Решение № 166 от 15.04.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 166 гр. София, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло Хр. Родопски

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско дело № 20241800500678 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищецa в първоинстанционното производство И. Н. С. срещу Решение № 91 от 08.05.2024 г., постановено по гр. д. № 729/2023 г. по описа на РС – Ихтиман, с което съдът е отхвърлил предявения от ищеца иск с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на А. И. С. да му заплати сумата в размер на 18 015 лв., представляваща недължимо платени вноски за погасяване на задължения на ответницата по Договор за банков кредит № 72571835 от 11.08.2008 г.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно.

Счита се, че в случая е налице именно хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като жалбоподателят без да е страна по договора за кредит е погасявал дължими по кредита суми, с което реално е изплащал чужд дълг и по този начин е направил имуществен разход за себе си, а ответницата А. С. се е обогатила неоснователно, спестявайки си разход за погасяване на собствените си задължения по кредита. Твърди се, че обедняването му е тъждествено по размер с обоготяването на ответницата, поради което първоинстанционният съд е следвало да уважи искът му изцяло. Твърди се, че съдът се е отклонил от предмета на делото, разглеждайки твърдения, които не са били излагани от ответника с отговора на исковата молба, а именно за изпълнението от страна 1 на ищеца на един негов нравствен дълг, плащайки чужди задължения, както и за обогатяване на ищеца със сумата по кредита, закупвайки имот и развивайки търговска дейност.

В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемата страна А. С. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Твърди се, че сумата по кредита е изцяло усвоена от ищеца и е използвана за закупуването на имот, в който ищецът живее и осъществява търговска дейност. Твърди се, че ищецът се е съгласил като солидарен длъжник с условията по договора и след като тя се е пенсионирала, синът й – ищец в производство пред първоинстанционния съд, е започнал да заплаща вноските по кредита, изпълнявайки свой нравствен дълг. Твърди се, че с отговора на исковата молба е изложена подробна хронология на отношенията между страните, включително и по повод на кредита, поради което се счита за неоснователно възражението във въззивната жалба за отклоняване от предмета на делото.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и във връзка с доводите на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от страна с право на обжалване и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана съображения: по същество същата е неоснователна по следните

Решението е правилно. Настоящият състав напълно споделя мотивите на първоинстанционният съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

С оглед наведените във въззивната жалба доводи по отношение правилността на решението, настоящият съдебен състав намира следното:

От представения по делото

Договор за банков кредит

№72571835/11.08.2008 г. (стр. 128 от делото) се установява, че ответницата А.

С. на 11.08.2008 г. е сключила договор за банков кредит, по силата на който банката й е отпуснала сума в размер на 80 000 лева. Като солидарен длъжник по договора е посочен съпругът й – Н. С..

По делото не е спорно, поради наличие на съвпадащи твърдения от двете страни, а и видно от Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 106, том IV, peг. № 5336 , дело № 625 / 2008г. от 13.08.2008г. на нотариус 2

Румен Генев, рег. № 485 в Регистъра на Нотариалната камара се установява, че синът на ответницата – ищец в настоящото производство И. С., за обезпечаване на кредита е учредил договорна ипотека върху свой имот, като в акта за учредяване на договорна ипотека А. И. С., Н. С. и И. С. са посочени като трети задължени лица – солидарни длъжници.

От проложената по делото справка от „Уникредит Булбанк“ АД се установява, че кредитът е обслужван по банкова сметка IBAN:BG 22 UNCR 7000 1507 4297 26 с титуляр А. С., като видно от платежно нареждане (стр. 89) на 28.08.2008 г. от банкова сметка IBAN:BG 22 UNCR 7000 1507 4297 26 с титуляр А. С. е изпълнена транзакция по сметка на И. А. И.ов с IBAN:BG 63 UNCR 9660 4067 0687 02 за сумата в размер на 80 000 лв., с посочено основание договор за покупка недвижим имот.

От представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 145, том IV, рег. № 5681, дело № 658/2008 г. на Нотариус Румен Генев, рег. № 485 в Регистъра на Нотариалната камара се установява, че на 28.08.2008 г. И. Н. С. е закупил от И. А. И.ов и Е.Г. И. поземлен имот с площ от 656 кв. м, съставляващ УПИ VIII-603, кв. 91 по регулационния план на гр. К. за сумата от 5 200 лева.

През 2013 г. от нотариален акт за продажба на идеални части от недвижим имот и учредяване право на строеж № 142, том I, рег. № 1226, дело № 122/2013 г. на Нотариус Румен Генев, рег. № 485 в Регистъра на Нотариалната камара се установява, че И. С. е продал на А. С. 156/656 идеални части от поземлен имот с площ от 656 кв. м, съставляващ УПИ VIII603, кв. 91 по регулационния план на гр. К. и е учредил безвъзмездно и безсрочно право на строеж за изграждане на сграда-зала за поклонение със застроена площ до 80 кв. м в средната част на съсобствения им имот.

При горната фактическа обстановка настоящата съдебна инстанция намира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е неправилна. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД, искът по ал. 1 е субсидиарен – ако обеднелият разполага с друг иск, с който да се защити, правото по ал. 1 не възниква. ВКС последователно приема, че искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен и е допустим само когато няма друг специален иск, с който обеднелият може да се защити (Решение № 59/22.04.2010 г. по гр.д. № 387/2009 г. на ВКС, IV г.о. ; Решение № 125/13.06.2016 г. по гр.д. № 6310/2015 3 г. на ВКС, I г.о. ; Решение № 50103/11.08.2023 г. по гр.д. № 1455/2022 г. на ВКС, IV г.о.. За да бъде уважен такъв иск, трябва да е налице обогатяване на едната страна за сметка на обедняването на другата, без правно основание.

От изложените в исковата молба твърдения и от представените със същата доказателства е видно, че в случая ищецът твърди, че тъй като ответницата е отказала да погасява задълженията си по кредита и предвид на обстоятелството, че ищецът е предоставил като обезпечение на банката свой имот, съобразно представения договор за ипотека, за да предотврати осъждането на ответницата и реализирането на ипотечното право и за да не бъде изнесен собственият му имот на публична продан е заплащал на трето лице – банка, задълженията на майка си по кредита.

Правото на третото лице да претендира за изплатена сума за погасяване на чужд дълг се съдържа в разпоредбата на чл. 74 ЗЗД, съгласно която този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД изисква наличие на две, кумулативно необходими предпоставки: 1) изпълнение на задължение от трето лице; и 2) правен интерес на третото лице от изпълнението на чуждото задължение.

Съгласно траината съдебна практика и правната доктрина наличие на правен интерес от това изпълнение съществува, когато е налице опасност от настъпването на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение – застрашаване на имуществените му права при неизпълнение на това чуждо за него задължение – при солидарните задължения, поръчителите, гарантите по банкова гаранция, имуществените застраховки, при даване на кредитора на реално обезпечение за главния дълг или при закупуване на заложена или ипотекирана вещ; когато третото лице не е страна по правоотношението с кредитора – при конкуренция на няколко ипотеки върху един и същи недвижим имот и др. В конкретния случай с исковата молба е наведено ясно твърдение, а и от представения договор за кредит и нотариален акт за ипотека се установява наличие на правен интерес у ищеца да изпълни чуждия дълг, под страх от изнасяне на публична продан на дадения като обезпечение, ипотекиран, собствен му недвижим имот, поради което съдът намира, че предявеният иск, предмет на делото, следва да бъде преквалифициран от иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в иск с правно основание по чл. 74 4

ЗЗД.

В ТР № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС е прието, че извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство, но тъй като в конкретния случай страните са установили всички релевантни към спора факти съдът прие, че не е необходимо даването на нови указания до страните и извършването на нов доклад по делото. В този смисъл всички правно относими факти са обхванати от фактическия състав по чл. 59 ЗЗД, а обстоятелството, че за сключване на договора за потребителски кредит ищецът е ипотекирал собствения си недвижим имот не е спорно между страните. По отношение на това обстоятелсво са налице съвпадащи твърдения, както от ищеца с исковата молба по изложените по-горе съображения, така и от ответника по делото в отговора на същата, чрез въвеждане на правоизключващото си възражение, че ипотекирайки собствения си имот ищецът се е задължил като солидарен длъжник с всички условия по кредита.

Въпреки погрешно дядената правна квалификация обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

С решение № 821/07.07.2008 г. по гр. д. № 3703/2007 г. ІІ-ро гр. отд. на ВКС, е прието, че когато третото лице по иск по чл. 74 ЗЗД плаща на кредитора и погасява задължението на длъжника, то възможността му да си върне обратно това, което е платил, зависи от вътрешните отношения между него и длъжника: мандат, договор за заем, управляване на чужда работа без мандат, плащане без всякакво основание – например – по грешка, дарение или нравствен дълг.

В Решение № 248/20.04.2010 г. по гр.д. № 4247/2008 г. на ВКС, III г.о. се 5 приема, че не всяко безвъзмездно даване е дарение, а само когато е установена взаимна воля на страните за такъв договор. Когато е налице нравствена взаимопомощ между роднини, може да се търси възнаграждение или изравняване, ако не е възнаграден по друг начин. В Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на ВС, Пленумът прави важно разграничение: когато за едно лице съществува законно задължение да изпълни нещо, а изпълнението се извършва от друго незадължено лице, то последното има основание да иска от законно задълженото лице заплащането на даденото. В случая обаче, тъй като ищецът не е имал законово задължение да плати кредита, но го е направил, въпросът се свежда до това дали е действал поради нравствен дълг или с намерение да получи обратно сумата.

В конкретния случай, средствата от кредита са използвани за закупуване на имот изключителна собственост на ищеца, а кредитът е на името на ответницата. Ищецът от своя страна е ипотекирал свой имот и е заплащал част от вноските по кредита, поради което следва да се изследва кой е получил реалната имуществена полза.

Настоящият съдебен състав приема, че реалната имуществена полза е получена от ищеца, тъй като средствата от кредита са използвани за закупуване на имот, негова изключителна собственост и именно той е получил имуществената полза, а не отвеницата. В случая ответницата не се е обогатила, а е посредник по движението на средствата, поради което не е налице неоснователно обогатяване в нейна полза (в този смисъл Решение № 415/22.10.2012 г. по гр.д. № 231/2012 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 638/08.12.2010 г. по гр.д. № 1832/2009 г. на ВКС, III г.о.) Това разбиране е в съгласие и с трайната практика на ВКС /в това число ППВС 1/1979 г./, съгласно която ако престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. В контекста на настоящия казус именно изпълнение на нравствения дълг на ищеца за погасяване на поетото от ответницата задължение е било основанието за плащане на процесната сума, тъй като същият е съзнавал моралното си задължение при изпълнението и е бил наясно с обстоятелството, че сумата предмет на кредита е била използвана за закупуването му на недвижим имот, то даденото не следва да се присъжда обратно.

Разпечатката съдържа 39 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f99e6c92-03cc-4995-a5d0-43f795e1a349