Решение № 5596 от 25.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5596 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Т. като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20251100502700 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 370854/18.11.2024 г., подадена първоначално от В. А. С. срещу Решение № 17641/01.10.2024 г., постановено по гр. д. № 20221110166608/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 24 състав. С въззивната жалба е поискано първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Въззиваемото дружество „Топлофикация София“ ЕАД е оспорило жалбата и е поискало първоинстанционното решение да бъде потвърдено, с присъждане на разноски за въззивното производство.

В хода на въззивното производство е установено, че В. А. С. е починала на 22.04.2025 г. С Определение № 20277/20.10.2025 г. по въззивно гр. д. № 20251100502700/2025 г. Софийският градски съд е отменил дадения ход по съществото на спора, прекратил е производството по отношение на починалата страна и на нейно място е конституирал като нейни наследници по закон З. Д. С., С. Д. Ж. и С. Д. Т.. Настоящият състав приема, че производството е надлежно продължило с участието на наследниците на починалата страна по реда на чл. 227 ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в законовия срок, като указанието за внасяне на държавна такса е изпълнено. Поради това жалбата е допустима, а въззивното производство следва да бъде разгледано по същество.

1

Съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част и по релевираните във въззивната жалба оплаквания. Съдът дължи обсъждане на всички относими доказателства и доводи на страните в тяхната съвкупност.

Настоящият съд намира, че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а относно неговата правилност и като взе доводите, изложени във въззивната жалба, намира следното:

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявило срещу В. А. С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 150, ал. 1 и чл.

153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 192,41 лв. (98,37 евро) — цена на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., сумата 29,40 лв. (15,03 евро) — мораторна лихва върху тази главница за периода от 15.09.2020 г. до 20.10.2022 г., сумата 20,73 лв. (10,60 евро) — цена за услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2019 г. до 30.04.2021 г., и сумата 4,72 лв. (2,41 евро) — мораторна лихва върху цената на дяловото разпределение.

Процесният имот е апартамент № 99, находящ се в гр. София, ул.

„********, с абонатен № ********. С нотариален акт за дарение от 30.11.1992 г. Д.Н. С. и В. А. С. са дарили имота на сина си З. Д. С., като са си запазили пожизнено право на ползване върху имота.

От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че за процесния имот през исковия период е начислявана единствено топлинна енергия за сградна инсталация, като посоченият от вещото лице размер е 192,39 лв. (98,37 евро). На вещото лице е било представено свидетелство за проверка на общия топломер, извършена на 04.06.2021 г. Вещото лице не е могло да посочи дали общият топломер е преминавал редовни периодични проверки през целия исков период.

Първоинстанционният съд е приел, че липсата на доказателства за регулярна проверка не изключва доказаността на отчитането, доколкото не са установени неизправност или неправилно отчитане на уреда. На тази основа СРС е уважил иска за главница за топлинна енергия до размера 192,39 лв.

(98,37 евро), както и иска за мораторна лихва до размера 29,34 лв. (15,00 евро). Искът за дялово разпределение е уважен до размера 18,55 лв. (9,49 евро), а претенцията за мораторна лихва върху него е отхвърлена изцяло.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия по чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо индивидуално писмено приемане от всеки клиент. Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС приема, че собствениците и титулярите на ограничено вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия, когато сградата е присъединена към топлопреносната мрежа. (Чл. 150, ал. 1–3 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ;

Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на 2

ВКС.)

Това качество не зависи от факта дали титулярят на правото на ползване лично обитава имота или действително използва отоплителните тела.

Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ клиентите, които са прекратили топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Същото разрешение е възприето в Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС и в Решение на Съда на Европейския съюз от 05.12.2019 г. по съединени дела C-708/17 и C-725/17.

Въззивниците поддържат, че правото на ползване на В. С. е погасено поради неупражняване в продължение на повече от пет години. Съгласно чл.

59, ал. 3 ЗС правото на ползване се погасява, ако не се упражнява в продължение на пет години. Упражняването на това право не се свежда само до постоянно лично обитаване, а включва всяка форма на фактическо или правно използване на имота, включително предоставянето му на друго лице чрез наем или заем за послужване. (Решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 347/02.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 6598/02.12.2024 г. по гр. д. № 8204/2023 г. на СГС.) В конкретния случай обаче не е доказано с убедителни и непротиворечиви доказателства, че правото на ползване не е било упражнявано в продължение на пет години преди 01.11.2019 г. Обстоятелството, че В. С. не е живяла постоянно в имота, не е достатъчно само по себе си да установи погасяване на вещното право. Свидетелските показания на нейния син З. С. са преценени от СРС с оглед на неговата родствена връзка и заинтересованост, а по делото не са налице независими доказателства, които да установяват както продължителността на неупражняването, така и липсата на предоставяне на имота на трето лице по воля на ползвателката.

Погасяването на правото на ползване поради неупражняване е различно от погасяването му със смъртта на ползвателя. Смъртта на В. С. е настъпила на 22.04.2025 г., тоест след приключване на процесния период от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., поради което не може да заличи качеството на титуляр на правото на ползване за спорния период.

Поради изложеното настоящият състав приема, че СРС правилно е отхвърлил възражението за липса на пасивна материалноправна легитимация.

Относно възражението за присъединяване на инсталациите на клиентите, съдът намира, че то се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата. След като сградата е присъединена, отделният собственик или титуляр на вещно право на ползване не може едностранно да прекрати участието си в разходите за сградната инсталация само чрез необитаване на имота, демонтиране на отоплителни тела или липса на индивидуално потребление – чл. 133, ал. 2 и чл. 153, ал. 2–6 ЗЕ.

От представените по делото документи за преустановяване или прекъсване на топлоподаването, включително писмото с изх. № 660/16.04.2008 г., не 3 следва, че през конкретния процесен период сградата или входът са били трайно изключени от топлопреносната мрежа. Документ, който се отнася до състояние през 2008 г., не установява сам по себе си липса на доставка през периода 01.11.2019–30.04.2021 г., когато липсват актуални технически данни за състоянието на абонатната станция и присъединяването.

Твърдението, че след 2003 г. не е било вземано ново решение на общото събрание за присъединяване, също не води до основателност на жалбата.

Законът изисква решение или писмено съгласие за първоначалното присъединяване, но не предвижда ново индивидуално съгласие на всеки собственик за всеки следващ период при вече присъединена сграда. За прекратяване на топлоснабдяването законът предвижда специален ред по чл.

153, ал. 2–4 ЗЕ, който не е доказано да е бил изпълнен за процесната сграда през спорния период.

Посочените във въззивната жалба решения по в. гр. д. № 13436/2012 г. и в. гр. д. № 2002/2011 г. не обосновават различен извод. Силата на пресъдено нещо се преценява при идентичност на страните, спорното право, имота и периода. Мотивите на решението не се ползват самостоятелно със сила на пресъдено нещо, макар да могат да имат значение за индивидуализацията на спорното право.

Въззивната жалба сочи, че посочените решения касаят по-ранни периоди — 2005–2008 г. и 2008–2010 г. — но не установява с необходимата конкретност идентичност на страните и предмета с настоящия спор, нито че с тях е разрешен въпросът за доставката през периода 2019–2021 г. Дори при наличие на сила на пресъдено нещо относно общ правопораждащ факт, тя не може да обхване факти и отношения, възникнали след приключване на съдебното дирене по предходното дело. (Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС) Задължението за плащане на топлинна енергия предполага доказване не само на качеството на ответника като клиент, но и на доставеното количество и на начина, по който то е измерено и разпределено. При въведено изрично възражение за техническата годност на общия топломер доказателствената тежест за годността и правилното отчитане на средството за търговско измерване е на топлопреносното предприятие.

В настоящия случай въззивниците своевременно са оспорили метрологичната годност на общия топломер. От заключението на вещото лице, възприето от СРС, се установява, че проверка е извършена на 04.06.2021 г., след края на процесния период от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г. Макар проверката да е извършена след изтичане на процесния период, предвид краткия интервал между края на периода и датата на проверката, както и установената при проверката изправност на средството за измерване и липсата на данни за отклонения извън допустимите стойности, настоящият състав приема, че заключението на вещото лице обосновава извод за годността на общия топломер и през процесния период.

Поради това първоинстанционният съд правилно е приел, че искът за главница за топлинна енергия е доказан по основание и размер.

4

Относно възражението за цената на услугата „дялово разпределение“:

Разпределението на топлинната енергия в сграда — етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Клиентите избират регистрирано лице, което извършва услугата, а отношенията относно методиката, отчетността и плащането се уреждат от приложимата нормативна уредба, договора с избраното лице и общите условия.

По делото са представени договор от 15.10.2002 г. между етажната собственост и „Далсия Елвеко“ ООД за извършване на дялово разпределение, както и данни за възлагане на услугата на същото дружество от 09.06.2020 г.

Съгласно приложимите общи условия клиентите заплащат на продавача стойността на извършената услуга, а вещото лице е установило размера на начислената за процесния имот сума.

Възражението, че В. С. не е ползвала лично услугата, не изключва дължимостта на цената за дялово разпределение, доколкото тя е имала качеството на клиент на топлинна енергия за процесния период, а услугата е извършена за сградата и за процесния абонат. Поради това решението на СРС в частта, с която е уважен искът за 18,55 лв. (9,49 евро), представляващи цена за услугата дялово разпределение, следва да бъде потвърдено.