди се, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Твърди се, че в Г лава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна 2 оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите- членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Твърди се, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай, че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение- двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.

Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/ 2009 год. на ВКС/. Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от 33Д. Твърди се, че разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърди се, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК.

Твърди се, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Твърди се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.

71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.

71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Твърди се, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на 3 кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Твърди се, че това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Твърди се , че тази клауза е изцяло неравноправна и ншцожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19 ал. 1 във вр. с чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК ответното дружество „***" АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че при условие, че ГПР беше законосьобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза не както е посочен в договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Твърди се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Твърди се, че според императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, поради което на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Твърди се, че с тези действия ответното дружество „***" АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че неизпълнението на задължението за 4 правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка"/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. Твърди се, че в подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано. Твърди се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.