Решение № 1819 от 16.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1819 гр. Пловдив, 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330121301 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата М. И. Н., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „*******“ № ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:

201127485, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от С. Н., Я. Я. Ч., Ц. С. и Я. Ч., иск за прогласяване като нищожна клаузата от договор за кредит № *************/ 24.10.2023 г., обективирана в глава *** и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2 850 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № *********/ 24.10.2023 г., по силата на който на лицето бил предоставен заем в размер на 5 000 лева, при фиксиран ГЛП- 41 % и ГПР- 49, 14 %. Съгласно глава *** от договора на клиента се предоставила услугата Флекси- право на промяна на погасителния план, за която според глава *** се предвиждало възнаграждение в размер на 2 850 лева. Кредитът бил усвоен, но тази такса не се дължала. За да заобиколят изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика за поставяне на кандидатстващите за кредит лица изискванията, на които не могат да отговарят- поръчителство при неизпълними условия или банкова гаранция. При неизпълнение се предвиждали санкции- заплащането на 1 неустойки или такси за услуги. Така небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която била калкулирана във възнаградителната лихва. При преценката за действителността на таксата следвало да се вземе предвид принципът на справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Възнаграждението за допълнителната услуга било размер на близо половината от стойността на отпуснатия кредит. Това било източник на допълнителна печалба, като таксата не зависела от вредите от неизпълнението. Тя се кумулирала към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора, което пък влизало в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Възнаграждението за закупената услуга било в нарушение на изискването за добросъвестност и представлявало допълнителна печалба за кредитора в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Печалбата и разходите на търговеца трябвало да са включени във фиксирания лихвен процент, чийто стойности обаче не отговаряли на действителните параметри по договора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за таксата по допълнителната услуга. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се признава, като в тази връзка се моли за постановяване на решение при признание на иска. Моли да не се възлагат разноски в тежест на ответника, защото ответникът не бил дал повод за завеждане на делото. По същия договор между страните имало образувани две дела от ищцата- гр. дело № 9402/ 2024 г. и настоящото. Чрез образуването на две дела се получавала злоупотреба с право, като недобросъвестно се натоварвал ответникът с разноски. Прави се и възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се явява, като пълномощникът й също взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен потребителски кредит № ************/ 24.10.2023 г., при следните условия: сума- 5 000 лева, срок- 36 месеца, ГПР- 49, 14 %, ГЛП- 41 %, обща сума по кредита- 8 688, 04 лева, възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“2 850 лева.

Като писмени доказателства са представени договор за паричен заем, погасителен план към него и общите условия по кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове 2 или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за допълнителна услуга „Флекси“, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Клаузата „Флекси“ предвижда за възможност за промяна на погасителния план, като цената й е в размер на 2 850 лева. Изрично е посочено, че пакетът допълнителни услуги се закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на кредита. Тази свобода на договаряне обаче, не означава, че дадената клауза не може да бъде обявена за нищожна, ако се намира в противоречие със закона. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Макар и оформена като „допълнителна услуга“ по договора, със самостоятелен характер, която не е задължителна, тази услуга по естеството си е свързана с управлението на кредита, доколкото всяка промяна на погасителния план принципно касае промяна на условията по договора, за което се изисква съгласието и на двете страни, като е без значение коя от страните иска тази промяна, тъй като без съгласие на другата, същата е невъзможна. В този смисъл, ако на клиента е предоставена възможност да поиска промяна на погасителния план (отлагане, разсрочване на вноски и др. опции) с оглед положението си (доходи, финансово състояние, конкретна нужда и т.н.), това са именно действия, свързани с управление на кредита, изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не допълнителна услуга, без наличието на която длъжникът да няма право да предоговаря условията по кредита си, в частност касаещи вноските по погасителния план. Напротив- законодателят не забранява на страните възможността да предоговарят условията по договора или да променят по общо съгласие погасителния план, поради което това е законово предвидена възможност, а не предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи възнаграждение и то в размер над половината от стойността на отпуснатия заем. По този начин се плаща за права, които потребителят има, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

3

Още повече, че възнаграждението е предвидено предварително, т.е. без да е ползвана тази услуга, която може и въобще да не бъде използвана от клиента, но той с подписването на договора си я платил и в случай на неползване за кредитора не възникват никакви насрещни задължения, а той вече е получил цената на услугата.

Предвид горните съображения, възнаграждението за допълнителната услуга „Флекси“, която реално е такса по кредита предвид естеството си и представлява допълнително плащане, следва да бъде включена в ГПР, с оглед нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Като не е направено това, се получава заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда лимит до петкратния размер на законната лихва, защото прибавянето на тази сума към високия лихвен процент ще оскъпи кредита с много и така ще се надвиши значително границата от около 50 %, при посочен ГПР от 49, 14 %. Изрично е предвидено в чл. 21 ал. 1 от ЗПК, че клаузи в договора за потребителски кредит, които заобикалят изискванията на закона, са нищожни. Именно поради нищожността им предвидените по тях суми се явяват недължими и ищецът не дължи тяхното изпълнение.

Макар и с отговора ответникът да признава иска, той не може да се освободи от разноски според нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Същата предвижда, че ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, страната се освобождава от разноски. В случая е необходимо да са налице и двете предпоставки, но съдът намира, че това не е така. Когато дадена клауза от потребителски договор е нищожна, винаги кредиторът ще е дал повод за завеждане на подобно дело за установяване на тази нищожната клауза, след като пряко е засегнат интересът на потребителя и последният търси защита на правата си. Даването на повод за завеждане на делото не следва да се разбира единствено като предприети от кредитора активни действия по търсене на длъжника, за да изпълни точно договора си, а и в по- широк смисъл- когато неблагоприятно се засягат права на длъжника, за които законодателят му е гарантирал защита, осъществима по съдебен ред.

Неоснователни по отношение на разноските са и аргументите на ответника за това, че между страните имало предходен процес, в рамките на който можел да се предяви и настоящият иск. Самият ответник в тази връзка признава, че предходното дело е било с различен предмет- нищожност на друга клауза от договор за кредита, поради което въобще няма идентичност на производствата, за да се приеме, че настоящото е било образувано единствено с цел генериране на разноски за страната/ пълномощника й, чрез което се постига само злоупотреба с права. Горните съображения в тяхната съвкупност обуславят извода на настоящия състав, че в случая ответникът не може да ползва привилегията на чл.

78 ал. 2 от ГПК и да се освободи от разноските по делото, а напротив- същите следва да бъдат възложени в негова тежест.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 114 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на 4 неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая като ориентир, като то възлиза в размер на 400 лева и е дължимо директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.