Решение № 295 от 22.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 295 гр. Пловдив, 22.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330108098 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Л. А. П., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.

Ищецът твърди сключване на договор за паричен заем № .....от 17.01.2018 г., по който клаузата за дължимост на неустойка по чл. 4, ал.2 - за непредоставено обезпечение била нищожна, макар и платена. Моли се за прогласяването й за такава и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска.

Твърдението, че уговорената неустойка била добавък към договорната лихва било невярно и неаргументирано. Неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло кредитора в риск от неизпълнение от страна на длъжника, който иначе щял да бъде покрит от обезпечението. Тя не била част от печалбата, а договорено обезщетение за неспазване на задължение от заемополучателя, който – ако бил предоставил гаранцията, кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи вреди от неизпълнението. Следвало да бъде съобразена и разп. на чл. 19, ал. 3 ЗПК, като тази на чл. 33, ал. 1 – не намирала приложение. Неоснователно било твърдението за нарушаване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – нормата била неприложима, т.к. в договора бил посочен фиксиран ГЛП. Нямало нарушение и на т.10 – док. размерът на ГПР бил ясно посочен и не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва.

Нарушение на добрите нрави не било налице, т.к. цената на услугата била ясно и точно посочена. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 ЗПК също били спазени.

Договорът и оспорената клауза отговаряли на изискванията на ЗПК и били 1 действителни. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за дължимост и прекомерност на насрещните.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно допустимостта /повторно/ – съдът поддържа първоначално изразеното становище за недопустимост на настоящия иск, в който смисъл е налице и по – нова практика на ПОС, която настоящият състав споделя - Определение № 1715/26.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1683/24 г.; Определение № 1657/20.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1491/24 г.; Определение № 2943/13.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 3180/23 г., VII гр.с.; Определение № 2967/14.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 2711/23 г. ПОС, XIV гр.с.;

Определение № 1593/29.06.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1717/23 г. и др.

Въпреки горното и с оглед задължителните указания на ПОС по в.ч.гр.д. № 1631/24 г., искът следва да бъде разгледан по същество.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан договор за паричен заем № ..... от 17.01.2018 г., по който сумата за неустойка от 191,84 лева е платена от ищеца /вж. Опр. 140 ГПК № 11923/30.09.2024 г. – л.29-30/.

В чл. 4 е уговорено предоставянето на обезпечение в тридневен срок, чрез банкова гаранция, валидна 30 дни след крайния срок за плащане или две физически лица поръчители, които следвало да отговарят на конкретно определени изисквания. В ал. 2 е предвидено задължение за плащане на неустойка от потребителя в размер на 191,84 лева при непредставяне на обезпечение, което е разсрочено с всяка погасителна вноска.

След преценка на всички взаимосвързани клаузи относно обезпеченията, съдът намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители и то двама, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне 2 на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Тя представлява 38,37 % спрямо заетата сума.

Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един 3 вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 50 лева – ДТ.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, съдът приема, че адв. възн. следва да бъде определено на сумата от 200 лева. За да се определи размер под минимума по НМРАВ – по казуса бяха съобразени – ниската фактическа и правна сложност; цената на предявения иск, положените пр. усилия, развитието на делото в едно о.с.з., без явяване на пр. представител и ангажиране на доказателства, както и постановките в Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Л. А. П., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения помежду им договор за паричен заем № .... от 17.01.2018 г., уреждаща задължение за плащане на неустойка, е недействителна.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и 4 адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46 да плати на Л. А. П., ЕГН **********, с адрес: ........., сумата от 50 лева /петдесет лева/ разноски по делото.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. С. К. Н., с адрес: ........., сумата от 200 лева /двеста лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Л. А. П. в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Начин на плащане, посочен от ищеца, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.34/:

..........................................

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5