Решение № 397 от 22.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 397 гр. София, 22.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100506564 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 3415 от 30.01.2023 г., постановено по гр. дело № 36561/2021 г. по описа на СРС, 31 с-в, по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че Ю. Е. М. дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД на основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД сумата от 8500 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 7001059512/10.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 1.12.2020 г. до окончателното плащане, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл.

430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания: главница - за разликата над уважения размер от 8500 лв. до пълния предявен размер от 12936,19 лв.; договорна лихва в размер на 3425,97 лв. за периода от 15.11.2019г. до 20.10.2020 г.; обезщетение за забава в размер на 630,96 лв. за периода от 15.11.2019г. до 16.11.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 60095/2020 г. на СРС, 31 състав.

Съобразно изхода на спора съдът е разпределил и отговорността за разноски.

Срещу решението в отхвърлителната част е депозирана въззивна жалба (уточнена с молба от 25.08.2023 г.) от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с която заявява, че не обжалва постановеното решение относно сумата за главница за оценка на риска, както и начислените върху тази сума договорна лихва и обезщетение за забава. Излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на акта на СРС в обжалваните части. Сочи, че дори да се приеме, че таксата за оценка на риска е недължима, последното не би довело до недействителността на всички разпоредби на договора за кредит и на договора като цяло.

Счита за неправилни и незаконосъобразни изводите на СРС за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, че в ГПР е следвало да се включат разходите за застраховка по договора, че невключването им в процесния договор било нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 1

ЗПК, както и че поради това се дължала само главницата по кредита. Отправя искане до съда да отмени решението на първата инстанция в обжалваните части, като постанови друго, с което предявените искове да се уважат, както следва: за сумата от още 2698,54 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 7001059512/10.10.2019 г. над уважения размер от 8500 лв., сумата от 3246,65 лв. - договорна лихва за периода от 15.11.2019г. до 20.10.2020 г., както и сумата от 567,01 лв. - обезщетение за забава за периода от 15.11.2019г. до 16.11.2020 г. за посочените суми. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от Ю. Е. М., с който се оспорва жалбата като неоснователна, излагайки подробни съображения в подкрепа на становището. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението в частта, с която искът за главница с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД е уважен за сумата от 8500 лв. не е обжалвано от ответницата и е влязло в законна сила.

Решението в частта, в която са отхвърлени исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 86 ЗЗД за договорна лихва за периода от 15.11.2019г. до 20.10.2020 г. за сумата над 3246,65 лв. до пълния предявен размер от 3425,97 лв. и обезщетение за забава за периода от 15.11.2019г. до 16.11.2020 г. за сумата над 567,01 лв. до пълния предявен размер от 630,96 лв., като необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Във въззивната жалба „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сочи, че не поддържа претенцията си за главница, представляваща еднократна такса за оценка на риска - 1391,82 лв., като в уточненията към нея, заявява, че с жалбата претендира присъждането на сумата от още 2698,54 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 7001059512/10.10.2019 г. над присъдената му с обжалвания първоинстанционнен акт сума от 8500 лв.

Предвид гореизложеното настоящият въззивен съд намира, че предмет на въззивното производство са следните вземания: 2698,54 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 7001059512/10.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 1.12.2020 г. до окончателното плащане, сумата от 3246,65 лв. - договорна лихва за периода от 15.11.2019г. до 20.10.2020 г., както и сумата от 567,01 лв. - обезщетение за забава за периода от 15.11.2019г. до 16.11.2020 г.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 ГПК.

Във връзка с доводите за неправилност на постановеното решение в обжалваната част, настоящият въззивен състав намира следното:

Софийският районен съд е бил сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с разглеждането на обективно съединени положителни установителни искове с правно 2 основание чл. вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Ю. Е. М. за признаване за установено, че ответникът дължи следните суми: сумата от 12936,19 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №7001059512/10.10.2019г. ведно със законна лихва от 01.12.2020г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 3425,97 лв. за периода от 15.11.2019г. до 20.10.2020г., обезщетение за забава в размер на 630,96 лв. за периода от 15.11.2019г. до 16.11.2020г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 60095/2020г. по описа на СРС, 31-ви състав.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че предвидената в т 7.1 от процесния договор еднократна такса за оценка на риска е неравноправна клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя, поради което тя е нищожна . За нищожна поради нарушение на добрите нрави СРС е счел и определената в процесния договор възнаградителна лихва, доколкото е надвишила трикратния размер на законната лихва за забава, но нищожността не е довела автоматично до нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без тази клауза.

Наред с това е приел, че застрахователната премия по договор за застраховка, сключен при сключването на процесния договор за потребителски кредит представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Поради горните съображения, съдът е достигнал до крайния извод, че потребителят – ответницата Ю. М. дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК, но не и останалите претендирани суми от кредитора.

При съвкупния анализ на ангажираните по делото писмени доказателства и съдебни експертизи, въззивният съд намира, че първоинстанционният съд правилно е приел, че страните са били в договорни отношения по силата на сключен между тях договор за потребителски кредит № 7001059512/10.10.2019 г. по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което длъжникът по договора има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и по отношение на договора са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП, както и че по отношение на претендираните вземания е настъпила предсрочна изискуемост, надлежно обявена на ответницата с писмо с обратна разписка, считано от 20.10.2020 г.

В чл. 7, ал. 1 от Договора е посочен размера на предоставения кредит – 8900 лева, като към него била включена еднократна такса за оценка на риска в размер на 1391,82 лева, дължима в деня на подписване на кредита, която се финансирала от кредитора и се възстановявала от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, общ размер на застрахователната премия 2698,54 лв., включваща застраховка „BANK пакет 3 кредит + сметка“ в размер на 2338,89 лв. и застраховка „BANK пакет 3 сметка“ в размер на 359,65 лв., или общ размер на кредита – 12990,36 лв. Съгласно чл.7.2.2 сумата за застрахователна премия се превежда директно от кредитора по банковата сметка на застрахователя или застрахователния посредник. Уговореният между страните лихвен процент (ГЛП) възлиза на 31,95 % (чл. 9.1). Съгласно чл. 10 от процесния договор за потребителски кредит общо дължимата от потребителя сума по договора възлиза общо на 20354,29 лв. Тази сума е следвало да бъде погасена на 36 погасителни месечни вноски в периода от 15.11.2019 г. до 15.10.2022 г. (краен срок на договора), като 35 от вноските са в размер на 565,40 лв., а последната изравнителна вноска в размер на 565,29 лв., съгласно погасителния план по чл. 11.2, инкорпориран в договора. В чл. 10 страните са уговорили лихвен процент в размер на ГПР е 49.02 %.

Пред първата инстанция е представен застрахователен сертификат № 170010595122019 от 10.10.2019 г. за застрахователни програми „Защита на кредита“ и 3

„Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, предоставена от Mediguide International, издаден от „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо Застраховане, клон България“ КЧТ в полза на ответницата Ю. М.. Последната в качеството си на кредитополучател по процесния договор за потребителски кредит е дала изрично писмено съгласие за присъединяването му като застраховано лице и е сключен договор за застраховка срещу заплащането на застрахователна премия в размер на 2698,54 лв. по посочените програми.

От приетата пред районния съд съдебно техническа експертиза, която настоящият състав кредитира напълно по реда на чл. 202 ГПК се установява, че текстът на процесния договор за кредит е компютърно генериран с един и същ шрифт не по-малък от 12, като отделни пасажи са болдвани.

Чрез приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира напълно по реда на чл. 202 ГПК се установява, че главницата по кредита е в размер на 12990,36 лв., формирана, както следва: 8500 лв. - усвоена сума, 2698,54 лв. - застрахователна премия и 1391,82 лв. – еднократна такса за оценка на риска.

Сумата от 8500 лв. е предоставена на ответницата на два транша чрез системата epay.bg на 10.10.2019 г. На 29.11.2019 г. по сметка на Кардиф Животозастраховане е преведена сума в общ размер на 560564,92 лв. с основание протокол за прихващане от 12.11.2019 г. По кредита е погасена сума в общ размер от 400 лв. на 31.01.2020 г. В съдебно заседание пред първата инстанция вещото лице В. изяснява, че в ГПР са включени само договорните лихви, имайки предвид, че кредита се обслужва на падеж. ГПР би бил в много по-висок размер от посочения в договора, ако в него бъде включена и застраховката.

Въззивният съд изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд относно липсата на нарушение по чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК. При собствен анализ на доказателствената съвкупност по делото, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, на ясен и разбираем език, като неговите части са изписани с един и същ шрифт не по-малък от 12, като отделни пасажи са болдвани. Като съдържанието на същият е достатъчно четливо и позволява на кредитополучателя да се запознае с него. Наред с това договорът противно на твърденията на ответницата М. съдържа погасителен план, инкорпориран в договора, в който всяка погасителна вноска е отразена с падеж и размер. Правилен е изводът на първата инстанция, че доколкото за процесния договор се прилага фиксиран лихвен процент, то не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, тъй като договорът съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска, съобразно законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. (в този смисъл решение Решение № 106/3.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. на ВКС, III г. о., решението на СЕС от 9.11.2016 г. по дело С-42-15 Home credit Slovakia a. s. срещу K. B.).