Решение № 799 от 10.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 799 гр. София, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО 7-МИ БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Кандилова при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова в присъствието на прокурора П. Г. Р. като разгледа докладваното от Таня Кандилова Гражданско дело № 20241100113671 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е молба по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца чрез Министерство на правосъдието – централен орган по смисъла на Конвенцията.

Ю. Д., гражданин на Словашка република, прави искане за връщане на детето му В.Д. в държавата на обичайното й местопребиваване – Република Чехия. Твърди се, че детето е родено на ******* г. в гр.София, по време на съвместното съжителство на молителя и ответника по молбата Д. Б. Ч., български гражданин. Поддържа се, че обичайното местопребиваване на детето е в Република Чехия, където семейството се преместило да живее през 2020 година, заради здравословното състояние на детето (диагностицирано с лека степен на ментална ретардация), и където детето е посещавало училище по индивидуален план на обучение с намалени изисквания и със специален педагог и асистент. Заявено е, че ответникът Ч. е отвела детето в Република България на 02.07.2024 г. без знанието и съгласието на молителя, а през 1 м.август уведомила училищните власти, че детето ще продължи образованието си в България, в нарушение на установените в Република Чехия правила за упражняване на родителските права - съвместно, като нито един от родителите не можел да взема самостоятелно решение за промяна на обичайното местопребиваване на детето. Излагат се опасенията за това, че преместването и задържането на детето в България може да изложи на риск неговото благосъстояние, като се посочва, че майката ограничавала контактите му с детето. Прави се извод, че е налице родителско отвличане, извършено под формата на незаконно прехвърляне. Молителят моли да се уважи молбата по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция.

Ответникът Д. Б. Ч. оспорва молбата по чл. 7, б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция, като изразява становище, че същата е неоснователна.

Моли молбата да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

Представителят на Софийска градска прокуратура счита, че молбата е основателна.

Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи, приема за установено следното:

Възникването на правото да се върне непълнолетното дете в Република Чехия по реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца се предпоставя от следните материални предпоставки (юридически факти): 1) детето да е имало обичайно местопребиваване в Република Чехия непосредствено преди отвличането му;

2) детето да е било прехвърлено или задържано от неговата майка в Република България в нарушение на установените в Република Чехия правила за упражняване на родителските права – съвместно или поотделно; 3) молбата за връщане на детето да е подадена преди да изтече една година от прехвърлянето или задържането на детето в Република България, респ. детето да не се е приспособило към новата си среда в Република България, ако молбата е подадена след изтичане на периода от една година; 4) бащата да е упражнявал ефективно родителските права по време на прехвърлянето или задържането, или би ги упражнявала по този начин, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането; 5) бащата да не е дал съгласие за прехвърлянето или задържането на детето в Република България или впоследствие да не е приел прехвърлянето или задържането на детето в 2

Република България; 6) да не съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да ги постави в неблагоприятна ситуация; 7) връщането на детето да не противоречи на основните принципи на Република България в областта на защитата на правата на човека и основните свободи; 8) детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на връщането, респ. детето да не се противопоставят на връщането, когато е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и тяхното мнение.

Между страните липсва спор, а и от събраните по делото писмени доказателства, в това число и изготвените справки от Национална база данни „Население“ се установява, че детето В. Ю. Д. е родено на ******* г. (т.е. понастоящем то е на 14 години и 11 месеца) в гр.София), като негови родители са страните по делото – Ю. Д. и Д. Ч..

Не е спорно по делото, че родителите на В. не са сключвали граждански брак, както и че въпросите за родителската им отговорност по отношение на детето В. не са разрешени по съдебен ред.

Съдът най – напред следва да определи дали е налице случай на „неправомерно отвеждане или задържане“ по смисъла на член 3 от Хагската конвенция от 1980 г. Определението в член 2, параграф 2, точка 11 от регламент 2019/1111 е много сходно с това в член 3 от Хагската конвенция от 1980 г., поради което може да се заключи, че за да е налице „неправомерно отвеждане или задържане“ трябва да са изпълни три кумулативни предпоставки: детето трябва да е било отведено или задържано на територията на държава членка, различна от държавата членка, в която има обичайно местопребиваване преди отвеждането или задържането; отвеждането или задържането да е в нарушение на правото на упражняване на родителски права и правото на упражняване на родителски права трябва да е било действително упражнявано, съвместно или поотделно, или е щяло да бъде упражнено, ако детето не е било отведено или задържано.

Първата предпоставка изисква да се установи обичайното местопребиваване на детето към момента на предполагаемото отвеждане или задържане. Обстоятелството дали детето има обичайно местопребиваване в 3 дадена държава членка се определя от съда във всеки конкретен случай въз основа на обстоятелства, които са от значение за положението на конкретното дете, и с насоките на принципите, разработени от Съда на ЕС (Решение на Съда на ЕС от 15 февруари 2017 г. по дело C-499/15, W и V) и не е идентично с местоживеенето или адреса на регистрация на детето. Освен физическото присъствие на детето на територията на дадена държава членка трябва да се приемат и други фактори, които показват, че това присъствие по никакъв начин не е временно или случайно и то отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда (HR — дело C-512/17, Mercredi — дело C497/10).

Анализът на събраната по делото доказателствена маса и твърденията на страните дават основание да се направи извод, че роденото в Република България дете – В. Ю. Д. е имала трайно установено „обичайно местопребиваване“ в Република Чехия от 2020 г. В Република Чехия детето е посещавало училище до прехвърлянето му в Република България от майката, което се е случило на 02.07.2024 г. (от показанията на св.Н. Ч.), от когато и родителите са фактически разделени, въпреки, че доста преди това са били в крайно конфликтни отношения (от показанията на св.Н. Ч. и от споделеното от детето В. при изслушването му в съдебно заседание) и изключително затруднена комуникация по между си. Не е спорно и от доказателства се установява, че от 02.07.20204 г. и към момента детето живее с майка си в гр.

София, където се отглежда в сигурна и спокойна среда. Установява се също така, че майката още в началото на м.август 2024 г. е записала детето в дневна форма на обучение в 7 клас на 79 СУ „Индира Ганди“ за учебната 2024/2025 г.

(л.113 от делото), където последното се обучава и към момента. Впрочем майката признава, че макар и първоначално да не е имала намерение, сама е взела решение да остане с детето в България, а причината за това била в резултат на поведението на молителя, след изгонването й без ключове от наетото жилище в Прага.

По делото липсват убедителни данни бащата да е давал съгласие за пътуване на В. до България за лятната училищна ваканция на 2024 г, но са налице данни, че същият е информиран за плануваното от майката пътуване, включително и от самото дете. Липсват и доказателства, които да обосноват извод, че в последствие бащата е приел задържането на детето в страната ни.

4

При изслушването му от съда, проведено в откритото съдебно заседание на 13.12.2024 г., непълнолетната В. Ю. Д. е заявила, е че е казала на баща си за пътуването до България един месец по рано, както и за това, че ще ходи на море с майка си. Съобщила е, че живее с майка си в България от 02.07.2024 г. и към момента е ученик в 79 СУ „Индира Ганди“ – София. Споделила е, че няма приятели в училище и в квартала само една М., която познава от преди. В Прага била живяла четири години, научила малко езика, но й било трудно, и малко й харесвало там. Повече й харесвало в България и е изразила категорично желание да остане да живее в България. Добавила е, че четири години тя й майка й търпели тормоза на баща й, при когото не искала да се връща. Не искала да се връща живее при баща си, нито да се връща в Прага.

Съобщила е, че до като е живяла в Чехия баща й се държал много лошо с майка й, като много пъти се било случвало да натиска главата й с юмрук към рамото. Нея не бил удрял, но й се карал когато не разбирала нещо.

Съдът е допуснал изготвянето на съдебно-психологична експертиза, чието неоспорено заключение е, че при детето е налице психо-емоционално развитие (ниво на зрялост в когнитивен, социален и емоционален план) което отговаря на развитието на единадесет годишно дете. Възрастта и достигналата степен на зрялост при детето В. позволяват то да собствено формира мнение по въпросите къде и с кого иска да живее, респ. да се вземе под внимание противопоставянето й за връщане в Република Чехия. Вещото лице е категорично, че мнението на детето не може да бъде пренебрегнато, изборът й да остане да живее в България е осъзнат и следва да бъде зачетен, обратното крие риск за детето. Вещото лице е наблюдавало емоционален регрес у детето, свързан с родителския конфликт, който в случай на незачитане на желанието му да остане в България ще влоши допълнително състоянието му – да доведе до регрес във физиологичнен контекс и дори да отключи паторлогични механизми. Вещото лице е констатирало и симптоматика у детето, която може да се свърже с преживян акт на насилие от страна на бащата спрямо майката, както и повишена тревожност при въвеждане на фигурата на бащата в разговора. Наред това вещото лице е установило, че социалната среда на детето е семпла, то не общува със съучениците си, няма приятели, но такива е нямало и в Чехия.

Съдът, сезиран с искане за връщане, трябва да определи дали 5 отвеждането или задържането е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици съгласно правото на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането или задържането (вж. чл.3 от Хагската конвенция от 1980 г.). Правото на упражняване на родителски права включва правата и задълженията, свързани с грижата за личността на детето, включващи и правото да се определи мястото на пребиваване на детето (вж. член 2, параграф 2, точка 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца (Регламент „Брюксел IIб“, Регламента) и аналогично член 5, буква а) от Хагската конвенция от 1980 г.).

По този въпрос в съображение 18 от регламента се посочва, че следва да се счита, че дадено лице има „право на упражняване на родителски права“, когато „носителят на родителска отговорност не може да вземе решение относно мястото на пребиваване на детето без съгласието на това лице, независимо от условията, използвани в националното право“, т.е. всяко лице, чието съгласие е необходимо за определяне на мястото на пребиваване на детето, следва да се счита за носител на правото на упражняване на родителски права. Когато едностранното отвеждане или задържане на детето в друга държава членка само от единия родител, без съгласието на другия, не е разрешено от закона, от съдебно решение или от споразумение, пораждащо правни последици, това се счита за нарушение на правото на упражняване на родителски права (Дело C-262/21 PPU).