Решение № 517 от 27.06.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 517 гр. гр. Хасково, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20235640102020 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от Е. Л. К., ЕГН **********, с адрес: ***************, чрез адв. А. Д., член на САК, личен № *******, съдебен адрес: *************, против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец“, ул.“Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, с която са предявени иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит, вр. чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от Закона за потребителския кредит, а в условията на евентуалност - искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19 ал.4 и ал.5 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 29.10.2022г. между страните бил сключен Договор за кредит № 9742026004, в съответствие със ЗПФУР.

Сключен бил и Анекс към този договор за удължаване на срок от дата 09.01.2023г., съдържащ най-актуалните параметри на договора за кредит, съгласно които на ищцата била предоставена сумата от 1,300 лв. с дата на връщане на общата дължима сума по кредита след удължаване на срока 16.01.2023 г., при лихвен процент по кредита 40,90 % за срока на кредита 1 след удължаване, лихва по кредита след удължаване на срока на кредита от 43,8 лева и ГПР 49.7%. По договора била налице такса за удължаване на срока в размер на 124,8 лева, ищцата дължала и 268,2 лева-такса за бързо разглеждане по първоначалния договор. Общо дължимата сума по анекса към момента на неговото подписване възлизала на 1 612 лв. Към 14.09.2023 г., ищцата дължала общо по кредита сумата от 2 134, 62 лв., от които главница в размер на 1 300 лв., наказателна такса – 438,62 лева, комисионна - 84 лева, Доп. услуга – 268,2 лева и лихва - 43,8 лева.

Съгласно т.1 от ОУ на ответното дружество таксата за удължаване представлявала такса за предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга за удължаване на срока за връщане на кредита със 7 (седем), 14 (четиринадесет) или 30 (тридесет) календарни дни над първоначално определения срок за връщане на кредита. Таксата за удължаване се предоставяла на кредитополучателя в съответствие с ОУ и съгласно Тарифа на Кредитора. Съгласно т.4.2 от Общите условия на ответното дружество кредиторът предоставял възможност на кредитополучателя да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото Искане за отпускане на кредит. Услугата бързо разглеждане била допълнителна незадължителна услуга, която се предоставяла при изрично искане от страна на кредитополучателя и гарантирала обработка на искането и предоставяне на отговор до посочените в ОУ срокове. Съгласно т.4.4 от ОУ за заявката на допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислявала спрямо сумата на Кредита и срока на Договора за кредит. Дължимата сума за тази допълнителна незадължителна услуга била посочена в Специалните условия на Договора за кредит и била включена в Тарифа на кредитора.

Съгласно т.4.5 от Общите условия, допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане не било задължително условие за отпускането на сумата по заявения кредит и не увеличавала възможностите на кредитополучателя да получи кредит. Съгласно т.9.1 от ОУ кредитополучателят заплащал на кредитора лихвата за предоставяне на кредита в зависимост от срока и сумата по Договора за кредит. Лихвата за предоставяне на кредита оставала непроменена през целия срок на договора, а точната сума на лихвата била посочена в Специалните условия на Договора за кредит. Начинът за изчисляване на годишната лихва за предоставяне на кредита бил на база 365 2 дни в годината, състояща се от действителния брой дни във всеки месец, като лихвата за предоставяне на кредита била дължима на датата на погасяване, посочена в Специалните условия. Ищцата посочва, че нямала информация за заплатената от нея сума по процесния договор и анекс към него. Според нея, тя имала качеството потребител, поради което в случая приложим бил ЗПК.

Поддържа, че процесният договор и анекс към него са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК и излага подробни съображения. На първо място, съгласно чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, ДПК следвало да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, но в процесния случай погасителен план въобще липсвал, което водело до недействителност на договора на това основание. На следващо място, в съдебната практика се приемало, че не било достатъчно разходите само да са упоменати в договора, а било нужно да се съдържа яснота точно кои разходи формират ГПР, а в практиката си СЕС трайно бил възприел разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, послужили за неговото изчисляване. В подобен смисъл била съдебната практика, която приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл. 19, ал.

1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът му и общо дължимата сума по договора. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. В договора следвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия 3 размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но изрично и изчерпателно следвало да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Неточността в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Посочването в договора за кредит пък на понисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.

Същата подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая в процесния договор никъде не било посочено как се формирал ГПР, което представлявало нарушение на чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. На следващо място, така изискваните от ищцата такса за удължаване на срока на кредита и такса за бързо разглеждане представлявали пряк разход по кредита и следвало да бъдат включени при формирането на ГПР. Това обаче не било извършено, тъй като двете такси се явявали 30,23 % от главницата, с което ГПР щял да нарасне до 79,93 %, по който начин императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест - налице било и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Посочването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68д, ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП, както било и в настоящия случай. Налице била недействителност на договора и поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като нито в договора нито в ОУ имало посочен лихвен процент на ден. Били посочени лихвени проценти, но 4 те били на годишна база, а чл. 11, т. 20 от ЗПК изрично предвиждал при посочване на условията за упражняване на право на отказ на потребителя от договора да е посочен лихвения процент на ден. По предявените в условията на евентуалност искове, ищцата поддържа недействителност на частта от анекса за удължаване на срок от дата 09.01.2023 г към процесния договор за кредит, уреждаща такса за удължаване на срока в размер на 124.8 лева, както и недействителност на т.4.4 от Общите условия на ответното дружество във вр. условия на договора за кредит, уреждащи такса за бързо разглеждане в размер на 268,2 лева, на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД.

Така уредената такса за удължаване на срока на кредита представлявала установено задължение на заемодателя, свързано с предоставянето и управлението на кредита.

Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност била неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадени от всеки потенциален клиент, а съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явявало задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следвало да изисква заплащане на такса за удължаване на срока на кредита, което налагало извод за недействителност на клаузата. Не било допустимо да се дължи подобна такса за едностранно изменение на Договора от страна на кредитодателя. Предвидената такса за бързо разглеждане на заявката за отпускане на кредита също представлявала установено задължение на заемодателя, свързано с предоставянето и управлението на кредита и по същите съображения на основание изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. След като ищецът подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явявало задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следвало да изисква заплащане на такса за бързо разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране, което налагало извод за недействителност на клаузата по т.4.4 от ОУ на ответника във вр. условията на договора за кредит. В допълнение, 5 процесната клауза била недействителна и поради противоречие с чл. 19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 се считали за нищожни.

Към момента на сключването на процесният договор законната лихва за забава била 10,49%, поради което максималният размер на ГПР бил 52,45%.