Решение № 4162 от 10.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4162 гр. София, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100506910 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата И. С. А. срещу решение № 5456 от 06.04.2023 г., постановено по гр. дело № 5649/2022 г. по описа на СРС, 173 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу М. П. К. осъдителен иск с правно основание чл. 76 ЗС за предаване на владението върху избено помещение, находящо се в сграда в гр. София, ул. ******* при съседи: юг – ул. „Граф Игнатиев“, запад – избено помещение на ответницата, север – двор и изток – избено помещение на ответницата (преди това на Т. Т.), както и върху абонатна станция в сутерена и съсобствена дворна тоалетна до източната страна на сградата, отнето чрез насилие и по скрит начин на 29.07.2021 г.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост с твърдения, че първоинстанционният съд не е събрал поискани от ищцата гласни доказателства, след като я е отстранил неоснователно от съдебната зала, респ. неправилно не е кредитирал показанията на брата на ищцата и така е достигнал до погрешен правен извод, че ищцата не е владяла избеното помещение към датата на отнемането му. Въззивницата счита, че от приетите по делото писмени доказателства в тяхната съвкупност се установявало осъществявано от 1 ищцата владение на трите обекта и нарушаването му от ответницата, като първоинстанционният съд ги е тълкувал превратно и едностранчиво в полза на ответната страна, поради което е постановил неправилно съдебно решение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен изцяло.

Въззиваемата М. П. К. подава отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

В производството по предявен иск с правно основание чл. 76 от ЗС ищецът следва да установи само два факта – на владението (респ. държането) и на нарушението, като тези обстоятелства подлежат на доказване към момента на твърдяното отнемане, т.е. ищецът следва да установи, че е бил владетел (респ. държател), а ответникът е отнел вещта или имота чрез насилие или по скрит начин към конкретно посочения момент. Други права на страните върху имота не подлежат на изследване в това производство, поради което обстоятелството кой е собственик на спорния недвижим имот е ирелевантно по делото. В този смисъл, дори и да е действал в качеството си на действителен собственик на вещта, поведението на ответника подлежи на санкциониране по реда на чл. 76 ЗС, ако с него е било нарушено владението или държането на ищеца, т.е. ако към момента на извършване на тези действия владението върху вещта е било упражнявано от ищеца, а не от ответника.

Ищцата предявява претенциите по настоящото дело за защита на владението й върху описаните три обекта в сградата на ул. ******* което твърди, че й е било отнето чрез насилие и по скрит начин от ответницата на 29.07.2021 г. – дата, съобразно която искът по чл. 76 ЗС е подаден в последния ден на шестмесечния срок, в рамките на който е допустима 2 владелческата защита. Този срок започва да тече от деня на нарушението, респ. отнемането на владението, като по своя характер е преклузивен и с изтичането му отпада притезанието на владелеца. Ето защо, в случай че се установи отнемане на владението в по-ранен момент, искът не може да бъде уважен, тъй като правото на ищцата да го защити по този ред се е преклудирало, респ. към датата на твърдяното отнемане тя в действителност не е била във владение на имотите.

Настоящият въззивен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че по делото не са събрани достатъчно доказателства, от които да се установява пълно и главно, че И. С. А. е осъществявала владение върху описаните избено помещение, абонатна станция и дворна тоалетна към посочената крайна дата 29.07.2021 г. и че точно на този ден владението й е било отнето с насилствени действия на М. П. К.-В. (лично или чрез трети лица). В молбата й, с която е подала сигнал до Софийска районна прокуратура относно процесния случай, И.

А. е посочила, че действията на М. К., с които тя е разбила вратата на мазето й и е затворила прохода към южната част от помещението, като по този начин я е лишила от достъп към него, са установени от ищцата на 25.07.2021 г., т.е. същите са извършени най-късно на тази дата. В писмо на СДВР от 28.09.2022 г. е посочено, че процесният имот е посетен от служители на МВР на 28.07.2021 г. по сигнал за лица, изнасящи вещи от мазето, като датата се потвърждава и от постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство от 14.10.2021 г. Дори и да се приеме, че в книжата от органите на МВР е посочена грешна дата, то не се установява, че на 29.07.2021 г. са извършвани каквито и да било действия, ограничаващи достъпа на ищцата до мазето или лишаващи я от фактическа власт върху него.

Свидетелят К.К. В. твърди, че на посочения ден бил в сградата със сина си и още 2-3 момчета по молба на М. К., за да разчистят посочени от нея помещения от излишни вещи.

От показанията му категорично се установява, че те не са извършвали строително-монтажни работи, не са носили нова врата, нито са влизали в мазето на И. А. и не са пипали нейно имущество – след предявяване на приложената на л. 17 от делото скица свидетелят изяснява, че са слизали към мазетата по стълбището срещу абонатната станция и са изнасяли вещи от това помещение, като не са ходили към мазетата вдясно и единствено са се занимавали с разчистване и с изнасяне с бус на излишни неща. Свидетелят допълва, че ищцата е слязла при тях, за да ги „хока“ и обижда, като К. В. я подканил да провери дали са взели нейни вещи и ако е така – да ги заделят, но след като се огледала, тя не казала нищо и се върнала в апартамента си. В този смисъл възраженията на въззивницата, че отнемането на владението било продължително във времето и завършило на 29.07.2021 г., когато са изнесени вратата и нейни вещи, е неоснователно – видно е, че на посочения ден са разчиствани непотребни вещи, които не са били собственост на И. А., а евентуално изнасяне на изкъртена врата не би могло да се квалифицира като отнемане на владение от друго лице, след като достъпът до помещението не е бил ограничен по друг начин.

Свидетелят А.С.А., брат на ищцата, твърди, че е посетил имота на 29.07.2021 г. и е видял зазиданата врата и разхвърляните вещи на сестра си, но не е заварил хора на място и не е видял кога и кой е извършил тези действия. В този смисъл, показанията му не установяват 3 датата, на която описаните от ищцата действия са били извършени, а само че на процесния ден 29.07.2021 г. резултатът от тях вече е бил наличен. Свидетелят А.П.П. също не допринася за установяване на твърдените в исковата молба факти, доколкото заявява, че никога не е влизал в мазетата на сградата и не помни дали на 29.07.2021 г. е ходил там.

С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материла въззивният съд намира, че описаните от ищцата действия, с които твърди да е отнето владението й на мазето, са извършени преди 29.07.2021 г., поради което правата на ищцата не могат да бъдат защитени по пътя на владелческата защита. Същевременно, искът се явява неоснователен и предвид липсата на данни владението реално да е било отнето – дори и да се приеме, че ответницата е извършила описаните действия и е зазидала врата на мазето на ищцата от към източната страна (към двора), от показанията на свидетеля А. се установява, че мазето на сестра му е имало два входа и в момента в него може да се влезе от западната страна, т.е. И. А. не е лишена от достъп до обекта, чието владение цели да защити.

Изложеното се потвърждава от приложения от ищцата снимков материал, от който по собствените й твърдения се установява, че тя може да влезе в мазето и в него са разположени нейни вещи (макар и разхвърляни, като това обстоятелство се потвърждава и от твърденията й във въззивната жалба), като липсват данни ответницата да е нанесла свое имущество в обекта или по друг начин да е установила собствена фактическа власт върху него. Евентуално поставената сигнално-охранителна система не опровергава този извод при наличните данни, че достъпът на ищцата до помещението не е ограничен, като в случай че тази система накърнява правата на ищцата по някакъв начин същата има право на негаторна защита по реда на чл. 109 ЗС.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба в тази насока следва се отбележи, че от показанията на свидетеля Д.Н.К. и снимките към заключението на СТЕ е видно, че СОТ не е била поставена на помещение № 4 (=8 според СТЕ), а вратата на това мазе е без брава, т.е. достъпът до това мазе не е ограничен, като предвид противоречивите доказателства в тази насока и липсата на доказателства, които да подкрепят заключението на СТЕ в тази част, съдът не кредитира същото по отношение на категоричния извод на вещото лице, че помещение № 4 е заключено и има СОТ. В допълнение следва да се посочи, че от доказателствата по делото несъмнено се установява, че поставянето на СОТ е извършено в периода 16-20.07.2021 г., т.е. дори и да се приеме, че с тези действия е било отнето владението на ищцата, то това се е случило преди сочената от нея дата 29.07.2021 г., когато И. А. вече не се е намирала във фактическа власт на мазето, поради което владелческият й иск по отношение на този обект се явява неоснователен.

Във връзка с доводите в жалбата следва се отбележи, че изводите на вещото лице за упражнено насилие върху вратата, водеща към междинното помещение, също не обуславят основателност на претенцията при липсата на данни кой е извършил тези насилствени действия, а и с оглед на обстоятелството, че евентуалното премахване на врата към помещението не води до отнемане на владението му от ищцата, след като на място не е поставена друга заключена от ответницата врата (според вещото лице, на това място към 4 момента не е налична врата). Защитата на ищцата в случая отново би следвало да се осъществи по пътя на негаторния иск, доколкото не са налице данни за отнета фактическа власт върху обекта.

Що се отнася до абонатната станция, по делото не се съдържат каквито и да било данни ищцата да е осъществявала владение върху този обект. Свидетелят А.С.А. изяснява, че достъпът до абонатната станция в момента е „никакъв“, като преди това помещението е било отворено, т.е. достъпно за всички, но не се установява конкретно И. А. да е ползвала този обект и да е осъществявала върху него фактическа власт с намерение за своене. От заключението на допуснатата СТЕ се установява, че в сградата не са монтирани съоръжения за абонантна станция и няма парно отопление, като при това положение помещението е със статут на избено помещение, като остава неясно кой упражнява фактическа власт върху него, както и дали и кога ищцата го е владяла.