Решение № 454 от 02.11.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 454 гр. Пловдив, 02.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Н. Ив. Желязкова Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20225001000393 по описа за 2022 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260097/27.07.2021 година, постановено по т. дело № 116/2020 година по описа на Окръжен съд – Х., е осъден Д. Т. Д., ЕГН **********, от гр.Л., област Х., ул. „Х. Д.“ № 38, земеделски производител, да заплати на „К.К.“ ООД, ЕИК***, със съдебен адрес гр.С., ул. „П.“ № 15, ет.1, офис.3, сумата от 78 238,92 лв. - дължимо възнаграждение по консултантски договор от 08.05.2015 г., прехвърлено чрез договор за цесия от 11.02.2020 г. от цедента „О.“ ЕООД, ЕИК ***, с адрес гр. С., ул. „П.“ №1, на цесионера „К.К.“ ООД, ЕИК***, както и лихви за забава в размер на 35 431.74 лв. за периода 10.01.2016 г. до 26.06.2020 г. върху главницата.

Осъден е Д. Т. Д., ЕГН **********, да заплати на „К.К.“ ООД, ЕИК***, сумата 12 970, 82 лева разноски по делото.

Решението е постановено при участието на „О.“ ЕООД, ЕИК***, като трето лице помагач на страната на ответника Д. Т. Д..

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от 1 ответника в първоинстанционното производство Д. Т. Д..

Първата група оплаквания във въззивната жалба са за недопустимост на първоинстанционното решение. Поддържа се, че решението е недопустимо, тъй като договорът за цесия, на който се позовава ищецът, е нищожен. Едното основание за нищожност според жалбоподателя е по чл.

26, ал. 2, предложение първо от ЗЗД – поради невъзможен предмет.

Жалбоподателят цитира разпоредбата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, според която вземането преминава върху цесионера в обема, в който го е притежавал цедентът, поради което според него съществуването на вземането е условие за действителността на договора за цесия. Доводите му са, че след като той е изпълнил всички задължения по консултантския договор, сключен с „О.“ ЕООД, договорът за цесия е нищожен, тъй като с него са прехвърлени права, които не са съществували в патримониума на цедента към момента на подписването му. Поддържа се освен това, че по делото не е установена еквивалентност на престациите по договора за цесия между цесионера и цедента, а напротив, цената по него била в пъти по-малка от вземането, което се прехвърля, което налагало извод за противоречието му с добрите нрави, респ. за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД.

На второ място се твърди, че искът е недопустим, тъй като е предявен от лице, което няма правен интерес. Дружеството – ищец „К.К.“ ООД не било надлежно легитимирано, тъй като между него и ответника нямало никакви отношения, а цесията не била надлежно съобщена на ответника от цедента. С пратката, която била връчена на жалбоподателя на 24.02.2020 година и за която били представени доказателства, той получил покана за плащане от цесионера, но не и уведомление от цедента за цесията. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД жалбоподателят поддържа липса на легитимация за ищеца да предяви иска, респ. неговата недопустимост.

По тези съображения се иска обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото.

Във въззивната жалба се поддържа също, че решението е незаконосъобразно и необосновано и при условията на евентуалност се иска неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове. Оплакването е за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с 2 това, че не са обсъдени всички събрани по делото доказателства, сред които и свидетелските показания . Изразено е становище, че в случая разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, недопускаща свидетелски показания не била приложима, тъй като консултанският договор, сключен с „О.“ ЕООД бил неформален. Свидетелските показания били допустими, тъй като ставало дума за установяване на действителната воля на страните, която била плащането по договора да се осъществи в брой. Освен това съдът първоначално допуснал свидетелските показания и ги събрал, поради което следвало да ги цени при постановяване на съдебния си акт. Твърди се, че възможността на ищеца да възрази срещу събирането на гласни доказателства е преклудирана, тъй като искането е направено от ответника с отговора на исковата молба и крайният срок за такова възражение - с допълнителната искова молба, бил пропуснат. Липсвало изрично противопоставяне за допускането на свидетелите, като изводът на съда за наличие на такова бил неправилен. Дори при извод за наличие на своевременно противопоставяне от страна на ищеца, направено в първото по делото съдебно заседание, то касаело установяване на плащанията по договора, но не и изменението му и действителната воля на страните. Със свидетелските показания се установявало, че между страните е постигната уговорка плащането да бъде извършено в брой. Необосновано и в нарушение на процесуалните правила съдът отказал да кредитира свидетелските показания, касаещи погасяване на процесните задължения на основание чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, след като сам ги допуснал с определение. Необоснован и в противоречие със събраните доказателства, по-конкретно със изпратените от Т. – Х. доказателства бил и изводът на съда, че паричните преводи по сметката на А.Ш. имали друго основание, различно от изпълнение на задълженията по процесния консултантски договор. Неправилен бил изводът, че липсата на счетоводно отразяване и издаден от цедента първичен счетоводен документ не влияе на поетите с договора задължения. Не били разгледани възраженията на жалбоподателя, че договорът за цесия е нищожен на две отделни основания – поради невъзможен предмет и поради противоречие с добрите нрави. Не било обсъдено твърдението на жалбоподателя, че приложение №1 към договора за цесия било съставено единствено за целите на производството по настоящото дело. Необосновано било решението и в частта, касаеща връчването на уведомление за цесията на ответника. Сред доводите за нарушение на 3 материалния закон при постановяване на решението се сочи, че за платеца не съществува задължение, а само правна възможност да иска разписка при плащането и че фактът на заплащане на задължението по договора в брой е установено със свидетелските показания. По отношение на плащанията по банкова сметка на майката на управителя на дружеството -цедент се поддържа, че е имало такова искане от управителя и въз основа на него жалбоподателят е приел, че тя е надлежно овластена да получи плащането по сделката съгласно чл. 75, ал.1, предложение второ от ЗЗД с оглед роднинската връзка между двамата. В тази връзка жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 75, ал. 2, изречение първо от ЗЗД. Сред доводите за незаконосъобразност на решението е и неправилно приложение на ЗДДС и незаконосъобразност на извода, че ответникът дължи ДДС, без да има издаден първичен счетоводен документ – фактура, което било причината той да не е получил дължимата сума от Д. за изработения въз основа на консултантския договор проект, въпреки признаването й за разход. ДДС не се дължало от ответника, тъй като такова не било начислено, осчетоводено и внесено от „О.“ ЕООД.

В жалбата е посочено, че при недопустимост, евентуално неоснователност на главния иск въз основа на горните съображения, недопустим, евентуално неоснователен и акцесорният иск за законна лихва.

Искането е да се обезсили решението като недопустимо, евентуално да бъде отменено като необосновано и постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон и да се отхвърлят исковете – главен и акцесорен, евентуално да се отхвърли претенцията за дължимост на ДДС и адвокатско възнаграждение. Претендира се присъждане на разноски по делото, в това число адвокатски хонорар.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „К.К.“ ООД с изразено становище за нейната неоснователност и с подробно развити съображения, свързани с неоснователност на доводите, изложени от жалбоподателя. Искането е за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Съобразявайки доводите на страните, изложени по-горе събраните по делото доказателства, съдът приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е

4 и от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от решението, с което са уважени изцяло предявените главен и акцесорен.

При подаването на въззивната жалба ответника срещу срещу него искове – е спазен срокът по чл. 259 от

ГПК.

По т.дело № 116/2020 година по описа на Окръжен съд – Х. е предявен иск за изпълнение на задължението на възложителя по консултански договор да заплати на изпълнителя по този договор дължимото възнаграждение, както и лихви за забава върху него от датата на падежа до датата на исковата молба и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

По своята същност консултантският договор е договор за поръчка, а не договор за изработка, както е прието в мотивите на първоинстанционното решение. Въпреки неточната правна квалификация обаче въззивният съд следва да се произнесе по същество по въпросите за допустимостта и законосъобразността на първоинстанционното решение, доколкото по делото са установени относимите към спора факти и обстоятелства и има произнасяне по формулираното искане.

Правната квалификация на предявените искове – главен и акцесорен, е чл. 286 от ЗЗД във връзка с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.

Със събраните по делото доказателства е установено, че на 08.05.2015 година между Д. Т. Д. в качеството му на земеделски производител като доверител / наречен възложител с договора/ и „О.“ ЕООД като довереник/ наречен консултант/ е сключен консултантски договор. Съгласно чл. 1 от този договор ответникът е възложил изработването срещу възнаграждение на бизнес план според условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1. „Инвестиции в земеделски стопанства“ по програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 година, с който да кандидатства за подпомагане на проект за реконструкция на обект за отглеждане на животни.

По делото е безспорно обстоятелството, че такъв проект е изготвен от „О.“ ЕООД. Данни за това се съдържат и в приложените по делото писмени доказателства, изпратени от Д. „З.“ с писмо изх. № 02-2600/2425 от 19.05.2021 година, ведно с административната преписка по заявление за 5 подпомагане № 26/04/1/0/03292 от 08.06.2016 година и от заповедта за одобрение. От тези доказателства е видно, че ответникът Д. Д. е кандидатствал за безвъзмездна финансова помощ пред Д. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1. „Инвестиции в земеделски стопанства“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 20142020 година по проект за реконструкция на обект за отглеждане на животни именно с проекта, изготвен от „О.“ ЕООД. Към заявлението е приложен консултантският договор от 08.05.2015 година и изготвената оферта от изпълнителя по него. В тази оферта се съдържат данни за цената на услугата и начините на плащане, които възпроизвеждат клаузите на консултантския договор – чл. 8, ал. 1 и ал. 3. Уговореното с тях е, че възложителят се задължава да заплати на консултанта възнаграждение в размер на 5% от разходите за допустимите инвестиции по проекта в срок до три дни след получаване на съобщение за одобрение на проекта от Разплащателната агенция. В чл. 8, ал. 3 от договора изрично е посочено, че указаните суми са без ДДС.

От заповед №03-РД/3890 от 22.12.2015 година на Д. е видно, че по заявлението на ответника за подпомагане са одобрени разходи в общ размер на 1 303 980,17 лева / 5% от които са 65199,01 лева/. Уведомителното писмо за одобрение до Д. Д. е с изх. № 01-6500/13139 от 30.12.2015 година, като с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил връчването му и настъпването на падежа на плащане по консултантския договор на 10.01.2016 година съгласно чл. 8, ал. 3.