Определение № 198 от 22.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 198 гр. София, 22.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20248002901049 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Кор кънстракшън“ ООД срещу решение № 796 от 21.12.2023 г. по т.д. № 568/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 450 от 04.04.2023 г. по т.д. № 1726/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кор кънстракшън“ ООД срещу „Билдест“ ЕООД и „София парк“ АД искове за солидарното им осъждане, както следва: по чл.

266, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 21 946,55 лв. до пълния предявен размер от 1 846 287,24 лв. – претендирано възнаграждение за изпълнени довършителни СМР до договор за доставки и строителство от 25.01.2019 г.; по чл. 266, ал. 1 ЗЗД частичен за сумата от 10 000 лв. при пълен размер на вземането от 384 705,42 лв. - претендирано възнаграждение по същия договор, задържано като гаранция за добро и качествено изпълнение, и по чл. 268 ЗЗД частичен за сумата 10 000 лв. от пълен размер от 210 458,10 лв. – претендирана печалба по договора при отказ от договора от страна на възложителя, и в частта, с която са уважени предявените от „София парк“ АД срещу „Кор кънстракшън“ ООД насрещни искове по чл. 82 ЗЗД за сумата 327 086,66 евро - пропуснати ползи за периода 15.07.2019 г. - 20.02.2020 г., представляващи неполучен наем по договор, сключен на 28.12.2017 г. с „ВиЕмУеър България“ ЕООД, и сумата 125 260,11 евро – претърпени загуби за периода 15.07.2019 г. – 20.12.2019 г., представляващи извършени плащания на такси и разноски за управление на наетата от „ВиЕмУеър България“ ЕООД офис сграда 2, заедно със законната лихва върху всяка главница от предявяване на насрещната искова молба - 11.12.2020 г., до окончателното погасяване.

1

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че за да отхвърли предявения главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд в нарушение на процесуалния закон и установените в последния принцип на диспозитивното начало и процесуални преклузии е разгледал непредявено от ответниците възражение по чл. 265 ЗЗД. Изтъква, че ответниците са поддържали възражение, че договорът е развален по причина на забавеното му изпълнение, което тяхно изявление недопустимо и при превратно цитиране на съдебна практика е преформулирано от съда като възражение за изпълнение с недостатъци, въз основа на което е отхвърлен в голямата си част искът за възнаграждение за изпълнените по договора СМР. Допълва, че и в дадения от първоинстанционния съд доклад на делото липсва посочване, че е предявено възражение за некачествено изпълнение на СМР, което счита за допълнителен аргумент за недопустимото му разглеждане с постановените по делото първоинстанционно и въззивно решения. Поддържа, че по делото липсва проведено доказване и събрани доказателства за некачествено изпълнение на СМР по договора. Подчертава, че изводът на съда за некачествено изпълнени СМР е основан единствено на заключението по събраната по делото СТЕ, без заключението на експерта да е оценено от съда във връзка с останалите събрани по делото доказателства и без да са изложени доводи защо съдът кредитира заключение, което е основано само на изходящ от страна на ответника частен документ, без посещение на място и при изрично дадените от вещото лице пояснения, че е невъзможно да бъде установено има ли и какви некачествено изпълнени СМР и че част от оценените като възложени на трети лица СМР, не са били възлагани на ищеца по процесния договор. Сочи, че и в представената от самия ответник справка претендираните суми като разходи за отстраняване на некачествени СМР са в много по-малък от приетия от съда размер – 671 643,53 лв., а разликата е претенцията по насрещните искове. Изтъква, че съдът не е обсъдил изобщо събраните по делото показания на разпитаните четирима свидетели, нито останалите събрани доказателства във връзка с изпълнението на процесния договор, включително писмени такива – протокол образец 15, отправени покани и др., които биха опровергали съдържанието на съставената от ответника справка, въз основа на която е дало оценка вещото лице по събраната СТЕ. Поддържа, че не е спазен и установеният с договора – чл. 7, ред за констатиране на некачествено изпълнени СМР – с писмен протокол. Сочи, че многократно са канили ответниците да извършат оглед на място и да съставят протокол за състоянието на обекта, включително евентуално да установят некачествено изпълнени работи, но последните са отказвали, което тяхно поведение определя като недобросъвестно и целящо да бъде увреден. Счита, че решението е постановено и в нарушение на законовата разпоредба на чл. 264 ЗЗД, като съдът не е отчел, че липсват доказателства за наличие предпоставките по последната норма, за да може да бъдат упражнени правата по чл. 265 ЗЗД. Подчертава, че е отстранен от обекта през м. август 2019 г. и към него не са отправяни никакви възражения по смисъла на чл. 264 ЗЗД, 2 поради което и неправилно съдът е уважил претенциите по чл. 265 ЗЗД. По тези доводи поддържа, че искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е основателен в пълния му предявен размер. По претенцията за възнаграждение, удържано като гаранция за добро изпълнение, подчертава, че по делото се установява, че страните са подписали шест броя актове за приемане на СМР, които са заплатени от ответника с удържани 10 % или сумата 384 705,42 лв. Изтъква, че доводите на въззивния съд защо последната сума не е дължима на ищеца са не само кратки, без обсъждане на доводите на страните, но и напълно неразбираеми, като не става ясно защо признава право на ответниците да задържат тази сума като санкция и какво се санкционира със задържането й.

Подчертава, че гаранцията може да бъде задържана само за удовлетворяване на конкретни вземания на възложителя към изпълнителя. Излага, че с договора страните са уговорили началния момент, от който се дължи връщане на гаранцията - подписан окончателен протокол, за съставянето на какъвто многократно е канил ответниците още през 2019 г., поради което оттогава е следвало да текат и сроковете за връщане на удържаните като гаранция суми.

Оспорва като необосновано въззивното решение и в частта, с която са уважени предявените насрещни претенции по чл. 82 ЗЗД, като поддържа, че не са налице предпоставките за тяхното уважаване. Излага, че няма никакво уговорено с процесния договор задължение към ответника „София парк“ АД, нито последният има насрещни права към него, а единствено „София парк“ АД се е задължил да отговаря солидарно с възложителя „Билдест“ ЕООД, поради което и „София парк“ АД не е легитимиран да претендира обезщетение за неизпълнение на задължения по процесния договор.

Поддържа, че по делото не се установява да не е изпълнил виновно свое договорно задължение. Сочи, че многократно е възразявал срещу доводите на ответниците, че е забавил изпълнението на договора, включително че срокът за изпълнение на договорените дейности е многократно променян по причини, стоящи извън неговото поведение – желанието на ответниците да бъдат извършени множество промени спрямо първоначално зададените СМР, лошата комуникация между тях и бъдещия наемател, както и останалите лица, извършващи дейности на обекта, от чиято дейност е зависела и дейността на ищеца, които възражения не са обсъдени от въззивния съд, както не са обсъдени и събраните в тази насока доказателства – свидетелски показания, кореспонденция и заключение по СТЕ. Допълва, че съобразно заключението на експерта около половината от първоначално възложените СМР са променени и че с някои от заповедите за промяна се е налагало да бъдат променяни и сроковете за изпълнение на възложените дейности, като сроковете бъдат удължени. Изтъква, че по делото не се доказва настъпване на вреди за ответника, които да са непосредствени и да са били предвидими за изпълнителя, каквото е изискването на чл. 82 ЗЗД, което счита за самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Допълва, че наемният договор е за десет години, считано от предаване на обекта, и ответникът ще си получи всички наеми за тези десет години, независимо кога обектът ще бъде предаден. Поддържа, че не е налице и причинна връзка между евентуални вреди за ответника и неговото поведение като изпълнител по договора по вече 3 изложените доводи, че не то е причина за забавата в изпълнението на възложените СМР. По същите доводи оспорва като неоснователна и претенцията за загуби за платените суми като такси и разноски за управление на сградата за исковия период от ответника. Добавя, че при условията на съществено процесуално нарушение въззивният съд не е изложил никакви мотиви по възраженията по въззивната жалба, че по отношение на тази претенция е налице допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в допускане на недопустимо изменение на иска, което по същество представлява предявяване на нов иск.

Счита, че напълно недоказани са и твърдените по този иск вреди, като изтъква, че не са събрани никакви доказателства за източника на твърдените задължения, като вещото лице е потвърдило, че не е видяло фактури или платежни документи за тези разходи. По тези доводи моли въззивното решение да бъде обезсилено в частта за насрещните искове и отменено в останалата му част, евентуално изцяло отменено и исковете му да бъдат уважени в пълен размер, а насрещните отхвърлени, или делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на съда. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи?

2. Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да прецени всички относими доказателства и правно релевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?

3. Длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните, и може ли да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните?

По първите два въпроса подържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по ТР 1/2013г. на ОСГТК и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, а по третия в противоречие с ТР 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 292 от 16.10.2018 г. по т. д. 3148/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава искане за допускане на касационно обжалване при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответниците по касация, „София парк“ АД и „Билдест“ ЕООД, оспорват касационната жалба като неоснователна. Считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат подробни 4 доводи за правилност на въззивното решение. Претендират присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.